Трезорът на Сен Лазар

31.

Лондон

Сейфът беше шахта, дълбока метър и половина и широка около метър. На дъното се виждаха само сенки. Вътре не може да има много неща, каза й Хари. Вземи всичко.

Беше твърде дълбоко, за да бръкне, трябваше да се спусне вътре. Седна на ръба на отвора, но нещо в отворените врати привлече погледа й. Краищата им бяха назъбени и се сплитаха без пролуки, когато бяха затворени. Докосна един от върховете и на пръста й се появи капка кръв.

Може би ненапразно се наричаше трап.

Осъзнавайки с болка отминаващото време, тя се изправи. Беше забелязала два дълги железни свещника в ъглите на хранилището. Взе единия, повлече го по каменния под и го сложи напряко на отвора. Сети се за челника и го включи. Белият лъч обходи дъното.

За това ли беше всичко?

Въпреки ужаса си се почувства странно разочарована. Нищо не си беше представяла: нито съкровища като във фоайето; нито древни книги за магии и мъдрост; нито златно съкровище. Приличаше повече на нещо, което си оставил, след като си почистил тавана. Очукан кожен тубус, който може да е съдържал телескоп, и квадратна картонена кутия върху нисък пиедестал.

Тя се спусна в шахтата. Тубусът беше по-лек, отколкото очакваше. Разклати го лекичко, но вътре нищо не помръдна. Празен ли беше? Пъхна го в раницата си.

Картонената кутия беше студена на пипане, дори през картона. Реши, че ще е тежка. Подпъхна пръсти под нея и я вдигна от пиедестала.

Никога нямаше да разбере какво беше объркала. Въпреки всички предпазни мерки бе пропуснала нещо, защото капаците се затвориха. Ако не беше свещникът, острите им краища щяха да я прережат надве. Желязото затрепери. За един ужасен миг Ели сметна, че свещникът ще се строши. Секунда по-късно лампите изгаснаха.

Почти без да съзнава какво прави, Ели напъха кутията в раницата и я изхвърли от шахтата. Изтегли се нагоре, метна раницата на гърба си и хукна към вратата. Зад нея помещението изкънтя като от изстрел, когато свещникът, който подпираше капаците, се строши.

Тя стигна до края на пътеката, но закова на място. Лъчът на челника се плъзна призрачно по обкованото с желязо дърво. Сигурно вратата се беше затворила автоматично.

Беше в капан.

— Ако трябва, разбий проклетата врата.

Дестрир летеше по улица „Кейбъл“. Пред себе си виждаше назъбените очертания на Лондонската кула и истинските кули на Лондон — небостъргачите на банките и финансовите институции, които се издигаха зад нея.

— Цяла вечер се опитвам да се свържа с него, но не си вдига телефона — обясни той на нощния портиер в „Кларидж“. — Тревожа се да не се е случило нещо.

Вече се случи, каза си той мрачно. Последното обновяване на охранителния дневник беше дошло преди минута.

01:44 — етаж 6: сейф 32: Тревога за кражба.

Още не можеше да повярва, че е стигнала толкова далеч. Ако извадеха късмет, капаците на сейфа щяха да я разкъсат. Ако не, щеше да го направи лично.

Телефонът започна отново да звъни. Не беше „Кларидж“, а чуждестранен номер и глас с акцент.

— Господин Сен Лазар иска да знае какво се случва в банката.

От тази страна на вратата нямаше нито дръжка, нито ключалка. Ели огледа стените за нещо, което би могло да я отвори — глава на чудовище, като в преддверието, или процеп за чип карта, но нямаше нищичко.

Усети паниката в гърлото си. Ритна вратата и заблъска с юмруци по нея, докато ръцете й се изподраха. Наруга се, че се бе озовала тук, че бе послушала Хари. Наруга Бланшар, баща си…

Енюрин Стентън бе загинал, докато се опитвал да проникне в хранилищата. Бил блъснат от влак в тунел на метрото.

Трябваше да има изход.

Не че беше помогнал на баща й.

Отдръпна се от вратата и няколко пъти пое дълбоко дъх, за да се успокои. Нямаше представа каква суматоха е предизвикал сигналът за тревога в останалата част на банката, но подземното помещение беше тихо като гроб.

Тя погледна към редицата сейфове в стената, откъдето костите на монасите бяха извадени от своя покой, за да отворят място за земните богатства. Представи си тракането им, докато са падали от алковите, за да бъдат отнесени с чували. Писъците на техните духове. Тя се заслуша в мрака.

Гробът не беше тих. Въздухът трептеше; ниско боботене разтресе хранилището. В първия миг си помисли, че това е бученето на кръвта в ушите й, но колкото повече се вслушваше, толкова по-ясно го долавяше.

