Трезорът на Сен Лазар

13.

Люксембург

— Открих нещо. — Ели затулва с ръка микрофончето на телефона.

Стоеше до подиума за оркестъра на „Плас д’Арм“, оглеждайки зорко тълпата за човек с бял дъждобран. През последните десет дни се беше затворила в архива и хотелската стая, дебелеейки от обслужването по стаите и трупайки извънмерна сметка за тъпи филми. Дори не смееше да отиде в бара от страх, че там може да е Леховски.

— „Талхюет“ имат румънски клон, който може би има твърде големи задължения. Открих го по случайност — в сметките няма нищо. Един от директорите напуснал в знак на протест заради действията им по въпроса. По някаква причина копие от писмото е останало в личното му досие.

— Другите видяха ли го?

— Не мисля. — Ако се съдеше по купчината самозалепващи бележки, които се посипаха от папката, щом я отвори.

— Можеш ли да вземеш писмото?

Ели си спомни глупавия поглед на пазача, който прелистваше мръсните си списания, и повърхностния му преглед на чантите в края на работния ден.

— Може би.

— Направи каквото можеш. — Гласът на Бланшар бе тих; Ели се напрегна да го чуе сред шума от касетофона на уличния артист за гърба й. — И още нещо. В документите има ли някаква бележка, отнасяща се за Мирабо?

Прозвуча й познато — може би някакъв термин в бюджетирането? Обаче главата й беше толкова пълна с имена и цифри, че не можа да си спомни къде или кога го е срещала. Обаче вече беше научила, че на Бланшар не бива нищо да се казва, ако не си сигурен.

— Не мисля. За какво става дума?

— Няма значение. Кога се връщаш в Лондон?

Проверката вече беше към края си.

— Полетът ми е утре вечер. В понеделник ще бъда на работа.

— Ели, отлична работа. Отново надмина себе си. Нашият клиент ще бъде впечатлен. Имаш ли планове за почивните дни?

Уличният артист започна да блъска по някакъв тенекиен барабан.

— Моля?

— Мишел Сен Лазар, нашият клиент, ме покани на лов в Шотландия. Питах се дали би искала да дойдеш с мен. Ще му бъде интересно да се запознаете.

За миг беше очарована от представата за езера и гори, замък с кулички и бучащ огън в камината, докато тя се е сгушила под пухения юрган в двойното легло с балдахин. Но въздъхна и отвърна:

— Обещах на Дъг тази събота да отида в Оксфорд.

— Разбира се, че ще отидеш. — Изведнъж Бланшар стана рязък и делови. Обиден ли беше? Или разочарован? Вероятно не му пукаше дали ще отиде с него.

— Ще се видим в понеделник.

Оксфорд

Ели взе влака за Оксфорд и се вторачи през прозореца, докато той започна да пухти нагоре покрай Темза. Есенна мараня покриваше полетата; слънцето грееше от яркото октомврийско небе и позлатяваше целия свят. Нагоре по хълмовете листата на дърветата вече жълтееха. Тази вечер щеше да има слана.

Сега, в събота сутринта, вагонът беше почти празен. Ели огледа хората наоколо: майка с две дъщери, мъж с чанта, на която имаше реклама за антикварни книги; двама студенти, които разговаряха със самодоволна сериозност за Кант и Хайдегер. Тя беше невидима за тях, което беше удобно.

Дъг имаше тренировка по ръгби тази сутрин и тя му каза да не я посреща. Все още чувстваше нелогичното пробождане, когато огледа лицата на посрещачите и не видя неговото. Самото й пребиваване в Оксфорд я правеше неспокойна. Беше живяла само девет месеца тук, преди да я потърсят от „Монсалват“: достатъчно дълго, за да познаваш мястото, но недостатъчно, за да го почувстваш като свой дом. Усещането за недовършена работа разваляше настроението й, като среща с бивш любовник.

Отне й десет минути да стигне пеша до къщата на Дъг — малко, предоставено от колежа жилище близо до музея „Ашмол“. Беше запазила ключа и отвори вратата. Чифт кални бутонки лежаха в коридора. От горния етаж се чуваше шум на течаща вода. Книги и листове запълваха всекидневната, струпани върху лавиците и первазите на прозорците. След трите седмици живот в стъклените висини на небостъргачи и хотели мястото й се стори сумрачно и опърпано. Празни дупки от винтове покриваха стените като следи от престрелка. Над рамката на вратата боята се беше надигнала и обелила, а килимът беше износен. Никога преди това не го беше забелязвала.

Тя се качи по стълбите и отвори вратата на банята, без да почука. Дъг стоеше под душа, лицето му беше зачервено от чистия въздух и горещата вода, черните косми бяха полепнали по кожата му. След първата им нощ заедно Ели беше смаяна от високото му дългокрако тяло и мускулести ръце.

