Трезорът на Сен Лазар

35.

Оксфорд

Дестрир остави колата в края на улицата и се върна пеша до адреса, който му бяха дали. Наложи си да не върви много бързо — не искаше да привлича внимание. Астон мартинът беше достатъчно запомнящ се.

Намери къщата. Пердетата бяха дръпнати, но вътре светеше — това беше добре. Нахлузи бронзов бокс на дясната си ръка, а с лявата почука. Никой не дойде до вратата.

Извади мобилния телефон на Ели и набра номера на Дъг. Вдигна капака на пощенската кутия и чу как телефонът звъни някъде вътре. Никой не вдигна, нямаше и шум от движение.

Изчака още минута и реши да влезе. Къщата беше на колежа и я бяха използвали много студенти. Ключалката се оказа смешка. Трябваха му трийсет секунди, за да влезе, и още деветдесет, за да установи, че къщата е празна.

Но чайникът беше още топъл. В банята огледалото беше замъглено от пара, мокри стъпки се очертаваха по мокета, а хавлията на вратата беше влажна. В ъгъла до коша за пране намери женски чорап.

Изтича навън и огледа улицата. Беше пуста.

На три преки оттам Дъг и Ели седяха във взетия назаем нисан и чакаха вентилатора да издуха влагата от предното стъкло. На тротоара дребно момиче с тесни джинси и тясна блузка гледаше тревожно.

— Тя е просто приятелка — каза Дъг.

Ели не го беше питала. Седеше приведена на предната седалка и се опитваше със силата на волята си да накара стената от мъгла пред нея да се разнесе. Нямаше да съди Дъг.

На предното стъкло се очерта чиста ивица с формата на полумесец. Дъг смъкна стъклото.

— Благодаря ти — каза отново на Люси.

— Карай внимателно.

Отлепиха се от тротоара, преди тя да размисли. След като минаха половината пряка, Дъг натисна спирачките.

— Какво има? — Паниката никога не беше далеч.

— Забравих лампите.

— Зарежи ги — помоли Ели. — Обещавам, че аз ще платя тока.

Ако изобщо се върнеха. Не го каза, но Дъг долови мислите й. Включи на скорост и потеглиха отново.

— Къде отиваме?

МК „Нордуинд“, Северно море

Седяха до пластмасова маса и ровеха из храната: яйца, боб, анемичен бекон и наденички, които бавно лоясваха. Отвън сиви вълни се издигаха и спадаха под сивото небе.

Щеше да е по-бързо да тръгнат от Дувър, но Ели настояваше да избягват Лондон и магистралите. Дъг завъртя очи, но не започна да спори: кара цяла нощ, пресичайки страната по второстепенни и черни пътища, докато на разсъмване влязоха в Харвич. Чакането на ферибота беше мъчително — застанаха в бетонния коридор и Ели постоянно надничаше в огледалата на колата, докато Дъг спеше. Едва не й прилоша, когато трябваше да си покажат паспортите, но граничният полицай им хвърли само бегъл поглед. Едва когато носът се затвори, тя огледа лицата на пътниците, които се качваха на горната палуба. Щом видя как кейовете се смаляват зад тях, си позволи да се отпусне.

Дъг огледа с присвити очи парче наденица и реши, че си заслужава риска.

— Да изясним нещата от самото начало.

Ели остави чашата с кафе.

— Цялата тази работа има две страни. „Монсалват“, Бланшар и останалите и… една конкурентна организация.

Наречи го братство, ако искаш, но ние нямаме нищо против жените.

— Зад „Монсалват“ стои френски милионер, който се казва Мишел Сен Лазар. Твоят господин Спенсър. Каквото и да има в кутията, предците на Сен Лазар са го отнели на Братството преди векове.

— Така казва твоят приятел Хари.

— Трябва да му вярвам. — Преди два месеца и през ум нямаше да й мине, че ще каже това. — Не мога да го направя сама.

Дъг я погледна уморено. Имаше сенки под очите, а лицето му изглеждаше сиво заради поникналата брада. Въпреки това се опита да пусне усмивка.

