Трезорът на Сен Лазар

51.

Лондон

Бланшар седеше в кабинета си, вторачен в шахматната дъска на писалището. Играта вече беше напреднала: единствените оцелели фигури бяха двама царе и един бял кон. Той си играеше с коня, пробвайки възможни ходове.

А сега накъде?

Беше добър шахматист — не формално блестящ, не автомат, но все пак труден за побеждаване. Знаеше, че трябва да разчиташ играта не само от твоята гледна точка или дори според учебникарската оценка, а както я разбира твоят противник. Къде вижда силните си страни? Своите слабости? Каква ще бъде следващата му стъпка? В редките случаи, когато играеше срещу компютри, не се справяше добре: трябваше му човек, седнал от другата страна на масата, на когото да направи дисекция, в когото да проникне и накрая да победи.

Да вземем Ели. В мига, когато влезе в кабинета му, дори в онези старомодни дрехи и с ококорената си невинност, знаеше, че тя ще бъде страшен враг. Сен Лазар я беше нарекъл пионка, Бланшар видя, че е пешка, която може да стане царица. Колкото и да я уважаваше, все пак я подцени. Беше пропуснал да запуши пътя й. Сега бе стигнала почти до финала.

Оставаше му една възможност, един-едничък изстрел. Инженерите от „Мирабо“ казаха, че параклисът е невъзстановим. Каквито и тайни да е съдържал, те бяха взривени от хеликоптера. Ели може би щеше отново да се появи на бял свят, но след техния сблъсък у Анелизе Стирт, щеше да внимава.

Кой път ще поеме? А той накъде да тръгне?

Бутна рязко шахматната дъска настрана, събаряйки царя. Извади компютъра си. Пръстът му се зарея над бутона, след това го натисна.

След двайсет и четири часа щеше да знае.

Карлиън, Уелс

Трийсет и петима рицари сме натъпкани зад оградата от колове. Няма къде да се облекчим, затова пикаем между коловете. Поне ни е топло.

Около полунощ сенешалът на кралския замък отключва вратата и ни връща в залата. Огънят тлее, пазачите ги няма. Кралят седи сам, обвит в пушек, сякаш драконите по трона му са започнали да се събуждат.

— Ще си получите конете, оръжията и безопасно излизане от царството ми.

Хю започва да говори, но Морган го отрязва.

— Освен това ще ви съобщя малко новини. Мъжете, които търсите, напуснаха Морганоог днес следобед в посока северозапад. Спрели са в една гостилница, за да нахранят конете — конярчето ги чуло да разговарят за място, наречено Коом Бикан. Намира се в Гуинед, близо до морето. Три дни трудна езда през планините.

Хю леко се покланя.

— Благодаря ви, Ваше Величество.

Изразителна усмивка.

— Гледайте да опазите разказвача жив. Искам да науча края на историята.

Три дни и три нощи яздим, откъсвайки време за сън и храна където намерим, но никога повече от половин час. След това — на седлата и отново на път. Мястото е жестоко, теренът безмилостен. Разбирам защо норманите не са завладели напълно Уелс — защо Морган, син на Оуин, е успял да ги отхвърли в мига, когато вниманието на краля им е било насочено в друга посока. Това е дива страна със стръмни долини, ледени тресавища и тъмни гори, които се простират до хоризонта. Чукарите съсипват конете. Те един по един окуцяват или рухват от изтощение. Оставяме тези конници, макар пътят за дома да е дълъг и опасен.

Имаме чувството, че страната ни поглъща. С всеки изминал ден долините стават все по-дълбоки, а върховете се издигат още по-високо в облаците. Сняг покрива високите части — огромни висоти, които само Бог и орлите обитават.

На втория следобед спряхме на върха на поредното било. Хю спира до мен и се оглежда от седлото, търсейки нещо.

Сочи назад.

— Можеш ли да ги видиш?

