Трезорът на Сен Лазар

9.

Източен Лондон

Тази сутрин Лондон беше затиснат от мъгла. Уличните лампи още светеха, хвърляйки лъжлива зора върху павираните улички и тухлените складове. Ако не бяха примигващите лампички на алармените инсталации, човек можеше да си помисли, че се е върнал сто години назад.

Ели стоеше сред купчини кутии и много й се искаше да бе сложила ръкавици. Дъждът, изсипал се предния ден, бе превърнал картона в пулп, разпадащ се на дълги ивици. Бунището миришеше на влага и пикоч; земята под краката й жвакаше. На стената отгоре има издраскана табела, обявяваща съществуването на Автоматизационна компания „Розенберг“.

Внимателно, сякаш работеше със средновековни пергаменти, а не с отпадъците в тясна уличка зад фабриката, тя разделяше кутиите, за да открие имената, изписани по тях. Записваше си ги в бележника. Някои имаха телефонни номера или интернет адреси. Тях също записваше с лепкавите си измръзнали пръсти.

Когато свърши, се измъкна от бунището и отиде в кафенето от другата страна на улицата, точно срещу входа на фабриката. Една китайка й донесе мазни яйца и кафе, докато тя наблюдаваше пристигането на сутрешната смяна. Някои от работниците се отбиваха да закусят или да изпият чаша чай, и тя внимателно се вслушваше в разговорите им. Ако някой я бе видял предния ден, нямаше да я свърже с младата жена, пристигнала с „Бентли“ и облечена с костюм за хиляда паунда. Тази сутрин Ели беше опънала косата си назад в стегната конска опашка и беше облякла стария анцуг, който не беше носила, откакто напусна Нюпорт. Нямаше грим и се запита така ли щеше да изглежда, ако не беше напуснала дома си, ако не беше попаднала в Оксфорд, ако никога не беше написала есето за наградата „Спенсър“ и не беше привлякла вниманието на Вивиен Бланшар. „Само бебе ми липсва“, помисли си тя.

Прекара там по-голямата част от сутринта. Преструваше се, че чете „Сън“ и наблюдаваше пристигането и заминаването на камионите за доставки. В единайсет допи последната си чаша кафе и намери автобус, който да я закара на запад. Взе душ в апартамента и се опита да изчисти мръсотията под ноктите си. Погледна с копнеж новите дрехи: дали нямаше да е грешка да ги носи два дни подред? Беше сигурна, че Бланшар ще забележи.

— Питах се, дали днес изобщо ще дойдеш — посрещна я той в банката. Минаваше дванайсет и половина и изглеждаше ядосан.

Ели не му обърна внимание.

— Открих го — обяви тя. — Розенберг каза: „Укрепихме веригата на доставчиците“. Помниш ли? Обаче са прекалили. Сред техните продукти има дънна платка, за която имат само един доставчик. Напълно са зависими от него.

Бланшар се облегна удобно и дръпна от пурата. Ели вече беше научила този номер: да те подмами с безразличие, готов всеки момент да захапе.

— Откъде знаеш?

— От балансите. Миналата година са похарчили с една четвърт по-малко за части, отколкото предходната година, обаче продажбите им са останали същите. Отидох във фабриката и се поогледах. В света има само две фирми, които правят тези платки, и само една от тях доставя продукта си на фабриката.

Бланшар се загледа в картината на стената — в безпомощната дама, вързана за дървото.

— Може да са се застраховали срещу нарушаване на доставките.

— Застрахователните им премии не са се променили. — Ели едва сдържаше възбудата си. — Старецът не им е казал. Кара без застраховка и се моли да не стане произшествие. Обадих се тук-там — продължи тя. — Престорих се на купувач от конкурентна компания. Би му отнело шест месеца да осигури нов доставчик, а компанията няма пари, за да оцелее толкова дълго.

Замълча и изведнъж осъзна, че трепери. За пръв път разбра енергията, която движеше Бланшар.

— Какво предлагаш?

