Трезорът на Сен Лазар

15.

Лондон

— Холдинг „Талхюет“ АД има дял трийсет и пет процента в румънска минна компания, срещу която в момента се водят дела за масирано изливане на арсеник в басейна на Дунав.

Ели отпи от чашата с вода. Усещаше устата си пресъхнала. В съвещателната зала дузина мъже, насядали около овалната конферентна маса, се бяха вторачили в нея. Това бяха съдружниците на банка „Монсалват“: монохромен конклав от бели мъже с черни костюми, побелели коси и сиви лица. Тъмночервената вратовръзка на Бланшар бе единственото цветно петно в помещението — сякаш някой вандал бе плиснал боя върху стара снимка. Някои гледаха изпод надвиснали вежди с притворени очи; други си водеха неразбираеми бележки, надвесени над масата. Неколцина я оглеждаха, сякаш беше нещо от менюто.

— Това не се споменава в техните публикувани финансови отчети, защото по люксембургските закони не се смята за контролен пакет акции. Обаче според румънското законодателство като най-голям акционер, те носят отговорност за всякакви вреди.

— Другите купувачи знаят ли това? — попита оплешивяващ мъж с кафяви старчески петна. Слюнка пръскаше от устата му, докато говореше.

— Не мисля. Единствената информация, която намерих, се оказа писмо в едно неотваряно лично досие.

— Писмото вече не е там — добави Бланшар.

Ели трепна. Спомни си острите ъгли на хартията, пъхната под колана на полата й, ужасът, че ще изшумоли или падне, докато пазачът на архива я оглеждаше. Ако хората в помещението се досещаха какво е направила, изобщо не изглеждаха притеснени.

— Какви са шансовете за осъдителна присъда? — изстреля остролик мъж от другия край на масата.

— Румъния е под силен натиск от Европа да докаже, че подобрява отношението си към опазването на природата. Екип от германски прокурори са пристигнали в Букурещ, за да помогнат при осигуряването на осъдителна присъда. Ако разберат, че „Талхюет“ са замесени, те ще станат привлекателна политическа мишена. Вече не става дума за местна фирма, а за холдинг и ще се превърне в международно послание.

— Колко?

Ели примигна.

— Моля?

— Каква е сумата?

— Като се имат предвид последните закони, глобите могат да стигнат няколко стотици милиона евро.

— А колко ще струва премахването на проблема?

— Аз не…

Бланшар веднага скочи на крака като нападаща змия.

— Ели, благодаря ти. Смятам, че ни предостави цялата информация, от която имаме нужда. — Изведе я в коридора. — Справи се много добре. Съдружниците са корави мъже, които трудно се впечатляват.

Дали това означаваше, че ги е впечатлила? Трудно беше за вярване при тези каменни лица.

— Оттук ние ще поемем проекта „Талхюет“. Сега имаме друга задача за теб. Ще намериш папките в кабинета си.

Ели тръгна надолу по коридора и се отпусна в стола си. Като по магия върху бюрото й лежаха новите папки с документи. Дори само видът им я караше да се чувства зле. Беше прекарала последните два дни в подготовка на презентацията и сега се чувстваше изтощена. Напрежението поне й беше помогнало да загърби другите въпроси, които настояваха да получат отговор.

Телефонът й започна да звъни. Тя се вторачи в светещите числа, изписани като руни под пластмасовия панел. Защо си мислиш, че ти разрешиха да използваш телефона за лични разговори?

— Как се справяш? — Беше Деламер, адвокатът, когото срещна в асансьора през втория си работен ден.

— Оцелях… Благодарение на теб. — Той я беше запознал с тайните на европейското корпоративно право, прекарвайки часове с нея, докато главата й не се замая. — Длъжница съм ти.

— Какво ще кажеш за обяд?

Ели стрелна поглед към лаптопа. Трийсет и осем нови съобщения, които трябваше да добави към останалите няколкостотин, които едва бе прегледала, докато подготвяше доклада си. А и тези нови папки… Помисли си, че купчината може да нарасне още докато седи тук, макар че това, разбира се, беше невъзможно.

— Кога яде за последен път?

Ели се опита да си спомни.

— Мисля, че вчера следобед ядох пица…

— Ясно. Идваш с мен.