Напрягам очи, но не виждам нищо.

— Кого?

— Конниците. Следват ни през целия път от Карлиън.

— Хора на Малегант? — Поглеждам отново, пак не мога да ги видя.

— На Морган.

— Променил си е мнението? Преследват ни?

— По-скоро ни дебнат. — Той се изсмива горчиво. — Нима мислиш, че твоята история е била толкова силна, че е разчувствала Морган до милосърдие? Той разбра какво казваш, независимо колко го маскираше. Знае, че гоним нещо могъщо. Иска го за себе си.

Оглеждам дългата долина зад нас, редиците дървета, които приличат на бразди в полето. Кафявото избледнява до сиво, когато върху им падат планинските сенки. Човек има чувството, че е стигнал края на света.

Третия ден на свечеряване стигаме до езеро, сгушено в една долина. Около него стърчат високи върхове, като заспали великани. На единия от тях в източния край на езерото, гори огън.

Хю се смъква от коня.

— Това са те. Господи, дано не сме закъснели.

Слизаме и оставяме конете да пият от езерото. Няма нужда да ги спъваме. Толкова са отслабнали, че няма да отидат много далече. Ние не сме много по-добре, но нямаме друг избор. Бързаме покрай тъмния езерен бряг, надявайки се мъжете на хълма да не чуят звъна на нашите ризници. Хълмът изглежда прекалено стръмен, за да се изкатерим, но в другия край на езерото откриваме стъпала, изсечени в скалата. Изкачват се към прохода между двата върха. Това не ме изненадва; помня какво казваше майка ми — че Уелс е дива страна в края на света. Всяко дърво или камък могат да крият врата към омагьосана страна. Камъните стърчат нагоре като дървета; понякога, когато започне отливът, цели гори се показват от морското дъно. Мисля си, че тези стъпала трябва да са скрит път, който сега е отворен от лунен лъч или от песента на мушитрънче.

Изкачването по стъпалата в мрака е мъчително. От дългите дни на седлото няма мускул, който да не ме боли. Луната е зад облак, ние пълзим като раци, непохватни в ризниците, проверяваме всеки камък, за да се уверим, че няма да вдигне шум. Далечен гръм започва да боботи из долината — наближава буря. Над нас пламъците на огъня се полюшват в нощта.

Последните крачки са най-тежки: почти вертикално изкачване по влажната скална повърхност. Може би има и заобиколен път, но Хю не иска да налетим на часови. Връзваме мечовете на гърба и се вкопчваме с безчувствени пръсти, като се молим пукотът от огъня да прикрива шума, който вдигаме.

Най-накрая се прехвърлям през ръба на скалата и цопвам по корем в пирена, който расте там. Накланям глава назад и се вторачвам в откритото било.

Франция

Ленд роувърът имаше сателитна навигация, но Ели я изключи. Не смяташе, че с нейна помощ колата може да бъде проследена, но идеята за чип, който изпраща сигнали в Космоса, които обозначават местоположението й, я обезпокоеше. Проучи сборника с карти и си отбеляза няколко ориентира. След това следваше указателните табели. Доколкото можеше, се придържаше към второкласни пътища. Искаше й се колата да е по-незабележима — „Рено“ или „Ситроен“.

Никога не беше осъзнавала колко е голяма Франция. Караше часове наред, но все още й оставаше обезкуражаващо дълъг път. Към три сутринта едва не заспа — очите й се бяха затворили, без да го осъзнае. Кара още няколко километра, но когато усети, че очите й отново се затварят, нямаше друг избор, освен да свърне по един коларски път и да се свие на задната седалка. На разсъмване я събуди боботенето на трактор.

Сега се появи нова тревога. Индикаторът на резервоара неумолимо клонеше към нулата. Спря на малка бензиностанция и похарчи последните си пари за няколко литра. Стрелката едва помръдна нагоре.