— Не си сама.

Ели се протегна над масата и стисна ръката му.

— Знам. Но няма да оцелеем дълго, докато бягаме. Първо ще свършим парите. Всичките ми кредитни карти са от „Монсалват“. Веднага щом разберат, че сме заедно, вероятно ще намерят начин да блокират и твоите. Или ще ни проследят, ако ги използваш.

По лицето му се изписа недоверие.

— Нали не забравяш, че са банка. Могат да правят такива неща. Каквото и да сме им откраднали, няма да оставят камък необърнат, за да си го вземат.

— Можеш да им го върнеш.

— Вече съм взела страна. Тази организация, Братството, или както щеш ги наречи, са единствените, които могат да ни защитят. — Тя стисна палци и се помоли да е истина. — Трябва да ги намерим.

— И как ще го направим?

Ели отпи от кафето и направи гримаса. Имаше вкус на прах за пране.

— Не знам — призна тя. — Хари беше единствената ми връзка.

От кея в Харуич три пъти се беше опитала да се свърже с номера, който й беше дал. Ако никой не вдигне, остави съобщение за Хари от Джейн. Телефонният секретар се беше включил, но тя не остави съобщение.

— Вероятно е мъртъв или нещо още по-лошо.

Корабът се издигаше и спускаше по вълните. Малко дете с жълт балон залитна по пътеката между масите, падна и започна да хленчи. Ели изпита съчувствие.

— В Люксембург има фирма, която „Монсалват“ току-що поеха. — Средно голям европейски индустриален концерн. По историческа случайност те притежават нещо, което ни принадлежи. — Те имат нещо, което ги свързва с хората на Хари. Ако го намерим, може би ще открием как да стигнем до тях.

— Ако го намерим? — повтори Дъг. — И какво, ще идем и ще попитаме дали разполагат с адреса на древно тайно братство?

Ели си позволи лека усмивка.

— Да, нещо подобно. Освен ако нямаш по-добра идея.

Очите на Дъг се затвориха и главата му клюмна. Шофирането през цялата нощ го беше изтощило; не можеше повече да отблъсква съня. Ели протегна ръка и го задържа точно преди да забие лице в закуската си.

Близо до Бастон, Белгия

Дъг шофираше. Ели бе сложила два листа върху справочника с картите на коленете си. На единия имаше копие от стихотворението, а на другия бе преводът.

— Господин Спенсър ме помоли да я преведа — обясни Дъг. — Исках да запазя формата на оригинала, затова преводът е в осем стиха. В оригинала са осем срички на ред — такъв е стандартът в ранните френски романси.

— Романси…?

— На романски език. В древния Рим съществувал писмен латински и негови вулгаризирани разновидности в различните краища на империята, наричани романски. Когато империята рухва, латинският се запазва, а романският се развива в езици, които по-късно се превръщат във френски, испански, италиански и така нататък. През дванайсети век, когато хората започват да пишат на тези езици, произведенията са наричани романси, за да ги различават от писаните на латински. Няма нищо общо с романтичната любов. Дори днес френската дума за новела е „роман“.

— Хубаво. — Ели се наведе и зачете превода, като се опитваше да потисне прилошаването от возенето.

Колата друсна в дупка на пътя. По някаква причина Ели се почувства обхваната от отчаяние.

— Какво мислиш за текста? — полюбопитства тя.

— Ами от една страна, мисля, че зная, кой го е написал. Кретиен дьо Троа. — Той забеляза реакцията й. — Какво има?

Бланшар й бе подарил негова книга за Коледа. Но Дъг не знаеше, че на Коледа е била в Швейцария, не знаеше, че е била там с Бланшар, и със сигурност нямаше представа защо й даде ръкопис от дванайсети век като коледен подарък. Ръкопис, който тя остави, както и всичко друго, в апартамента в Барбикан.

— Видях книга с негови стихотворения в една от къщите на Сен Лазар. Защо реши, че е той?

— Заради езика и метриката, които са в неговия стил. Предметът също е важен: рицари и девици. Кардюл е едно от местата в куртоазната литература, където е пребивавал дворът на Артур. Смятаме, че става дума за днешния Карлайл.