Той отвори очи и заговори:

— Тренировката свърши късно, иначе щях да те посрещна на гарата.

— Казах ти да не идваш.

— Знаеш, че никога не те слушам. — Той се ухили и й подаде сапуна. — Ще ми сапунисаш ли гърба?

След това тръгнаха за ръка по пътеката покрай канала в посока Абингдън. Весла пляскаха във водата, когато гребците прелитаха покрай тях; миризма на кал и гниещи листа изпълваше въздуха. За първи път, откакто започна в „Монсалват“, Ели почувства, че отново може да диша.

— Как върви изследването? — поинтересува се тя. Досега се беше въздържала да пита. През първите шест месеца на тяхната връзка работата им беше обща страст, но сега се превърна в пукнатина.

— Добре. — Дъг се смръщи. — Наистина добре. Миналата седмица съвсем неочаквано получих писмо. Някакъв тип от Шотландия, саможив милионер, или нещо подобно. Очевидно е чел статията ми за ранносредновековната любов и поиска да говори с мен.

Ели го стрелна с поглед.

— В Шотландия?

— Срещнахме се в Лондон. В клуба му — иронично добави той. — Огромно място малко встрани от „Пал Мал“. Пълно с викториански бюстове и дълбоки кожени кресла. Вътре не можеш да видиш жена, освен гардеробиерката. Както и да е, очакваше ме. Възрастен човек на инвалидна количка, свързан с някакъв апарат за дишане. Не продума, а сложи кожената папка на масата. С него имаше охрана — висок тип с дълго черно палто. Приличаше на погребален агент. Първо ме накара да подпиша декларация, че ще запазя разговора в тайна, която впрочем в момента нарушавам. Каза, че наскоро старецът намерил нещо на тавана си и решил, че може да е интересно.

— Какво имаше в папката?

— Лист хартия А4. — Дъг се усмихна на тази антикулминация. — Но на него имаше поема, написана на старофренски. От стила може да се заключи, че е от дванайсети или тринайсети век. Телохранителят каза, че това е препис от пергамента, който намерили на тавана. Прочетох я — не съм попадал на нея.

Каза го небрежно, но Ели знаеше какво има предвид. Щом Дъг не е могъл да разпознае поемата, вероятно никога не е била публикувана.

— Естествено, поисках да видя оригинала, но той обясни, че е в банков трезор на съхранение. Попитах дали някой друг я е виждал. Откакто е изскочила от тавана — никой. Нямал представа откога е там. Дадоха ми копия, за да я проуча, и ме помолиха да им съобщя какво съм открил.

Вече наближаваха бента на шлюза Станфорд. Във водата червена табела на кол предупреждаваше: „Опасност!“. Въпреки слънцето и топлото си палто Ели потрепери.

Дъг си погледна часовника.

— Трябва да се връщаме. Поканил съм Анабел и Марк на вечеря.

Ели се опита да потисне разочарованието и стисна ръката му.

— Мислех, че ще сме сами тази вечер.

— Поканих ги преди векове. Всичко ще е наред.

Анабел беше крехка жена, която изглеждаше винаги изненадана, че се намира в двайсет и първи век, а Марк беше от хората, които идваха в Оксфорд с определени стереотипи и правеха всичко възможно да ги постигнат. Той беше единственият от познатите на Ели, който носеше шалче вместо вратовръзка. Освен това й беше наставник за докторантурата.

— Той ще се държи кошмарно. Сигурно още не ми е простил заради банката.

— Той се тревожи. Иска най-доброто за теб. — Дъг се взря в птиче гнездо, скътано между върбите. — Всички го искаме.

— Получих онова, което е най-добро за мен.

— Само помисли как те изстреляха за Люксембург. Без никакво предупреждение. Там не ми се стори доста щастлива. Помислих си, че може би…

Той замълча. Наведе се, взе пръчка и я строши на две.

— Че може би ще се прибера с рев в Оксфорд? — В Ели започна да се надига студена ярост. — Току-що помогнах да се реши сделка на стойност седемстотин милиона евро. Печеля годишно повече от вас тримата заедно.

— Има и други начини да оценяваш онова, което правиш — тихо каза Дъг. — Ти си добър изследовател. Не пилей тази дарба като колелце в някаква голяма машина за пари.

— Но мога да я пилея, гълтайки прах в библиотеката? — Спомни си първата среща с Бланшар. Академичният живот е зала с ехо или с криви огледала. — Аз съм в действителния свят, върша истински неща, печеля реални пари.

— Някакви числа в компютъра. Това не е истинско.

Беше попаднала в капана на кошмар, защото започна да преживява наново всички спорове, които водеха през лятото — онези, които смяташе за заровени, когато замина за Лондон.

— Не мога да го променя — отбеляза тя сухо. — Такава съм.