Навлезе в Бретан и продължи да пътува. Главният път следваше крайбрежието, но тя намери един, който пресичаше полуострова в средата — извиваща се долина, засенчена от верига хълмове. Знаеше, че дори във Франция тази област се смята за дива — място със свой собствен език, свои обичаи, свои привидения и магия. Стрелката докосна червената зона.

Почти бе стигнала. Едва не пропусна пътя, който беше почти незабележим, а двигателят изгасна на пет километра от мястото, което Дъг беше отбелязал на картата. Тя се спусна по инерция и насочи джипа към тревистия край. Моторът млъкна и тишината й се стори призрачна. Остана няколко минути в колата, за да събере смелост. След това слезе и тръгна между дърветата.

Гората беше сякаш от друго измерение. За разлика от мъртвата гора край „Мирабо“, тази гъмжеше от живот. От дърветата висеше зелен бръшлян и пълзеше по кората им; мъх покриваше земята като гъбест килим, който приглушаваше стъпките й. В началото реши, че това е утешително — кътче пролет в дълбините на зимата, но колкото повече продължаваше, толкова по-потискащо й се струваше. Цветът стана странен — не ярък, а отровен, задушаващ всичко.

По небето започнаха да се трупат черни облаци. Гората притъмня. В далечината избоботи гръмотевица. Скоро дъждът забарабани по земята, а безлистните дървета не можеха да й предложат защита. Вода се стичаше по врата й и дрехите й подгизнаха. Раницата й се струваше два пъти по-тежка. Започна да се чуди дали няма да умре от студ в тази самотна гора. Дъждовните капки се стичаха по лицето й и пречеха да вижда.

Напред небето сякаш просветляваше. Тя забърза нататък, хлъзгайки се по мъха и мокрите скали под него. Излезе от дърветата на едно било. Под нея като белег в гората се простираше тясна долина. Там растяха малко дървета, но беше осеяна с големи гранитни блокове. Около тях се виеше река. На места скалите я спираха като бентове и я превръщаха в езера, друг път водата ги заливаше и скачаше като водопад. Случваше се и да изчезва в скрити корита под балваните. Всичко беше покрито с мъх.

Нещо в Ели се пречупи. Седна на калния бряг и се загледа в скалистия хаос. Беше прекалено уморена, за да заплаче. Бягаше от дни и беше изтощена. Каквото и да имаше там долу, или кой знае къде, тя никога нямаше да го намери.

Избърса водата от очите си и се вгледа в долината. В смесицата от сиво и зелено се беше появил ярък цвят. В средата на полето стоеше мъж с червен анорак, когото камъните правеха да изглежда дребничък. Имаше такъв вид, сякаш цял живот е стоял там.

Помаха, след това внимателно се спусна от скалата и започна да се изкачва по склона. Можеше да е всеки — ловец, горски, изгубен планинар — но Ели не смяташе така. Вече нямаше сили да бяга. Затова остана седнала и зачака.

На половината път нагоре по хълма той се спря и вдигна очи.

— Ели Стентън?

Безмълвно кимване.

— Чакахме те.

Коом Бикан

Десетина мъже стоят около огромен огън. Вторачили са се в изправен каменен пръст в далечния край на хълма. Кралят е вързан за него, облечен само с бяла ленена туника. Той е отвъд огъня, затова пламъците плезят езици срещу него. Между огъня и него има плоска скала, подобна на олтар. На нея има нещо, но пламъците го скриват. Двама мъже стоят пред олтара — единият е невероятно висок и широкоплещест, облечен с черна броня; другият е по-дребен и прегърбен, със скрита под качулката глава. Не мога да видя лицата им, но Малегант бих разпознал навсякъде. Казвам си, че другият трябва да е златарят с небесносините очи и сребърната ръка — Лазар дьо Мортен.

Малегант вдига черно копие от каменния олтар и пристъпва. Кралят се ококорва от ужас. Дори сега не може да повярва, че някой наистина ще го убие.