Дъг замълча, за да се съсредоточи, защото ги задминаваше бял микробус. Пътуваха из Ардените, а пътят се изкачваше по стръмни хребети и се гмурваше в дълбоки гористи долини. Подходящ пейзаж, за да си представи човек странстващи рицари в търсене на дами и съкровища.

— Обаче същинската следа е в текста. Погледни. Рицар Христов… от Троа. Кретиен на френски означава „християнин“. И Троа, както сега изговарят наименованието на древния град Трой. Кретиен дьо Троа.

— Щом казваш.

— Цялото стихотворение е загадка. Когато Спенсър каза, че крие тайната за изгубено съкровище, помислих, че е откачил. Обаче сега ми се струва, че е прав. Коравата изсъхнала земя е пергамент и поетът, Кретиен, драска по нея с тръстиковото си перо като с плуг. Той засява нещо в пергамента, скрива го в стихотворението.

— Как?

— Първите две строфи звучат така, сякаш са следа за нещо. Заплетени пътища… благородни турнири… негово право… може би се очаква да намериш лабиринт и да вървиш надясно. — Забеляза как го изгледа Ели и побърза да добави: — Или нещо такова.

— Ти подбираш думите и се опитваш да им припишеш някакъв смисъл. — Тя затвори справочника с картите заедно със стихотворенията. — Както и да е. Ако твоят господин Спенсър е всъщност Мишел Сен Лазар, какво търси още? Съкровището беше вече в хранилището му.

— Тогава защо се е обърнал към мен?

— Заради мен. Бланшар направи всичко, за да ме привлече по-близо. Той ме нае. Заведе ме в хранилището. Да те накарат да проучваш стихотворението, трябва да е било част от същия план. Знаеше, че сме гаджета; сигурно е предположил, че ще ми кажеш.

— Защо?

Това беше въпросът от мига, в който твърдият плик падна през отвора за поща в Оксфорд. Защо тя? Сега вече знаеше отговора.

— Използваше ме като примамка. Знаеше, че баща ми е бил част от това Братство. Сигурно е смятал, че като ме въведе в „Монсалват“ и размаха тези парченца от пъзела пред мен, ще накара Братството да се разкрие.

— Което и са направили. — Дъг стигна до хребета на хълма и превключи на по-висока предавка. Погледът му беше впит в пътя, макар че той беше широк и празен. — С тази разлика, че вече не си примамката, а плячката.

Люксембург

Беше странно да бъде отново в Люксембург — същото чувство изпитваше, когато се прибираше в Нюпорт от университета. Сякаш си пристигнал в призрачен град, с тази разлика, че градът живееше, а призракът беше тя.

Призрачна тишина беше обхванала и седалището на „Талхюет“. Ели беше видяла документите с офертата и знаеше, че след шест месеца сградата ще бъде продадена, половината служители — безработни, а останалите — преместени в бизнес парк някъде в предградията. Беше облечена с черна полиестерна пола и сако от почти същата материя: били са евтини като нови и още по-евтини в магазина за дрехи втора ръка, където ги намери. Плътни чорапи, купени от автомата на една бензиностанция, допълваха облеклото й. То не предлагаше замайващи гледки, но заедно с картата от „Монсалват“ й помогна да мине през приемната и да стигне до кабинета на изпълнителния директор. Надяваше се на рецепцията да не са забелязали, че трепери.

— Разкажете ми всичко за Мирабо.

Клод Дьорнер, изпълнителният директор, се размърда в стола си и се намръщи. Беше на средна възраст, с типичното за тази възраст отпускане. Добре оформеният му мустак беше най-стегнатото нещо у него.

— Какво е Мирабо? — попита той.

— Не ме размотавайте. — Страхът изостри поведението й. Ами ако Бланшар се бе сетил, че ще дойде тук? Ако наблюдаваха мястото? — Ще работя в екипа по интеграцията — излъга тя — и ще правя оценките кои служители могат да допринесат за корпоративната синергия, от която имаме нужда. Естествено, че съдействието ви ще бъде взето под внимание.