Той я заведе в старомодна кръчма в една пресечка на „Корнхил“. Над вратата висеше герб: черен лешояд на фона на червен кръст. Вътре мраморен бюст наблюдаваше собственически тежките маси и тапицираните столове, които изглеждаха, сякаш не са пипани от деветнайсети век насам.

— Опасявам се, че храната е като в пансион — извини се Деламер, а Ели кимна, сякаш знаеше какво ядат там. Тя си поръча риба с картофки и чаша вода, а Деламер — пържола, пудинг с бъбречета и бутилка червено вино. Без да пита, келнерът наля виното в две чаши.

— Наздраве — вдигна Деламер своята. — Ели Стентън, няма много хора, които са чели доклад пред борда още през първия месец след постъпването. Бланшар трябва да вижда нещо много специално у теб.

Тя се изчерви и отпи от виното, защото не искаше да се покаже неблагодарна.

— Откога работиш тук?

— Година и половина. Една втора от срока. — Когато видя въпросителния поглед на Ели, добави: — В тази фирма не си падат по раздаването на златни часовници преди пенсионирането. „Монсалват“ наема само с тригодишни договори. Плаща ти богато, после те изхвърля на улицата… или по-скоро те инсталира на хубавичко място в някоя от големите фирми. Бланшар не ти ли обясни?

Ели само се усмихна неопределено.

— Тежка работа, но си заслужава — додаде набързо, за да не би да направи лошо впечатление.

— Да, вярно, че е тежка. „Монсалват“ е доста странно място. Носи се слух, че под сградата има подземие, натъпкано със съкровища. Знаеше ли, че до седемнайсети век златарите са играли и ролята на банкери? Трябвало да имат много здрави трезори и ги предлагали като склад на своите клиенти. Отнасяш златния бокал или златния поднос при златаря и той го заключва и съхранява за теб.

— И смяташ, че е още там?

— Защо не? Банката е престроявана безброй пъти, обаче основите са много стари. Издигната е върху развалините на седалището на местната тамплиерска ложа. Кой знае какво има в подземията.

Той вдигна отново чашата си, но вече не толкова уверено.

— За семейство Моргон, нашите прославени основатели.

Ели подкрепи тоста без особено въодушевление.

— Чувала ли си за фамилията Моргон? Били са нормани и вероятно са живели тук още от времето на завоюването на Англия. Чувала ли си за Мишел Сен Лазар?

— Чувала съм името.

— Той е собственик на групата „Сен Лазар“ — нашите клиенти. Очевидно е не знам си кой наследник на първия Сен Лазар дьо Моргон. И все още има дял от банката.

Донесоха ястията. Ели зарови из рибата, а Деламер се залови да реже пържолата и хапки от пудинга с бъбречета.

— Дисертацията ми е за норманите. Страховити хора. Преди да завоюват Англия, са превзели Сицилия. Знаеше ли това? Съществува теория, че мафията е възникнала от техните феодални структури. Още една банда. — Той забоде с вилицата парче бъбрек и го размаха под носа й. — Имаш крал — капо ди тути капи, неговите барони, които са всъщност капитани, после рицарите и така нататък, които вършат черната работа и обикалят селата, за да изнудват за пари, за да могат да живеят богато. От време на време се стига до истинска война.

Грабна бутилката вино и допълни чашата й. Ели се разтревожи, когато установи, че почти я е изпразнила, докато го слушаше.

Те не са това, което изглеждат.

— Смяташ ли, че „Монсалват“ е замесена с бандити? — попита тя.

— Божичко, не. Не става дума за нещо толкова страшно. — Лицето на Деламер беше зачервено от алкохола; той говореше с престорен шепот, който само привличаше вниманието на седящите наоколо. — Аз говоря за отношението. Droit de seigneur — правото да управляваш.

Ели отпи от виното, но избягваше зрителния контакт.

— Носим костюми вместо брони и влизаме в сражения с лаптопи вместо с копия. Обаче това е съвсем същият начин на мислене. В съзнанието си хора като Бланшар все още яздят из околността, за да плячкосват и опожаряват. Ти и аз сме оръженосците. Ние се въртим наоколо и носим броните, почистваме конете, острим мечовете с надеждата, че един ден и нас ще потупат с меч по рамото.

Той се усмихна унило.

— Извинявай. Не биваше да пия по средата на деня. Както и да е. Какво ще правиш довечера?

Ели беше толкова уморена, че едва не пропусна скрития смисъл. Опита се да си лепне широка усмивка и да потисне гаденето, което се надигаше от стомаха й.

