Трезорът на Сен Лазар

49.

Близо до Троа, Франция

Мерцедесът се люшна, когато вратата на пътника се отвори.

— Имам добра видимост — обяви Дестрир. Той се въртеше бавно, следейки джипа с пушката. — Да стрелям ли?

Не се случваше често Бланшар да се колебае. Дестрир отвори лявото си око и го погледна.

— Да стрелям ли? — попита подразнен. — Ще ги изгубя сред дърветата. — Никакъв отговор. — Мамка му, Бланшар, да стрелям ли? — Завъртя едно колелце на оптическия мерник, за да регулира разстоянието. Пръстът му се изви около спусъка. — Ще стрелям.

Пушката подскочи в ръцете му, когато една силна ръка хвана цевта и я вдигна нагоре. Куршумът полетя към луната.

Дестрир свали пушката и погледна Бланшар с неприкрита ярост.

— Само защото си я чукал…

Ударът попадна право в брадичката му и беше толкова силен, че го замая. Усети вкуса на кръв в устата си. Трябваше да използва цялата си дисциплина, за да не смаже носа на Бланшар с приклада.

— Това не е твоя работа. — Дъхът на Бланшар се виеше в нощта. — Ако искаш да продължиш да работиш за „Монсалват“, никога вече не го споменавай.

В далечния край на долината ленд роувърът изчезна между дърветата.

Пътуваха цял час, без да продумат. Очите на Ели се стрелкаха между огледалата и пътя пред колата; не смееше да погледне Дъг. Едва когато видяха табела за денонощен супермаркет, той каза:

— Спри тук.

Магазинът беше почти празен. На щанда с канцеларски материали намериха милиметрова хартия, паус и детски чертожен комплект. По пътя към касите Ели добави две кутии бисквити, няколко пакетчета разтворимо кафе и опаковка с шест бутилки кола.

— Някъде наблизо има ли хотел? — попита Дъг касиера.

— Ако продължите по този път, след пет километра има къмпинг.

Зората беше започнала да оцветява небето, кървавочервени лъчи разсичаха сивите облаци. Видяха знака за къмпинг и завиха по калния черен път. След няколкостотин метра пътят им препречи знак „Затворено“, окачен на пластмасова верига и две стойки. Отвъд нея се виждаха група каравани, подпрени на тухли, ниска тоалетна от сгуробетонни блокчета, а зад тях се простираше празно поле. Триъгълна табела, закована на едно от дърветата, уведомяваше уважаемите клиенти, че до април къмпингът е затворен.

Дъг слезе и откачи веригата. Ели вкара джипа и го паркира зад караваните така, че да не се вижда от пътя. Дъг извади джобното си ножче и се зае с една от ключалките на караваните, докато подаде.

— Полезно умение.

— Прахосана младост. — Обаче не се усмихна.

Караваната приличаше на музей на 60-те години: тютюневожълти стени, оранжев балатум на пода и кафяви гетинаксови повърхности. Гол, нагризан от мишки матрак покриваше задната повдигната част. Ели дръпна пердетата, оставяйки само малка пролука, за да видят, ако някой дойде. Дъг извади канцеларските материали от найлоновия плик и ги сложи на масата. После кимна към кухненския бокс зад преградната стена.

— Дали работи?

Ели си помисли, че напрежението ще я пречупи.

— Онова, което каза Бланшар…

— Едно кафе ще свърши чудесна работа.

Тя излезе навън, за да не я види, че плаче, и намери газовата бутилка в сандъка на теглича. Вода капеше от дърветата; ято гарвани бяха накацали по жиците. Отвори вентила и за своя изненада чу съскането на газ.

Когато се върна, вече се беше съвзела. Нямаше чайник, но под мивката намери тиган и кутия кибрит и успя да стопли малко вода за кафе.

Дъг оглеждаше съсредоточено листовете.

Първо нарисува мрежа осем на осем квадратчета на милиметровата хартия и записа поемата на старофренски сричка по сричка. Тя изпълни точно мрежата. Прекопира мрежата на пауса, след това извади ксерокопието на мозайката от „Мирабо“ и я прекопира в мрежата.

— Дали в средните векове са имали паус? — попита Ели.

— Ако веленът се намокри, става полупрозрачен. А може просто да са използвали молив. Или никой досега не е правил това.