— Заплашвате ли ме?

С увереност, каквато не изпитваше, Ели седна и кръстоса крака.

— Просто ми разкажете всичко за Мирабо.

— Уверявам ви, никога не съм чувал за него.

Може би казваше истината. Ели погледна към компютъра на бюрото му.

— Можете ли да влезете?

Дьорнер завъртя монитора. След това набра паролата си и бутна клавиатурата пред нея.

— Заповядайте.

Ели намери правоъгълничето „търси“ и щракна. Дьорнер излезе иззад бюрото и тръгна към вратата.

— Къде отивате?

— До тоалетната. Или трябва бележка с вашия подпис?

Тя се изчерви.

— Не, разбира се.

Щом той излезе, тя набра „Мирабо“ и остави компютъра да търси. Дьорнер се върна по-бързо от очакваното. Седна на мястото си и се заигра с края на вратовръзката си.

— Голямо кръвопускане ли ще има?

— Моля?

— Съкращенията. — Той махна, сякаш искаше да заличи казаното. — Простете, трябваше да кажа „синергиите“.

Не виждаше причина да го лъже.

— Ще бъде зле. Те… ние… обещахме на люксембургското правителство да не правим нищо до следващите избори, но след това ще размахаме брадвата доста болезнено.

Той сви лице в гримаса.

— Знаете ли, преди хиляда и двеста години херцог Зигфрид построил Люксембург като замък. Чудя се доколко са се променили нещата.

Ели наблюдаваше напредването на търсенето. С всяка секунда имаше усещането, че около врата й се затяга примка.

— Въпреки целия ни технологичен напредък единственият организационен принцип, който признаваме, е господството на по-силния. Феодализъм. Работниците не искат власт, а сигурност. Постоянни доходи и защита срещу резките промени. Срещу това позволяват да бъдат експлоатирани. Знаят, че господарят им го е грижа за тях единствено защото създават приходи. Обаче е по-добре да бъдеш тормозен от един тиран, отколкото от много. И когато новият господар поеме юздите чрез купуване или завоюване, те знаят, че ще страдат.

Той допи кафето си.

— Избива ме на философия. Може би трябва да приема незадоволителното предложение за ранно пенсиониране, което ще ми направят.

Ели престана да го слуша и се вторачи в екрана.

„Aucune legende correspondent aux criteres de rescherche, n’a ete trouvee.“

Тя обърна монитора към Дьорнер.

— Какво е това?

Телефонът му зазвъня.

— Да? Изчакайте.

Когато остави слушалката, лицето му се беше изменило. Изглеждаше по-щастлив, почти нетърпелив да достави удоволствие.

— Да ви донеса ли чаша кафе? — попита той.

— Не преди да ми кажете за Мирабо.

Той вдигна рамене.

— Не знам повече от компютъра.

— Мишел Сен Лазар ще похарчи повече от милиард евро, за да купи тази компания заради Мирабо. Не ми разправяйте, че никой нищо не знае.

— Разбира се, ако съществува, някой ще знае. Обаче да намериш такъв човек не е лесно. „Талхюет“ е голяма компания: работим в много области в различни страни. Вероятно в компанията няма човек, който да знае всичко.

— Искам да вляза в архива.

— Всички документи са в помещението, където правихте финансовата оценка. Беше заключено по време на битката за завземане на фирмата.

— Заведете ме.

— Ако може, да изчакаме няколко минути. Секретарката ми отнесе ключовете.

Ели изчака десет секунди — достатъчно дълго, за да се увери, че усмивката на лицето му е напълно фалшива. Тя зарови из чантата си, все едно си търсеше червилото, докато не напипа дръжката на кухненския нож, който беше купила тази сутрин.

Измъкна го от чантата и опря върха му в гърлото на Дьорнер. Той замръзна на мястото си.

— Вие не работите за „Монсалват“.

— Не. Аз съм много по-мила от тях.