Това е сцена от всеки мой кошмар през последните пет години. Вързаната жертва — призрачно бяла; палачът и копието. Не мога да позволя това да се случи отново. Забивам длани в меката почва, надигам и се втурвам напред като вълк. Малегант е толкова близо до краля, че няма да стигна навреме. Вадя ножа от канията на колана си, хващам го за върха и го запращам право през пламъците на огъня. Той удря Малегант в гърба, но прекалено слабо, за да пробие ризницата. И достатъчно силно, за да го усети. Той се обръща.

Обръща се и мъжът пред мен, за да види откъде е дошъл ножът. Огънят ме осветява — застанал с голи ръце. Той пристъпва към мен.

Аз вдигам ръце, сякаш се готвя да се предам. Ръката ми стиска ефеса на меча, вързан за гърба ми по време на изкачването. Рицарят не може да го види. Изчаквам, докато почти е влязъл в обсега ми, след това измъквам острието от ножницата. Забивам го в гърлото му с едно-единствено движение.

Прости ми, прошепвам на отшелника.

Върхът на хълма се превръща в бойно поле. Мъжете се движат като сенки около огъня, секат, мушкат и ритат. Някои от рицарите на Уилям са се качили на върха, но не са достатъчно. Виждам как Малегант сграбчва един от тях за тила и го хвърля в пропастта.

Малегант се обръща отново към краля, но Хю го напада. Малегант го вижда и вдига меча си. Разменят си удари. Хю е едър мъж, но Малегант се извисява над него. Първият удар разбива щита му, вторият едва не му отсича ръката.

Впускам се към тях. Преполовил съм разстоянието, когато някой ми се изпречва на пътя. Виждам сиво лице, червено на светлината от огъня, и сбръчканата очна орбита, която прилича на изсъхнала ябълка. Алберик. Има меч, но се съмнявам, че знае как да го използва. Правя най-простото лъжливо движение и забивам меча в рамото му.

Сигурно е изревал, но в яростта си не го чувам. Спомням си само раззинатата му до скъсване уста; здравото му око е опулено, а кожата около мъртвото е толкова опъната, че ще се сцепи. Той залита да бяга и за своя изненада изпускам меча. Веднага се втурвам да го взема, но Алберик залита назад и аз продължавам да го гоня. Още една крачка, една ужасна секунда и той залита на ръба. След това изчезва заедно с меча ми.

Обръщам се. Невъзможно е да се каже кой печели битката. Яростна е както в самото начало. Малегант е притиснал Хю към каменния олтар пред огъня. Хю стиска нещо към гърдите си с лявата ръка, а с дясната отбива ударите му.

Ти имаш онова, което малцина хора някога получават — възможност да изкупиш греховете си.

Грабвам главня от огъня и се втурвам към тях. Малегант отбива ръката на Хю и я притиска към скалата. Измъква онова, което той държи — бял камък с формата на яйце. Хю се извива и мята като птица в капан, но не може да се освободи.

Малегант хвърля небрежно камъка настрана. Ръката му в желязна ръкавица издърпва меча на Хю и го опира в гърлото му.

Главнята в ръката ми свети като комета. Малегант я вижда и се обръща, за да се изправи срещу мен. Във всяка ръка държи меч — ангел на смъртта, дошъл да вземе душата ми. Далеч, на следваща планина, проблясък озарява небето зад гърба му. Аз продължавам напред, размахвайки диво факлата.

Мечовете можеха да ми отрежат главата като ножица, но Хю се хвърля върху Малегант и го притиска толкова здраво, че мечовете не могат да го докоснат. Малегант се опитва да го отхвърли, на Хю се държи. Двамата се отдалечават, заплетени в прегръдката си.

Сега е мой ред да спася Хю. Но докато тичам, кракът ми закача нещо на земята. Падам напред и се приземявам на колене. Във вихъра на битката някакво шесто чувство ме кара да се обърна, за да видя в какво съм се препънал.