— Страхувам се, че ще трябва да се обадя на гаджето си.

Когато тази вечер звънна на Дъг, той не вдигна. Остави му съобщение и зачака да й се обади. Есенна буря вилнееше, фучеше край небостъргача и виеше като глутница вълци. Дъждовни капки плющяха по прозорците и размазваха гледката. Тя прочете някои от съобщенията, погледа телевизия, но не успяваше да се съсредоточи. В десет и половина опита отново, но пак никой не вдигна. В къщата имаше и стационарен телефон, който никой не използваше, но тя изрови номера и направи опит да се свърже. Звъня сякаш цяла вечност, докато най-накрая някой вдигна слушалката.

— Ало? — попита мек женски глас, нежен и крехък, сякаш го бяха прекъснали насред някаква лична трагедия.

— Там ли е Дъг?

— Ей сега.

Стотици въпроси се заблъскаха в главата й, докато Дъг вземе телефона. Чуваше говор на хора, което успокои донякъде тревогите й, но повдигна други въпроси.

— Ели?

— Добре ли си? — По гласа му личеше, че не е.

— Да. Щях да ти се обадя веднага след като полицията си тръгне, но на тях им трябват векове.

Сърцето й прескочи.

— Какво се е…

— Взлом. Отнесли са лаптопа, телефона ми, телевизора. Обърнали са всичко наопаки. Сигурно са си мислили, че някъде имам скрити ценности. Отмъкнали са паспорта ми, което е ужасно, защото утре смятах да ходя във Франция.

— Франция? — Ели стисна по здраво слушалката, защото изпита чувството, че се е обадила в свят, който вече не познава.

— Изскочи нещо около поемата, за която ти споменах. В Париж има ръкопис, който искам да разгледам.

Чу се някакъв глас, който каза нещо неразбираемо.

— Искат да подпиша оплакването. Трябва да затварям.

— Кой се обади?

— Люси. Една от студентките ми. Минала да остави едно есе и видяла строшения прозорец.

„Аз бях една от твоите студентки“ — помисли си Ели.

— Трябва да затварям. — След това тихо, изпълнен с неудобство: — Обичам те.

— И аз те обичам.

През следващия месец светът на Ели се състоеше от дъжд и цифри. Номера на документи, на телефони, номера на екрани, докато отново и отново преработваше таблиците, които Бланшар й беше изпратил. Вечер и в утринния сумрак, когато отиваше на работа, дъждът замрежваше прозорците, през които виждаше света. През нощта сънуваше прозорци върху екрани и екрани върху прозорците, със стичащи се по тях поточета цифри, който се изливаха в малки локвички на пода. Понякога се будеше с мокри от сълзи бузи. В тишината, която цареше рано сутрин, си представяше, че дъждът е удавил всички в Лондон; че само тя, самичка на трийсет и осмия етаж, е единствената оцеляла.

Времето опъваше нервите на всеки. Дори безукорно добрите обноски на Бланшар бяха подложени на изпитание. Зъбеше й се за дребни грешки, докладите й се връщаха целите в поправки с червено мастило. Когато вечерта слизаше със залитане от таксито — вече не ходеше пеша — имаше сили единствено да извади вечерята от опаковката и след това да рухне в леглото. Поне повече не видя човека от крайречната пътека. Понякога си мислеше за неговото предупреждение, но с течение на времето го забрави. Не каза на никого и най-вече на Дъг. Нямаше нужда да му дава още поводи да изпитва недоверие към „Монсалват“.

Започна да се ужасява от вечерните им телефонни разговори. Дали причината беше в разстоянието или във времето, но все спореха. След като си извади нов паспорт, Дъг замина за Париж, но не пожела да й каже какво е открил. Веднъж, докато говореха, чу женски глас и прекара безсънна нощ, измъчвана от гняв. Когато на следващия ден попита Дъг за това, той отговори, че е слушал радиопиеса и тя се държи параноично.

Един четвъртък в началото на ноември Бланшар покани Ели на обяд. Част от доброто му настроение сякаш се беше върнало: каза й, че трябва да понапълнее, и я щипна по бузата като някой лукав чичко. За нейна изненада, когато излязоха от банката, колата му я нямаше.

— Ресторантът е зад ъгъла, а разходката ще ти подейства добре.