— Да се купи и доставчикът. Собственост е на частно акционерно дружество, което е натрупало доста загуби. Направо ще ти отхапят ръката. След това двете фирми се сливат, за да стане бизнесът напълно жизнеспособен.

Бланшар преплете пръсти и се вторачи в нея, сякаш беше произведение на изкуството, което постепенно е започнал да оценява. Пурата му гореше забравена в пепелника.

— Ели, добра работа. Всъщност много добра. Клиентът ще се зарадва, когато му кажа.

„Когато му кажа“ — Ели направи усилие да не проличи разочарованието й и Бланшар веднага разбра.

— Не се опитвам да ограбя славата ти. В никакъв случай. Но не мога да се лиша от теб. Трябва да те изпратя веднага със задача. В Люксембург има една фирма, от която наш клиент иска да купи дял. Споразумението е сложно, а има и други кандидати. В момента провеждаме доброволен финансов анализ на фирмата. Искам да поровиш из документацията им и да видиш дали ще намериш нещо, което може да се отрази на стойността й или което се опитват да скрият от нас.

В Люксембург? Какво ще каже на Дъг?

— Кога заминавам?

Бланшар си погледна часовника.

— Колата ще те закара до летището. Имаш запазена стая в „Софител“. Страхувам се, че не е най-добрият хотел в Люксембург, но там са отседнали и другите кандидати. Може би ще успееш да се запознаеш с тях. Съжалявам, но няма време за опаковане на багажа. Можеш да купиш всичко, което ти е нужно, на летището или когато пристигнеш. Нашият местен управител е жена на име Кристин Лафарж. Тя може да ти помогне.

Ели тръгна към вратата, но си спомни нещо и спря.

— Защо сделката с Розенберг трябва да се сключи толкова бързо? Ето това не успях да разбера.

Бланшар се усмихна.

— Радвам се, че има тайни, които можем да опазим от теб. След месец правителството ще обяви проучване за възможността да бъде построен нов товарен терминал в Улуич. Голяма инфраструктурна инвестиция. Фабриката на Розенберг ще удвои стойността си. Шест месеца по-късно правителството ще вземе решение в полза на терминала и тя веднага ще удвои още веднъж цената си.

Звучеше толкова уверен, че това ще се случи, сякаш можеше да надниква в бъдещето когато си поиска. Тогава Ели си спомни министерския ягуар, който беше видяла пред банката в деня на нейното интервю.

Адреналинът я напускаше и започна да изпитва вина. Спомни си упорството на възрастния човек, бремето на поколенията върху раменете му.

— Надявам се, че това ще се отрази добре на бизнеса — каза тя с надежда.

Бланшар загаси пурата.

— Разбира се.

Три часа по-късно Ели се приземи в Люксембург. Беше трудно за вярване, че бе започнала деня сред гниещ картон. Мина бързо през паспортния контрол; нямаше багаж, който да чака, и видя мъжа в залата за пристигащи, който държеше лист с нейното име. Той трябваше да подтичва, за да я догони.

— Моля, оттук.

Изведе я пред терминала, където един дълъг черен мерцедес беше паркиран небрежно върху две жълти линии. Щом наближиха, от задната седалка слезе жена. Беше слаба, елегантна и с неостаряваща красота. Носеше сив костюм от „Шанел“ и диамантени обици. Сложи ръце на раменете на Ели и я целуна по двете бузи.

— Кристин Лафарж. Добре дошла. Вивиен ми разказа за теб. Той те цени високо. Надявам се, че пътуването не е било досадно? Днес летенето е пълна скука.

Полетът беше вторият в живота на Ели и първият, в който се предлагаха безплатно храна и напитки. Да не говорим за салона на бизнескласата и бързата регистрация. Тя отговори, че всичко е минало отлично, и се зае да разглежда Люксембург през прозореца, докато колата се носеше към центъра.

— Съжалявам, че стана толкова неочаквано. Работата напредва толкова бавно, а днес човек от екипа ми изчезна — хоп и отиде на нова работа. Вивиен обясни ли ти положението?