Копието.

Малегант трябва да го е изпуснал, когато Хю го нападна. Протягам се надолу и го вдигам от калта. Преди още да съм го стиснал както трябва, усещам някакво движение отдясно. Целият хребет е потънал в насилие, но аз имам инстинкт, изграден в хаоса на турнирите, когато се насочва към мен. Обръщам се.

Лазар тича към мен. Качулката му е паднала назад и костеливото му лице прилича на череп на светлината на огъня. Въпреки годините си се движи бързо. Сребърната ръка притиска белия камък към гърдите му, а другата стиска извит нож…

Вдигам копието — то е по-тежко, отколкото очаквам. Не знам от какво е направено, но сякаш поглъща светлината. Лазар не го вижда в трепкащия сумрак. Единственото, което трябва да направя, е да го държа здраво. Останалото е дело на Лазар.

Локменез

Ели последва мъжа надолу по склона. Той безпогрешно я преведе между скалите до пещера от другата страна на долината, скрита в сянката на огромна канара. Вода се спускаше по скалата и изчезваше в пукнатина. Ели надникна и видя далече долу бяла пяна да се полюшва по водата.

— Малко е тясно — обясни извинително нейният водач. — Опитай се да избегнеш водата.

Тя се загледа нерешително в отвора.

— Искаш да вляза там?

— Не е толкова лошо, колкото изглежда. Между другото, казвам се Леон. — Протегна ръка и Ели я стисна.

Беше възрастен, около петдесетте, но слаб и жилав. С оредяваща си коса и кръгли очилца й заприлича на учителя й по география.

— Свърши невероятна работа. Почти стигнахме.

Следвайки неговите указания, Ели коленичи на скалата и започна да плъзга краката си назад, докато не увиснаха в дупката. Една вдлъбнатина й даде възможност да се хване за скалата — запита се дали е естествена. Ледена вода пръскаше глезените й, водопадът се спускаше с рев на сантиметри от нея.

— Пусни се.

Тя вдигна поглед към Леон, тревожното му лице изпъкваше на фона на мрачното небе. Той се усмихна уморено.

— Довери ми се.

Тя падна — но не толкова дълбоко, колкото очакваше. Беше се приземила на издатина, невидима в мрака. През подметките си чувстваше пресечените улеи в скалата, които й осигуряваха сцепление.

Глава с червена качулка се появи над нея.

— Ако се промъкнеш навътре, ще намериш тунел.

Ели се приведе и протегна ръка напред. Не докосна нищо. Запълзя, махайки с ръка наляво-надясно, за да проверява пътя. Чу тупване и плясък на вода; сумрачната светлина при входа изчезна напълно, когато Леон скочи след нея. Той запали фенерче и каза:

— Сега можеш да се изправиш.

Тя го направи, опипвайки предпазливо за тавана. Тръгна напред. След като преброи трийсет крачки, почувства промяна. Въздухът стана по-хладен и някак по-чист. Усещаше около себе си простор.

Леон излезе до нея. Лъчът на челника му се стрелкаше из пространството, разкривайки измазани с хоросан каменни стени, фрагментарни изображения на рицари и дами по мазилката, заострени прозорци, напълнени с пръст, ветрилообразни готически сводове, изчезващи в мастиления мрак над главите им.

Ели зяпна.

— Къде сме?

— Шато Локменез.

Светлината от челника отново се спусна, плъзна се по покрития с плочи под и се спря на лъскав бензинов генератор, който стоеше в една ниша. Леон се наведе и дръпна въжения стартер. Генераторът кихна три пъти и заработи с рев, но после шумът му стана равномерен.