Той отвори чадър и кавалерски я покани. Ели го хвана под ръка и се притисна към него, опитвайки се да прескача локвите и да не изостава. Някакви деца от местното училище бяха сложили на паважа сламен човек и събираха помощи за техния Еньовски огън.

Заведе я в „Кок д’Аржен“, скъп ресторант на последния етаж на сградата срещу Националната банка. Беше опасан с дървени ламперии и имаше червени кожени столове. Ели си поръча пушена шунка с печени смокини; Бланшар поиска стриди по олеронски и нещо, наречено „Императорски Ал Баери“. Докато той проучваше менюто с вината, тя стрелна поглед в своето меню: „Ал Баери“ беше руски хайвер от есетра — петдесет грама за 118 паунда!

Затвори менюто и се опита да скрие удивлението си. Над прозорците сградата се стесняваше нагоре като връх на копие, увенчано с градината на покрива, която беше подгизнала като целия град. А до прозореца, с чанта в краката, седеше лице, което й се щеше никога повече да не види.

Тя едва не смушка Бланшар.

— Онзи човек там. Познавам го.

— Тук е Ситито. С повечето от мъжете в салона съм сключвал сделки. — Той се облегна удобно и изчака келнерът да напълни чашите им с шампанско. — „Пол Роже“. Любимото на Чърчил.

— Казва се Леховски — продължи Ели. — Беше в Люксембург на финансовия анализ на „Талхюет“.

Бланшар, изглежда, се забавляваше.

— Да не би да ти е предложил да спиш с него?

Ели направо се стресна. Изчерви се като божур и започна да заеква объркани обяснения. Сети се да отпие голяма глътка шампанско, за да спечели малко време. Бланшар не отместваше очи от нея.

— Леховски не се ползва с добро име. В света на инвестициите е известен като Пиявицата. Веднъж предложил на Кристин Лафарж цялата защитна стратегия на неговия клиент, ако тя легне с него.

Келнерът се върна и започна да подрежда масата. Ели седеше в неловко мълчание, докато цялата суетня с чинийки, салфетки и прибори приключи. Бланшар не му обръщаше внимание.

— И тя какво направи?

Бланшар изстиска лимон върху стридата, след това хвана черупката и я изля в устата си. Облиза устни с толкова похотливо изражение, че Ели отново цялата пламна.

— Кой знае? Но на сутринта Кристин разполагаше с документа и ние довършихме поглъщането.

В другия край на помещението Леховски стана от мястото си. Челюстите му автоматично мачкаха парче дъвка. За един изпълнен с ужас миг Ели се разтревожи, че може да я е видял. Обаче погледът му беше насочен към възрастен мъж с грубо остригана бяла коса и лице с остри черти, който крачеше към него. Стиснаха си ръцете и Леховски го покани с жест да седне.

— Кой е този?

Изведнъж Бланшар прояви доста по-голям интерес към масата на Пиявицата.

— Казва се Лазареску. Румънски съдия. Дошъл е в Лондон на конференция.

Черните му очи се вторачиха в Ели, сякаш й отправяше предизвикателство. Като подбираше внимателно думите си, тя каза:

— Мислех, че сме се отказали от сделката за „Талхюет“.

Бланшар се усмихна доволен.

— Бордът на групата „Сен Лазар“ прецени много внимателно твоя доклад. Накрая стигнаха до извода, че холдинг „Талхюет“ е твърде важен от стратегическа гледна точка, за да се откажат от сделката.

Той намаза парче препечена филийка с хайвер и го лапна. Ели се опита да преброи малките черни зрънца и се запита колко ли струва всяко от тях.

— Това ни поставя в много неудобно положение. Ние знаем, че компанията струва по-малко, отколкото изглежда, но нашите конкуренти — не. Ако предложим точната цена, ще изгубим.

При прозореца по някакъв чудодеен начин чантата се беше преместила до краката на съдията.

— Значи си казал на Леховски?

Бланшар изгълта още една стрида и я поля с глътка шампанско.

— В курса не ви ли учиха как се прави резултатна пазарна хипотеза? В идеалния случай, или в идеалния пазар, цената на някакви активи ще отразява всички техни бъдещи възможности. Всичко, което правим, е да поправим един недостатък на пазара.

— Аз си мислех, че недостатъците на пазара са мястото, където се реализират печалби?

Бланшар кимна в знак на съгласие.