Погледна си часовника. До първия влак на метрото оставаха часове. И това не звучеше като влака, който бе разтърсил хранилището, когато слезе тук с Бланшар. Звукът не беше толкова силен и бе по-равномерен.

Както обича да казва господин Сен Лазар: настоящето винаги прониква в миналото. И обратното.

Беше трудно да се определи откъде точно идва звукът. Цялото хранилище действаше като ехо камера и толкова дълбоко под земята тя изгуби усет за посоките. Но ако криптата беше изградена в съответствие с плановете на черквата, тогава дъното, където беше сейфът на Сен Лазар, бе на изток. Следователно вратата бе запад, а дясната страна на пътеката — на север.

Ели беше почти сигурна, че централната линия на метрото минава на север от сградата на „Монсалват“.

Тя се затича към мястото, където четирите ръкава на черквата се сливаха. Заслуша се и започна бавно да се обръща. Определено шумът беше най-силен към северния кораб на черквата. Тя тръгна по него към задния край. Тук имаше три сейфа. На всяка врата беше изрисуван герб, а отстрани беше монтирана метална клавиатура.

Избра напосоки и започна да оглежда хералдическия знак на сейфа в центъра. Син щит, разделен от вълниста линия, и сребърни кръстове отгоре и отдолу.

Лазурна напречна черта, назъбена между четири кръста от сребро.

Тя отново направи справка с листа от папката, сравни цветовете с техните числа, след това ги набра на клавиатурата. Резето щракна и вратата се освободи. Тя я отвори и светна вътре с челника. Видя тясно помещение, дълбоко около метър и осемдесет. На пода бяха струпани обковани с желязо кутии. Тук боботенето беше по-силно, но стените бяха здрави и неотстъпчиви.

Опита вратата отдясно. Хермелин, два орнамента с формата на обърнато „V“, сребро. Първоначално кодът не сработи: сигурно трябваше да смята двете обърнати „V“ поотделно. Опита отново и този път вратата се отвори.

Веднага разбра, че това е мястото. Шумът тук беше още по-силен и проникваше откъм зазиданата с тухли дупка в задната стена. Преплетени лъчи червена светлина играеха по нея, идващи от сензор на тавана. Аларма. Но сега вече не се тревожеше за алармите. Питаше се дали баща й бе успял да стигне толкова далеч и дали той е пробил тази дупка.

Намери свещник и го използва като таран. Стоварваше го върху стената, докато не я заболяха ръцете. Тухлите бяха здрави, но не непробиваеми, а тя бе изпълнена с отчаяние. Който и да беше зазидал дупката, очевидно бе разчитал повече на алармата, отколкото на преградата. Или може би я бяха замислили като капан — пореден номер, за да изкушат непредпазливите. Стената се пропука и тухлите започнаха да се ронят. Тъмен тунел зейна отвъд. Тя изпълзя през отвора по корем, бутайки раницата си напред.

След няколко метра проходът свършваше пред решетка. Ели успя да се промъкне и изрита решетката. Отблъсна се, плъзна се през отвора и се приземи на крака.

Огледа се. На светлината от челника видя двойни релси, които завиваха в мрака. Между тях имаше и трети чифт, който проблясваше в сребристо. Дръпна се назад и се притисна към стената. Някъде наблизо се чуваше боботенето на пневматичен чук.

Релсите започнаха да съскат и да пламтят. Бяла светлина изскочи от завоя и се понесе към нея.

Когато стигна в банката, Дестрир беше паникьосан. Остави колата си в тясната уличка зад двата рейндж роувъра, които вече бяха пристигнали, и отиде право на петия етаж. Едва бе стигнал в кабинета си, когато звънна нощният портиер от „Кларидж“. Намерил господин Бланшар припаднал в леглото си.

— Диша нормално — увери той Дестрир. — За всеки случай повикахме лекар, ще пристигне всеки момент.

— Следи от насилие? Взлом?

Гласът на портиера прозвуча възмутено.

— Разбира се, че не.

Дестрир затвори и изпрати двама от хората си в „Кларидж“.

— Ако може да отвори очи, веднага го доведете.

Точно се готвеше да провери дневника на охраната, когато телефонът отново звънна. Едва не го остави на изчакване, но шестото чувство, което винаги му бе помагало да изпреварва събитията, го предупреди да погледне номера. Щом го видя, веднага вдигна. Един механичен, нечовешки глас попита:

— Знаеш ли кой се обажда?

Дестрир преглътна.

— Да.

— Какво се случи?

Разказа му всичко, включително онова, което беше предположил.

— Не мога да бъда сигурен, докато не говорим с Бланшар. И докато не хванем Ели Стентън.