Помещението се събуди. Голи електрически крушки изпълниха пространството със светлина. Изглежда се намираха в голяма зала с камина в единия край и отвор за врата от резбован камък към тунела, откъдето бяха дошли. Единственият признак за някаква модерност бяха лампите и плетеницата кабели край генератора. По-назад имаше скеле от неръждаема стомана, издигащо се на колела. Ели се зачуди как ли са го вкарали.

— Това замък ли е?

— Преди двеста години е затрупан от свлачище. Още тогава бил запуснат, след това хората напълно го забравили. Обаче трябва да се отдаде дължимото на строителите — работили са за вечността.

Ели кимна, макар че не гледаше архитектурата или останките от фрески по стените. Беше се вторачила в дъното на помещението. Черно копие се рееше в безтегловност над каменна маса.

— Това ли е… онова копие? — Гласът й заглъхна. Почувства се замаяна, сякаш тя висеше насред пространството, в огледална действителност от странни магии.

Изражението на Леон беше неразгадаемо.

— Кретиен е използвал поетическото си въображение. Кръвта, която се стича от върха — не знам откъде е взел това.

Омаяна, Ели се протегна да докосне копието, но настойчивият вик на Леон я накара да се дръпне.

— Не пипай!

Тя направи крачка назад и огледа празната зала.

— Мислех, че сте повече.

— От години не сме използвали това място. Едва след случилото се при „Мирабо“ предположихме, че може да дойдеш тук. Претърсихме половин Европа за теб. След смъртта на Хари не знаехме как да те намерим.

— Радвам се, че го направихте — отговори тя. Но не беше съвсем искрена. Държанието на Леон, толкова безгрижно и надменно, я дразнеше. Изглежда, нямаше никаква представа какво е преживяла. Освен това прекалено много неща бяха нелогични. Чувстваше се като жертва на нечий чудовищен номер и че ако освети ярко замъка, ще открие, че е направен от картон. Погледна отново към реещото се копие. Сега, когато очите й свикнаха със сумрака, реши, че различава тънките кабели, на които висеше.

— А стихотворението? Мозайката в параклиса?

— Стихотворението е маневра. Когато Кретиен написал „Пърсивал, рицарят на Граала“, сме имали нужда от нещо, с което да заблудим хората на Сен Лазар, докато разберем какво означава всичко. Това е било само временна мярка — не сме си представяли, че ще го обсеби за толкова дълго. Нито че осем века по-късно ти ще го използваш, за да ни намериш.

Той й хвърли пълен с възхищение поглед.

— Ти си първият човек, който разреши тази загадка.

Не го направих сама. Прииска й се и Дъг да беше тук.

Чувстваше отсъствието му като болка в гърдите.

Леон погледна към раницата.

— А другото? Донесе ли го?

Откакто изпълзя от хранилището на „Монсалват“ с кутията в ръце, тя отчаяно искаше да се отърве от нея. Оттогава всяка минута усещаше тежестта на това бреме. Обаче сега, когато дърпаше ципа на раницата, с изненада почувства, че я пронизва усещането за загуба. Извади черната като абанос кутия и му я подаде. Червените символи запламтяха, когато Леон докосна повърхността.

— Можеш ли да я отвориш? — попита тя. Умираше да разбере какво има вътре, както децата бързат да разопаковат подаръците на Коледа.

Леон вдигна рамене.

— Чакахме почти девет века, за да си го върнем. Можем да си позволим да бъдем търпеливи.

Тя се опита да прикрие разочарованието си.

— Какво има вътре? Това… — Дори сега й беше трудно да го произнесе на глас. — Свещеният граал ли е?

— Не е свещен — поне не в християнския смисъл. И не е Граал. Но е онова, за което Кретиен е писал.

— Бил ли е Кретиен дьо Троа член на Братството?

Мрачен поглед, невъзможен за разгадаване.

— Бил е като теб. Никога не е бил наш член, но… се е забъркал с нас. Не зная дали е виждал Граала или само го е зърнал, но той го е обсебил до края на живота му.