— Ели, ти свърши отлична работа. Знам, че не искаш да я видиш подарена на нашите противници. Но на война като на война. Понякога трябва да пожертваш пешка, за да дадеш шах на царя.

Ели се запита тя ли е пешката.

— Имаш ли планове за вечерта?

Въпросът му я завари неподготвена.

— Имам билети за опера, а клиентът ми се отказа. Вагнер. „Тристан и Изолда“. Гледала ли си я?

Ели поклати глава. Операта и хайверът не се ползваха с голяма популярност в Нюпорт.

— Върховна е. Може би най-разбиващото произведение на изкуството, създадено някога. Тенорът, който пял на първото представление, умрял две седмици по-късно. Композиторът бил толкова уплашен от нейната сила, че забранил изпълнението й, докато е жив.

— Звучи страшничко — каза тя, защото нищо по-умно не й хрумна. Обаче Бланшар го прие сериозно.

— Музиката те пренася през прага на друго място, където се чувстваш обсебен. И то напълно. Понякога е трудно човек да се върне… — Той махна на келнера, за да привлече вниманието му. — Разбира се, ако имаш друга уговорка…

Тя улови предизвикателния му поглед и не отмести очи. Все още беше ядосана заради Леховски. Изобщо не харесваше опера, но мисълта за още една самотна вечер в нейния небостъргач и ровенето из електронните писма, докато чака да дойде времето за поредната караница с Дъг, я изпълни с ужас.

Допи шампанското и попита:

— В колко часа започва?

Проходът Бренер, Австрия

Двама души седяха в кафенето на големия паркинг до магистралата и наблюдаваха как камионите пълзят по високия проход. Обръщаха се един към друг с „Хари“ и „Джордж“, макар да не отдаваха голямо значение на тези имена. Джордж беше висок, слаб и прегърбен, с бяла брада и дълги бели къдрици. Хари беше по-нисък и по-дебел, с чорлава руса глава и приятелско лице, на което винаги имаше извинително изражение. В момента проучваше вътрешните страници на италиански вестник отпреди три дни. Написани на ръка преводи бяха закарфичени до статиите. Това съвсем не улесняваше четеното.

— Може ли да го проследят обратно до нас? — попита Хари.

— Дори няма да се опитат. Италианската полиция се сблъсква с подобни неща всеки ден, така че вероятно ги класифицират като естествена смърт.

Джордж направи гримаса. И двамата знаеха, че няма нищо естествено в начина, по който беше умрял техният приятел. Вестникът го описваше с ужасяващо безстрастие: изгарянията и строшените кости, малките ампутации, белезите, които бяха имали достатъчно време да се образуват, преди накрая да умре.

— Трябва да предположим, че им е предал Мирабо. Бог знае, че аз бих го направил.

Джордж отпи от кафето и отново изкриви лице.

— Цялата операция беше грешка. Единственото, което постигнахме, е да ги привлечем по следите ни. Сен Лазар няма да спре, докато не обърне компанията с хастара навън.

— Първо трябва да я купи.

— Ще му попречим. — Джордж изсипа второ пакетче захар в кафето си. — Дрекслер може да помогне. Или може би Кьониг. Ще направим всичко по силите си.

— Те също.

Известно време седяха мълчаливо. На магистралата един камион прехвърли билото на прохода и започна да ускорява надолу към италианската граница.

— Какво става с Ели Стентън?

Хари разглеждаше ноктите на пръстите си.

— Трудна работа. Карат я да работи здраво. Вечерите прекарва главно в апартамента си. Дори вече не ходи пеша на работа.

— Разказала ли е на Бланшар за вашата среща в Оксфорд?

Хари вдигна рамене.

— Не мисля.

— Трябва да се заемем с нея, когато е сама. Разкажи й повече. Ако може да влезе в подземието за нас…

— Мислех, че сме се разбрали да не опитваме това повторно — тихо подхвърли Хари. Може би Джордж дори не го чу.

— Къде е тя сега?

Лондон

В празното помещение жена с дълга рокля без презрамки крачеше покрай дълги празни маси. Светлината бе слаба и сивкава. Трябва да бе вечер или много рано сутринта. Тя прокарваше ръка по масите, сякаш докосването връщаше спомените. Изглеждаше отчаяна.