В другия край на линията се чу шум като от засмукване, сякаш някакъв вентил се отваряше и затваряше.

— Има само два ключа за този сейф и единият от тях виси на врата ми. Вероятно другият е в ръцете на госпожица Стентън. В хранилището.

— Може ли да…?

— Ще бъда на самолета си след половин час. Стойте там.

Макар и омекотена от електрониката, заплахата в думите му беше ясна. Дестрир изпита необикновен, но спешен подтик да се оправдава.

— Ако Бланшар не беше…

— Бланшар знаеше какво прави. От вас се очакваше да ни защитавате.

Линията заглъхна. Дестрир още гледаше вторачено телефона си, когато един от хората му влезе.

— Не можем да влезем в хранилището, докато не пристигне старият — обясни му Дестрир.

— Нямаме ли план за действие в случай на проникване?

— Планът е, ако някой стигне до шестия етаж, да не може да избегне „златната решетка“. За такъв случай няма план.

— Поне няма къде да иде.

Дестрир се обърна отново към компютъра си и отвори дневника на охраната. На бледата светлина от монитора лицето му беше посиняло като на удавник.

— Боже мили!

02:01 — етаж 6: сейф 26: отворен.

02:02 — етаж 6: сейф 27: отворен.

02:04 — етаж 6: СЕЙФ 27: открито проникване.

— Друго проникване?

— Не е проникване, тъпако. Избягала е.

Стомана съскаше върху стомана. Бялата светлина се усили и понесе напред сред плетеница от прах и кабели, които покриваха стените на тунела. Ели знаеше, че трябва да се махне, но нямаше къде да отиде. Шахтата, от която изпълзя, беше прекалено високо, за да се върне обратно; дълбокият тунел бе прекалено тесен. Тя остана на релсите и светлината я ослепи. Времето сякаш се забави. Дали това беше последното, което бе видял баща й?

Затвори очи. Светлината проникваше с боботене през клепачите й. Чу се скърцане и жалното възмущение на стоманата. Ватманът сигурно я беше видял, но знаеше, че ще бъде твърде късно.

Шумът започна да утихва, кънтейки надолу по тунела. Така ли се умира? Не почувства удар, но при тази скорост, нямаше как да го усети.

Отвори очи и изстена. Ангелско сияние светеше право в лицето й. Дали това не беше Божият съд? Какво да каже?

Една сянка закри светлината.

— Мамка му, какви ги вършиш? Едва не се самоуби.

Ели закри очи с ръка. Чернокож мъж с жълта жилетка и бяла каска стоеше пред ниска платформа на колела. Гласът му звучеше гневно, но в него се усещаха и меки нотки, които напомняха за далечни топли места. Той я огледа от горе до долу.

— Къде ти е жилетката и каската?

— Аз…

— Проклети надничари. — Той се обърна. — Можеш да обясниш на шефа.

Директорът по поддръжката беше прошарен мъж с остро лице и зле ушит костюм. Ели си беше измислила легенда, докато чакаше пред кабинета му, но той не прояви интерес. Просто посочи лавицата над главата си, извита под купчина подвързани с найлон листове.

— Знаеш ли какво е това?

Тя поклати глава.

— Договорът за тази работа. Той казва всичко: колко дълги трябва да са болтовете, колко плъхове трябва да убия, с колко парчета тоалетна хартия мога да си трия гъза.

Той събра пръсти и се вторачи в нея.

— Там пише също колко работници мога да убивам. Можеш ли да познаеш бройката?

Ели не отговори.

— Нула. — Той отпи от пластмасова чаша кафе. — Ти си се изгубила и едва не попадна под влака. Това е произшествие, а такива не са ни разрешени. Искат да ги докладвам, но ако го направя, ще прекарам три дни до гушата в бумаги. Ще се оправим сами — но договорът забранява и това. Затова ще прекарам още три дни в писане на доклади. И ще се окажем със седмица назад от плана. Договорът казва, че трябва да плащаме обезщетение, ако се окажем със седмица назад. Моят началник ще ме нахока и ще се наложи да пиша друг доклад. Два милиона пътници ще ме проклинат и това само защото някаква глупава крава завила в погрешна посока. Чаткаш ли?

Ели кимна.

— Как се казваш?

Беше прекалено уморена, за да измисли нещо. Вторачи се в картата зад гърба му.

— Хейнолт.

— Ха, родена за тази работа, а? — Той не очакваше отговор. — И за какво те наеха?

— Чистене.

— Мамка му, все тези тъпи чистачи.