Тя го наблюдаваше и се питаше дали има някакъв паникбутон или друга аларма, която може да задейства. Обаче това бяха административни кабинети в един от най-скучните европейски градове. Тук не очакваха някой да опре нож в гърлото ти. Или поне не буквално.

— Кой се обади по телефона? — Тя помръдна ножа: искаше само да го сплаши, но беше толкова напрегната, че го поряза.

Той изстена. Капка кръв падна върху колосаната яка на ризата му.

— Вашата шефка. Кристин Лафарж.

За малко да му отреже главата.

— Къде е?

Очите му се стрелнаха към прозореца, но не помръдна глава.

— Каза, че след пет минути ще бъде тук.

За секунда Ели се замисли дали наистина да не го убие. Виждаше избора в черно-бяло: или той, или тя. Ще му пререже гърлото, ще вземе ключовете и ще остави трупа, за да го намери Кристин Лафарж. Да им покаже с какво си имат работа. Щеше да е много лесно.

Секунда по-късно я обхвана силен срам. В какъв човек се превръщаш?

— Дай ми ключовете си. И мобилния телефон.

Той забрави, че секретарката е излязла с ключовете му. Бръкна в сакото, окачено на облегалката на стола, и остави на бюрото връзка ключове и мобилен телефон. Ели ги взе.

— Стой тук.

Тя сряза с ножа кабела на стационарния телефон и интернет кабела на компютъра. Не можа да види друго, което би могъл да използва за комуникации, но и нямаше време да търси.

— Кой е ключът за архива?

— С жълтото калпаче.

— А за този кабинет?

— Със синьото.

Тя излезе от кабинета и го заключи. Пет минути. Колко ли бяха минали досега? Затича се по коридора и намери асансьорите. Колко време й оставаше?

Архивът беше точно какъвто си го спомняше. Макар че сега изглеждаше още по-запуснат. Заключи вратата зад себе си и светна лампите. Огледа евтините маси и дългите редици автоматични стелажи. Тук вероятно имаше най-малко милион архивни единици, а тя щеше да разполага с пет минути, и то ако извади късмет.

Но поне знаеше откъде да започне. Беше сигурна, че видя „Мирабо“ по време на финансовата проверка. Изтича до стелажите и набра на клавиатурата онзи, който й трябваше.

— Сезам, отвори се — измърмори си тя.

Стелажите се размърдаха тромаво, подобно на гиганти, събудени от сън. Забоботиха и затракаха, разделиха се и между тях се отвори пътека. Стори й се, че това продължи цяла вечност.

Пъхна се вътре, преди да са спрели напълно. Бяха оборудвани с лавици както в университета: и досега не се беше освободила напълно от страха, че може изведнъж да се раздвижат и да я смачкат. Но това беше най-малката й тревога. Откри папките с балансите някъде по средата на прохода и започна да ги вади. Мирабо. Къде го беше видяла? Имаше добра памет за архиви, която й помагаше да открива отново търсеното. Никога не се беше нуждаела по-отчаяно от нея.

Започна да прелиства страниците, за да попадне на нещо, което да я подсети. Насилваше се да не бърза, за да не го пропусне. Имаше усещането, че гигантски юмрук стиска сърцето й и го мачкаше силно всеки път, когато по коридора се чуеше шум. Видя назъбена графика, която й се стори позната. Запрелиства още по-бавно.

Две страници по-нататък го откри. Изследвания „Мирабо“ (Реф. №890112/А/Ф2727).

Знаеше как е организиран архивът им. Ф2727 беше референтен номер за папката. Провери в списъка на съхраняваните на лавиците папки. Ф2650 — Ф2900: стелаж 7. Върна се при клавиатурата и натисна бутона, за да се отвори нов проход.

Частица от секундата преди стелажите да се размърдат, чу шум пред вратата. Топката се завъртя. Времето беше изтекло.

Кристин Лафарж отвори вратата и блъсна Дьорнер да влезе първи. Той залитна през прага. Никой не го намушка. Огледа празното помещение, столовете пред прашните маси.

— Нали щеше да е тук?