Ели се бе отпуснала в дълбокото кадифено кресло. Новата й рокля, купена следобед, обхващаше плътно тялото й. Под светлините жената в бяло се поколеба пред фалшивата авансцена, след това пристъпи по наклонената сцена към трапа на оркестъра.

След това Ели откри, че не може да си припомни вечерта дори с приблизителна точност. Имаше спомени, живи спомени, но те бяха разбъркани, страници, откъснати от книга, която не може да бъде събрана отново. Часовете в топлата утроба на театъра отлетяха като сън, една жена в бяло и един мъж в черно, и една толкова силна любов, че само музиката можеше да я опише. Вокалът, който трябваше да ги убие, ги кара да се влюбят, а може би той се влюби само защото мислеше, че умира? Пие шампанско в стъклената зала, където някога момичета като нея са продавали цветя; по-късно на терасата на покрива гледа туристите и уличните артисти далече долу, докато пълната луна изгрява над Лондон. Ръката на Бланшар се плъзга от подлакътника върху бедрото й някъде в мрака на второто действие. Докосването му пари през тънката коприна на роклята. Любовниците, които се предават на нощта, защото не могат да понесат рязката дневна светлина, без да ги е грижа за раните, които нанасят на онези, обичани по-малко. Верният, но не послушен приятел: Внимавайте, внимавайте. Скоро нощта ще свърши. И през цялото време музиката, която беше по-красива, отколкото си беше представяла, че може да бъде. Виеше се, въртеше се и прииждаше като големи океански вълни и се стоварваше върху й, сякаш искаше да я разбие на парчета.

Излезе от театъра замаяна. Чувстваше се изтощена и разранена от музиката, но отчаяно й се искаше да послуша още. Беше се вкопчила в ръката на Бланшар, а той й каза, че това се нарича Тристанова интоксикация и е добре познат феномен на операта. Донякъде беше доволна да разбере, че не се случва само с нея, но се чувстваше и някак засегната. Емоцията беше толкова силна, че не можеше да понесе да я сподели.

Бентлито ги чакаше на улица „Флорал“, подобно на вярно куче, което винаги знае къде да намери своя господар. Бланшар й отвори вратата.

— Искаш ли да дойдеш у дома? Не е далече.

Светът на Ели отново се беше свил. Всичките й възможности да избира, нейното минало и бъдеще, се бяха смалили до това едничко място, до тази точка на въртене. Ако направеше някакво движение, равновесието щеше да бъде непоправимо разрушено. Усещаше сладкия вкус на шампанското върху езика си и чувстваше омайно силно миризмата на собствения си парфюм. Погледна към Бланшар за успокоение, но видя само намерение.

Внимавайте, внимавайте. Скоро нощта ще свърши.

Колата пое надолу по булевард „Шафтсбъри“, покрай тълпите, които излизаха от театрите, носейки своите сувенирни тениски, и с найлонови торби на главите, за да се предпазят от дъжда. Надолу по „Пикадили“, където мокри хора се бутаха за подслон под автобусните спирки, и право в „Мейфеър“, пред ярко осветената фасада на хотел „Кларидж“.

Ели се скова. За миг магията се разпръсна.

— Нали каза, че отиваме у вас?

— Тук живея.

Ели не възрази. Портиерът притича и ги съпроводи с чадъра до фоайето на хотела. Бланшар пъхна нещо в джоба му и тя се запита дали го прави всеки ден. Фоайето беше златисто и ярко. Мъж с бяло вечерно сако седеше пред пианото и свиреше шлагери на Коул Портър и Гершуин. Портиерът кимна на Бланшар и й се усмихна уважително. Светлините на полилея отскачаха от шахматния под, лъснат до блясък.

Звездите на блаженството огряват земята.

Апартаментът на Бланшар беше на третия етаж — сумрачен свят от тежки тъкани и огромни елегантни мебели. Той извади бутилка шампанско от хладилника и наля в две чаши. Течността беше толкова студена, че причиняваше болка. Ели я изпи на един дъх. Нямаше къде да остави чашата, затова просто я пусна на пода. Бланшар мина зад нея да загаси лампата. За миг тя се отдаде на илюзорната представа, че е сама в безгранично пространство.

Бланшар изненадващо нежно смъкна презрамките на роклята й. Наведе се и я целуна по шията, докато ръцете му се плъзгаха по тялото й: бедрата, хълбоците, стегнатия корем, гърдите.

Ели се отпусна на леглото. Обгърна ги мрак.