Дъг сложи диаграмата върху поемата и ги изравни така, че очертанията на двете мрежи се припокриха. Съвпадаха напълно и сега сричките се свързваха по нов начин чрез обиколката на коня.

Обаче нещо не беше съвсем наред.

— Това е безкраен затворен кръг — осъзна Дъг. — Можеш да започнеш да четеш откъдето и да е — и да поемеш в една от двете посоки.

— Започни оттук. — Тя вдигна оригиналния ръкопис и посочи цветната буква Е в началото на петия ред. — Това обяснява защо е сложил този сложен инициал в средата на стихотворението. А ако погледнеш в буквата, вътре се виждат спирали, завиващи обратно на часовниковата стрелка.

— Повечето средновековни черковни лабиринти вървят обратно на часовниковата стрелка.

Дъг насочи вниманието си към мрежата, взе чист лист хартия и записа поемата обратно, започвайки от първата сричка на пети ред и завършвайки с третата сричка от долния ред. Ели наблюдаваше през рамото му и сравняваше с оригинала.

Печката започна да съска, когато водата в тигана кипна. Ели намери две поочукани чаши за чай, направи кафе и се опита да не разлее и капка, докато го наливаше. Остави едната до Дъг, който изръмжа нещо в благодарност. „Като две малки деца, които си играят на мама и татко в кукленска къща“, помисли си тя. Невъзмутимото му спокойствие направо я съсипваше.

Дъг остави химикалката и отпи от кафето.

— Не мога да разбера смисъла. Трябва да има някакъв вторичен код.

Ели изведнъж се почувства страшно уморена. Опита се да потисне прозявката си, но не успя. Лицето на Дъг се размаза пред очите й.

— Трябва да поспиш. Аз ще поработя още малко.

В задната част на ленд роувъра имаше одеяло. Ели го просна на матрака и се зави с едно от проядените от молци одеяла в караваната. Престори се, че затваря очи, но продължи да наблюдава наведения над масата Дъг. Той дъвчеше края на химикалката и почукваше с пръсти по чаената чаша. Искаше й се да може да го прегърне и да го дръпне в леглото при себе си.

В един момент очите й се затвориха наистина. Дъг стана от масата и влезе в нейните сънища. Някои бяха възторжени, другите — ужасни. След това единственото, което можеше да си спомни, беше тъгата.

Когато се събуди, първата й мисъл беше, че изобщо не е спала — през цепнатината на пердето навън сякаш още беше ранно утро. Обаче часовникът показваше четири часа. Беше спала непробудно до свечеряване.

Караваната беше празна. Дъг трябва да беше излизал, прибрал и излязъл отново: найлонова торба с храна стоеше на масата до спретната купчина листа и една зелена книга. Двете чаши за кафе стояха на сушилника на мивката — измити.

Ели отиде до масата. Най-горният лист беше покрит с драсканици, случайни срички, подреждани и преподреждани, заграждани букви, свързани с черти и накрая задраскани. В средата на страницата бе оградена с дебели линии една-единствена дума: „ЛОКМЕНЕЗ“.

Книгата се оказа пътеводител „Мишлен“ за Бретан. Парче хартия отбелязваше картата на западната част от полуострова. Финистер — краят на света. На малко разстояние от Брест, навътре в сушата на пуст квадрат от картата, където пишеше единствено Черните планини, Дъг беше белязал мястото с кръстче.

Кръстчето сочи мястото. Кръстчето е целувка. Кръстчето е край.

Тя надникна през прозореца. Ленд роувърът още беше там, но не можеше да види Дъг. На пазар ли беше отишъл? Или на разходка? Якето му висеше на облегалката на стола, значи имаше намерение да се върне.

Знаеше какво трябва да направи, макар че се мразеше за това.

„Сега вече знаеш каква съм в същност — помисли си тя. — Няма да ти причинявам повече мъка.“

Събра листата и пътеводителя и ги пъхна в раницата си, като от бързане ръцете не й се подчиняваха. Не искаше той да я завари. Знаеше, че ще настоява да тръгне с нея. Но така щеше да е в по-голяма безопасност. Това беше последната добрина, която можеше да му направи.

Взе найлоновата чанта с продуктите, надяваше се, че той няма да има нищо против. Остави двайсет евро на масата и набързо надраска бележка на парче милиметрова хартия. Нямаше време да изрази всичко, което изпитваше — толкова много благодарност, толкова вина. Затова просто написа: „Съжалявам за всичко“.

Подкара и повече не погледна назад.