Дьорнер не беше чувал досега жена да ръмжи. Спомни си думите на Ели: Аз съм много по-мила от тях.

— Каза, че ще дойде тук. А и лампите светят.

На пода лежеше отворена папка. Кристин Лафарж я вдигна и плъзна поглед по страницата.

— Мирабо.

— Казах ви. Искаше да научи всичко за това.

— Какво й каза?

— Нищо. Не съм чувал за този проект. „Талхюет“ е голяма компания. Ние…

— Какво означава референтният номер?

— Местоположението на досието — стелаж седем.

На метър и половина от тях Ели лежеше свита на кравай на празното място на лавицата под папките с балансите на стелаж 4 и се опитваше да не я клати с треперенето си. Лежеше погребана сред документи и подслушваше.

Стъпките на Дьорнер се придвижиха по прохода. Чуваше как отброява под нос номерата на папките. Тя стисна юмруци от безсилие и заби нокти в дланите си. Щеше да ги отведе право при нужната папка.

Дьорнер клекна. Тя чу шумоленето на папките и след това — ругатня.

— Папката… няма я.

Ели направо замръзна.

— Сигурно я е взела.

— Преди колко време излезе от кабинета ти?

— Пет минути. А може и десет.

— Съобщи ли на охраната да я спрат на изхода?

Дьорнер отвърна жално:

— Как, нали ми взе телефона?

— Има ли друг начин да се излезе от сградата?

Настъпи тишина, докато Дьорнер обмисляше въпроса.

— Има противопожарна врата в края на южния коридор. Трябва да е с включена аларма, но я спират заради пушачите. Може да е излязла оттам.

Ели можеше да си представи погледите, които Кристин Лафарж хвърля на Дьорнер. Изпита съжаление към него.

— Ако е избягала, лично ще уволня всеки в тази сграда. Ясно ли е?

Ели чу заглъхващото тракане на високи токчета и тътренето на Дьорнер подир тях. Вратата се отвори и затвори. Беше сама.

Изчака две минути, за да е сигурна, че няма да се върнат. Би изчакала и по-дълго, ако трябва и часове, но имаше по-неотложна грижа.

Как щеше да излезе?

Проходът беше между седми и осми стелаж. А тя беше в четвърти. Между нея и свободата се издигаха три стелажа с пълни лавици, а друг изход нямаше. Можеше да почака някой да дойде, но помещението не беше ползвано от месеци и можеха да минат месеци, докато някой отново влезе.

А и да влезеше, тя не искаше да го срещне.

Смяташе, че се е напъхала възможно най-плътно, но откри, че ако се отблъсне назад, може да направи малък отвор в началото на лавицата. Това й осигури възможност да бръкне в съседната, да започне да мести папките и да ги прехвърля при себе си.

Чувстваше се като червей: лапа пръстта, за да си пробива път, и я изхвърля отзад. Книжен червей. Майка й я наричаше така. Споменът й даде сили. Тя се прехвърли в отвора на лавицата, който беше направила, и започна да атакува следващия стелаж.

Работата по втория стелаж вървеше по-бързо, а последният беше най-лесен. С няколко тласъка тя се измъкна от него, посипвайки пода с лавина от хартия. Плъзна се по корем като полярна мечка, която излиза от водата на леда. Покриваше я прах, в устата си усещаше вкуса на хартия. Не знаеше кога Кристин Лафарж ще се върне. Трябваше да се маха оттук.

Но преди това трябваше да провери нещо. Тръгна по пътеката към мястото, където би трябвало да се намира папка 2727.

Дьорнер не беше сбъркал. Нямаше нищо, само малка празнина между папка 2726 и следващата.

Кой я бе взел? Не е Дьорнер. Нито Кристин Лафарж или пък Бланшар.

Почувства се зле. Толкова усилия, толкова опасности — и всичко напразно. Празнота на прашната лавица. Тя клекна и се вторачи в мястото, сякаш със силата на волята си можеше да върне папката.

Малка издутина върху страничната стена на лавицата привлече вниманието й. Опипа я и почувства восъчната твърдост на изсъхнала дъвка.