— Значи затова поемата остава недовършена. Затова символите му векове наред подлудяват читателите. Той самият не е знаел какво представлява Граалът.

— Той го е изнамерил — каза Лион. — И оттогава поколенията си блъскат главата… От поднос до чаша, от чаша до камък, карти таро, езотерична мъдрост, вечен живот…

Той занесе кутията в другия край на помещението. Ели очакваше, че ще я сложи на каменната маса, но той я заобиколи и сложи в камината. Реещото се във въздуха копие се залюля, когато мина край него.

Ели запристъпва на място. Замръзваше.

„Кажи ми нещо — помисли си тя. — Каквото и да е. Посочи причина, заради която извърших това за вас.“

Лицето му трепна.

— Притежава определени сили.

— Какви сили? Какво прави?

— Повече, отколкото можеш да разбереш. — Застанал зад каменната маса, с реещото се пред очите му копие, той приличаше на свещеник зад олтара си. — На този свят има два принципа: живот и смърт, сътворение и разрушение, или както желаеш да ги наречеш. Има определени предмети, които ги управляват, както магнитът движи железните стърготини на масата. Няма ръководство, нито бутони за натискане или спусъци за дърпане — но, кълна се в Бога, те са истински.

Сътворение и разрушение.

— Значи копието разрушава…?

— Мисли за него като за атомна бомба. Верижна реакция, която разкъсва тъканта на света.

— А Граалът?

— Той лекува. Той е като вълна, която се разбива в брега. Колкото и набразден и разбъркан да е пясъкът, водата винаги го изглажда. „Монсалват“ искат копието, защото процъфтяват при хаос и безпорядък. Ние искаме Граала, за да се опитаме да направим малко добро в света. В продължение на осемстотин години бяхме в патово положение. Сега, благодарение на теб, събрахме двете отново заедно.

— Това магия ли е?

— Виждала ли си как бебе си играе с дистанционното? То смята, че това е магия — и е право. Магия наричаме силите, които не можем да разберем.

— В това няма логика — измърмори Ели.

— Точно в това е смисълът. Знаеш ли какво означава рационален? Означава, че можеш да разделяш нещата, едно в друго, рацио в рацио. В продължение на триста години бяхме обсебени от механиката: да разглобяваме нещата на все по-малки парчета, за да видим как действат. Но животът не е нещо. Ако му направиш дисекция, ако го рационализираш, той изчезва. Точно това Кретиен разбра правилно. Ако преследваш Светия граал като нещо, което да бъде притежавано, си обречен на неуспех като Гауин и Пърсивал, и всички останали неспособни рицари. Затова ни подлудява — защото не можем да го притежаваме.

С червената парка и челника, с очи, разпалени от правоверна страст, Леон имаше застрашителен вид. Изведнъж отчаяно й се прииска да излезе.

— Къде ще отидем? Хари каза, че може да ме заведете на сигурно място.

— Скоро. Само…

Той замълча. От дъното на тунела се чу тракане, някой беше ритнал камък или чакъл.

— Идва ли някой друг?

— Не и наш човек.

Обзе я ужас.

— Никой не ме е проследил. Кълна се.

— Бланшар даде ли ти нещо?

Тя поклати глава, но застина от ужасна мисъл. Плъзна ръка към джоба на джинсите и опипа малката издутина, която се забиваше в бедрото й.

Споменът за хранилището на „Монсалват“ проблесна в главата й. Бланшар, който слага пръстена на ръката й.

Пръстен на властта.

Тя го извади и го сложи на дланта си.

— Даде ми това.

Леон не се ядоса. На лицето му се изписа странно изражение, ведро спокойствие. Сякаш го беше очаквал.

Един малък предмет влетя от отвора към тунела, отскочи веднъж и се изтърколи в центъра на залата. Остана там невинно, като кутийка от напитка, изхвърлена от прозореца на кола.

— Затвори си очите! — извика Леон.