— Не е…

Кошмарът винаги свършваше по един и същ начин. Горещи сълзи, забързани крачки, Дъг вика подире й, но вече е твърде късно. Клони и листа пукат под краката й. Не погледна назад, докато пътеката не зави. Знаеше, че Дъг няма да я последва. Щеше да я изчака в къщата, когато тя накрая се прибере. Обикаляха се като уморени кучета, преструвайки се, че всичко е забравено. До следващия път.

Обаче този път някой наистина я следваше. Нисък мъж, който правеше широки крачки, лицето му беше зачервено от усилието. Носеше зелени гумени ботуши, зелен кожен жакет, чиито безброй джобове бяха издути от най-различни макари и ярко проблясващи тъкани, навити около куки. Не носеше въдица.

Пътеката беше тясна и обрасла, затова Ели се дръпна, за да го пусне да мине. Той обаче спря на няколко крачки от нея и леко вдигна ръка, сякаш я познаваше.

Ели замръзна. Не го познаваше, но в стойката му имаше нещо много познато.

— Ели Стентън?

Не можеше да тича — пътеката беше прекалено кална. Клони и храсталаци препречваха пътя. Наоколо не се виждаха хора.

— Кой сте вие? — Гласът й прозвуча слабо и уплашено, като на малко момиченце, което се е изгубило в гората.

Той измъкна нещо от страничния си джоб и проблесна метал. Ели понечи да вика за помощ, но той й подаде никелирана плоска манерка.

— Имате вид, сякаш се нуждаете от питие.

— Не, благодаря. — Не успяваше да потисне треперенето на гласа си.

Той отпи глътка и зави капачката. Не изглеждаше опасен. Беше нисък и склонен към надебеляване; косата му с цвят на пясък беше рошава, очите — яркосини, а бузите — червени, напълно подхождащи на рибарските му принадлежности. Изглежда, истински се беше насладил на питието.

— Човек трудно може да ви открие.

Приближаваше се катер с боботещи двигатели. Ели се зачуди дали да не повика за помощ, но шумът на двигателите беше толкова силен, че никой нямаше да я чуе. На носа седеше момиченце, което й помаха с ръка.

Накарай го да говори.

— Вие ли бяхте в Люксембург?

— Да.

— Взели сте асансьора, за да стигнете горе преди мен?

Той сведе очи към пълното си тяло и къси крака.

— Пеша нямаше да ви настигна.

— Защо не ми се обадихте в хотела, след като искате да говорите с мен?

— Те го наблюдаваха.

Безгрижното му поведение я накара да се отпусне и да се върне в действителността. Тя погледна множеството кукички, забити в кожената му жилетка. Дали не беше луд? Може би беше опасен?

— Знам, че ще прозвуча малко налудничаво.

— Не казват ли всички луди същото?

— В „Монсалват“ сте изложена на огромна опасност.

Тук не си в безопасност.

Ели се взря по-внимателно в него, питайки се дали той не беше човекът от демонстрацията в Лондон. Вече не знаеше какво да мисли.

— Защо мислиш, че ти разрешиха да използваш телефона за лични разговори? Защото те подслушват, Ели. През цялото време. И те наблюдават.

— Защо…

— Те не са това, което изглеждат. Под цялото капиталистическо лустро от двайсет и първи век се крие средновековно сърце, изтъкано от мрак и злина. Някой път погледни в техните подземия. Те искат нещо и използват теб, за да го вземеш.

Ели усети, че й прилошава.

— Защо ми разказвате това?

— Защото…

— Ели!

Докато мъжът говореше, светът на Ели се беше стеснил до мястото, където стоеше, обградена от кал, вода и гора. Място, което беше извън времето. Сега преградите започнаха да отстъпват, когато иззад бента изскочи Дъг, а полите на дългото му палто се развяваха, докато тичаше.

— Съжалявам. Не трябваше да казвам това. Обадих се на Марк и Анабел и отложих вечерята. Хайде да си вървим у дома, да отворим бутилка вино и да се гушнем на дивана.

Той я погледна отново и разбра погрешно изписаното на лицето й смущение. От драскотините на ръката му, където тръните го бяха одрали, се оцеждаха капки кръв.

— Ели, много съжалявам.

Тя го целуна само за да го накара да млъкне. Очите й се плъзнаха над рамото му по пътеката. Рибарят беше изчезнал.

Дъг проследи погледа й.

— Кой беше човекът, с когото говореше? Да не те е притеснявал?

— Попита ме за пътя.

Дъг прие лъжата. Ели му позволи да я хване за ръка и да я поведе обратно в Оксфорд, преструвайки се, че единствената причина да се разстрои, е караницата. Нежни хълмове от розови облаци браздяха синьото небе. Някъде в гората се обади бухал.

Никога не се беше чувствала толкова безпомощна.