— Прочетох досието в самолета.

Холдинг „Талхюет“. Концерн, който работи в областта на добивната промишленост и химикалите. Правителството на Люксембург имаше дял в холдинга и се опитваше да се освободи от него. Двама възможни купувачи бяха включени в късия списък и сега те трескаво ровеха из документацията, за да открият нещо гнило, преди да направят последните си оферти. Оставаха две седмици до крайния срок.

Започнаха да се промъкват през предградията — дълга ивица квадратни жилищни кооперации с неонови надписи. Ели беше очаквала нещо по-величествено.

— В досието нямаше много данни за кандидата — каза тя предпазливо.

— Групата „Сен Лазар“. Те са нашият най-голям клиент и са акционери в „Монсалват“, така че натискът върху нас за положителен резултат е твърде голям.

Най-накрая наближиха центъра на града. Улицата се разшири в голям булевард, по чието протежение се издигаха красиви сгради в неокласически стил. След това завиваше по ръба на голяма клисура, пълна с дървета. Ели видя къщи по стръмните склонове на пролома — сякаш градът вече се пукаше по шевовете. От другата страна на неговите дълбини стъклени офис сгради се издигаха срещу невъзможно високи каменни бастиони. Залязващото слънце къпеше крепостните стени в приказни цветове.

Колата остави Ели пред „Софител“. Появи се пиколото, за да вземе багажа й, но тя носеше само малка раничка, която купи на летището и напълни с тоалетни принадлежности и няколко смени бельо.

— Вивиен каза, че не си имала време да си събереш багажа. — Кристин цъкна с език. — Вината е моя. Утре ще ти покажа няколко магазина, откъдето можеш да си купиш дрехи. — Огледа я с преценяващ майчински поглед. — Мисля, че ще ти стоят много добре. Обаче сега сигурно си уморена от пътуването. В случай на нужда, имаш номера ми в паметта на телефона си. Надявам се, че хотелът не е неприятен.

Ако не живееше в апартамента в Барбикан, щеше да си каже, че това е най-съвършената стая, която е виждала. Само леглото беше по-широко от старата й спалня; хавлиените кърпи в облицованата с мрамор баня бяха големи почти колкото чаршафите. Поръча джин с тоник, затваряйки очи за цената, и излезе на балкона. Стаята й гледаше над клисурата, право към стария град, издигащ се върху плато. Виждаше църковни шпилове, куличките на херцогския дворец и простиращите се зад него зелени вълни на гората. Приличаше на място, излязло от приказките.

Тази красота я накара да се почувства самотна. Помисли си за Дъг. Преди да замине, се опита да му звънне, но сигурно беше в библиотеката, защото телефонът му бе изключен. Изпита болка и вина при мисълта, че той дори не знае къде е. Взе телефона си, но се поколеба. Дестрир беше казал „неограничени разговори“, но дали това включваше и международните?

Но това се оказа без значение, защото телефонът му продължаваше да е изключен. Библиотеката беше отворена до осем-девет люксембургско време, а Дъг беше способен да остане до затварянето й, без да излезе за глътка въздух. Но и тя беше такава.

Съблече се и влезе в банята. Джинът беше сгрял кръвта й и се почувства замаяна. Щеше звънне на Дъг след час-два. Затвори очи и остави горещата вода да я облива.

Черният мерцедес се носеше по булевард „Петрус“. Кристин Лафарж седеше отзад, потънала в дълбоката кожена седалка, и говореше тихо по телефона.

— Пристигна. Вивиен, наистина е много сладка. Разбирам защо я харесваш толкова. Обаче сигурен ли си, че е подходяща?

Тя изслуша обобщението, което той направи на сделката за Автоматизационна компания „Розенберг“, и се усмихна.

— Може би малкото ти котенце има нокти. Получи ли пакета?

— Дестрир го качи на шестия етаж.

— Надявам се, че ще получи каквото искаше.

— Той е много методичен. Кристин, трябва да внимаваш. Ще има и други. Наблюдавай Ели отблизо.