Трезорът на Сен Лазар

26.

Франция, 1136 г.

Следващите два месеца са най-щастливите в моя живот.

Насочваме се на юг, към земите на френския крал. За нас никъде не е безопасно, но там поне ще бъде опасно и за хората на Ги. След два дни продаваме конете си. Боли ме, че се отказвам от своето положение толкова скоро след като го спечелих. Обаче те са твърде лесно разпознаваеми и привличаме прекалено много погледи. Можем да минем за рицар и неговата дама, но хората ще се питат къде са слугите с багажа. И ще ни запомнят.

Пеша сме почти невидими. Когато пролетта премине в лято, християните се изливат по пътищата. Човек може да тръгне от Кентърбъри за Компостела и никога да не остане сам на пътя. След първата седмица, когато всеки тропот ме караше да поглеждам през рамо за прах, вдигнат от галопиращи копита, тълпите започват да ме успокояват. Колкото повече хора ни виждат, толкова по-малко ще ни обръщат внимание.

И двамата сме променени. Оставям косата си да порасне дълга, пуснах брада. Красотата на Ада е по-трудна за криене, но след два месеца път кожата й е по-груба и тъмна. Представяме се за съпруг и съпруга и живеем така. След толкова време криене е удоволствие да го извадиш на показ. Чувствам го правилно и почтено. Почти забравям, че Ада има законен съпруг.

Тя никога не говори за него, но на лицето й се появява странно изражение, когато минаваме край някоя черква. Някак си утихва, което ми напомня, че се е клела пред Бога. Клетвата още я обвързва, колкото и да ми се иска да не е така.

За известно време, след като престанем да бъдем деца, ни се иска светът да е различен — раните да зарастват без белези, всяка любов да е като първата, сторените грехове да бъдат изтрити след изповед. Когато бях малък, научих истината: никога не можем да премахнем нашите грехове и съжаления, а само да трупаме нови — бреме, което увеличаваме и носим до смъртта си. Най-доброто, което можем да направим, е да се научим да живеем със себе си, да приемем миналото си. Често си мисля за Тристан и Изолда и се питам дали са се справили.

В параклиса на Девата от Тур дадох на Ада дървена брошка, две птички пият от дървена чаша. Не мога да се оженя за нея, но падам на колене и обещавам:

— Винаги ще те обичам, винаги ще те защитавам.

Лятото си отива. Един ден осъзнавам, че пътят не е толкова оживен, колкото предишната седмица. Вече е по-лесно да намериш подслон в хановете за поклонници и приютите за бедни; опашките пред градските порти не са толкова дълги. Пътешествениците са започнали да се връщат у дома за жътвата, за да изтърсят прахта от краката си и да приготвят запаси за зимата. Въпросите, които упорито отпъждах отвъд хоризонта, сега изглеждат неотложни. Когато всички си отидат вкъщи, ние къде ще идем? Как ще се издържаме? Пестихме парите за конете колкото можахме, но те са почти на свършване. На пътя е лесно да се преструваш на ръкавичар от Лондон, който пътува с жена си, но това няма да ни изхрани през зимата.

Ада може да шие и тъче, но това умеят всички жени. Единственият занаят, който аз владея, е да се сражавам.

В края на август откривам отговора. Намираме се в Бургундия, близо до Дижон; тези дни сумракът се спуска все по-рано. Пристигаме в една гостоприемница. Обикновено ги избягваме заради разходите, но целия ден вали, а предната нощ спахме под един жив плет. Когато влизам, забелязвам облегнат на вратата висок син щит, върху който има изрисувана златна звезда. След като се спазарих с гостилничаря за легло и храна, го питам за щита.

— Етиен де Луз. — Той махва с палец към задната стаичка, откъдето чувам смях и пеене. — След три дни дижонският граф организира турнир в Ла Рош.

Гостилничарят затътри крака, за да се погрижи за някаква поръчка. Ада ме хваща за китката. Разбира какво си мисля.

— Прекалено опасно е.

— Никой няма да ме познае. Твърде далече сме от Нормандия.

Тя няма това предвид.

— При турнирите винаги има загинали.

Права е и аз съм чувал тези истории. В турнирите няма затъпени остриета и изпилени върхове. Когато копията се строшат, треските изпълват въздуха като облак стрели.

На следващата сутрин, след дългата нощ в спорове с Ада, аз стоя на двора пред обора, когато Етиен де Луз идва да вземе коня си.

От пръв поглед личи, че не е воин. Първо, напълно въоръжен е: истинският боец би си пазил силите за сражението. Блестящата му броня и инкрустираната със скъпоценни камъни ножница не могат да скрият факта, че плетената му ризница е само от един слой халки, а мечът му вероятно би се строшил при някой по-силен вятър. Обаче мъжете, които излизат след него от странноприемницата, изглеждат достатъчно добри.

Изстъпвам се пред него.

— Чух, че ще водиш другари на турнира в Ла Рош.

Той ме оглежда от главата до петите и се обръща към своя сенешал. Търси второ мнение. Суетен е, но знае възможностите си.

Сенешалът вижда достатъчно, за да се заинтересува.

— Какво можеш?

Оглеждам двора. Очите ми се спират на гълъб, който е кацнал на покрива и кълве червейчета от сламата.

— Дайте ми копие.

Сенешалът изпълнява желанието ми. Стискам копието, изпитвам тежестта му, за да намеря центъра на равновесието. Няма баланса на уелските копия, но трябва да свърши работа.

Привеждам се, правя половин крачка назад и го пускам да литне. Копието улучва гълъба право в гърдите и го разполовява, забивайки се в сламения покрив. Кръв покрива белите пера. Етиен и неговият сенешал изглеждат впечатлени.

Ги би казал, че това едва ли може да мине за рицарско умение. Но в турнирите най-важното е колко тела ще повалиш.

— Можеш ли да направиш същото и от гърба на кон?

Не му казвам как гълъбът се е озовал на покрива — че го улових с капан снощи в обора и го завързах за покривната греда с връвчица; че след това премерих разстоянието с крачки. Разказвачът на истории няма защо да казва всичко на своите слушатели.

— Дайте ми кон и ще ви покажа.