На повърхността започваше нов ден. Всички действащи лица в стария живот на Ели щяха да бъдат по местата си: метачът на ъгъла на улица „Трешъм“, шофьорът на камиона за доставки, продавачът на вестници, който вдига решетките на витрините. Но те щяха да си намерят други хора, на които да махат, бибиткат или да не обръщат внимание. Старият ден не беше приключил с нея. Беше хваната в капана на нощта, която никога нямаше да свърши. Влачеше се в мрака с екипа чистачи и плъховете, остъргвайки човешките отпадъци, полепнали по стените на станциите: валма прах, косми, плат и хартия. Имаше усещането, че събличат труп.

Смяната й свърши в пет. Свали комбинезона и извади раницата си от шкафчето, което й бяха посочили. Бригадирът поведе хората си с ескалаторите към още смълчаните входове, но Ели вървеше отзад. Беше прекарала цялата нощ из тунелите, а сега излизаше само на няколкостотин метра от „Монсалват“. Сигурно вече бяха разбрали как е избягала — щом метрото тръгнеше, със сигурност щяха да проверят станциите по централната линия.

Изчака, докато другите си тръгнаха, след това събра кураж и надникна в кабинета на директора.

— Как мога да се прибера?

За миг си помисли, че човекът ще скочи и ще й отхапе главата. Обаче нещо в лицето й — дали отчаянието или умората — събудиха рядък проблясък на съжаление у него.

— Къде искаш да идеш?

Ако можеше, на края на света. Тя отново погледна картата на стената.

— Илинг.

— След пет минути ще мине влак с баластра. Можеш да пътуваш с него до Актън. — Той се смръщи, макар да се опитваше да бъде мил. — Иначе ще се опиташ да минеш през тунелите и аз пак ще загазя.

Ели стигна с влака за баластра да Западен Актън. В студената мъгла преди съмване намери уличен телефон и се обади на номера, който й беше даден. Хари вдигна веднага.

— Добре ли си?

— Взех го. — В гласа й не прозвуча триумф, само изтощение. — Къде ще се срещнем?

Служителите на „Монсалват“ я наричаха военната стая, макар че обикновено го приемаха метафорично. Екрани по всички стени доставяха новините, финансова информация, графики и таблици; и можеха да бъдат използвани за разширяване на помещението до безкрайност чрез провеждане на видеоконференции. Чистачите още не бяха влизали. В седем часа залата бе замърсена с отпадъците след битката за завземането на „Талхюет“: папки и листове, чаши от кафе, кутии с пица и изсъхнали понички. Дузина мъже се бяха събрали около масата, начело с Бланшар и Дестрир. В другия край седеше възрастен мъж в инвалидна количка. Тялото му беше като скелет, приведено напред сякаш срещу студа. Кожата на лицето му беше бяла и сбръчкана, но очите му бяха сини като на бебе. Тръби и кабели излизаха от металната яка около измършавелия му врат, привързвайки го към количката. Всеки път, когато вдишваше, цял арсенал малки помпи и клапани се задействаха с хъхрене, впръсквайки и изсмуквайки въздуха от дробовете му. Въпреки това нямаше съмнение, че всички в стаята му се подчиняваха. Не от съжаление или уважение, а от страх.

— Разположихме хора на платформите на станциите „Банкова“ и улица „Ливърпул“ веднага щом отвориха — обясняваше Дестрир. — Обаче някак е успяла да се измъкне.

Той стрелна поглед към мъжа в инвалидната количка с изражение на куче, което очаква да бъде сритано. Сините очи го загледаха вторачено, без да примигват.

— Добрата новина е, че още носи телефона си. Преди час уловихме сигнал. В Актън. Сигурно е взела метрото дотам. Изпратихме екип, но докато стигнат, отново е слязла под земята. Движи се на изток, обратно в града.

На стените графиките и числата бяха заменени с карти и сателитни изображения, на част от които се виждаха очертанията на метролиниите. Дневникът на охраната бе увиснал над главата на Дестрир като смъртна присъда.

Мишел Сен Лазар се прокашля и всички се обърнаха към него. Някога трябва да е имал естествен глас, но никой от присъстващите — може би, с изключение на Бланшар — не го бе чувал. Сега заговори машината зад гърба му.

— Тя трябва да излезе отново. Когато го направи, вие ще сте готови.

На сивия булевард „Юстън“, сред младежки общежития и профсъюзни канцеларии, метростанцията „Сейнт Панкрас“ се извисяваше като приказен дворец от червени тухли: величествена симфония от кулички и заострени кубета, шпилове и прозорци, разделени с мулиони и арки. През 60-те, поколението, което не обичаше нито красивото, нито приказките, едва не я разруши. Но тя оцеля и сега се издигаше с реставрираното си великолепие като порта на Англия към Европа.

Зад тухлената фасада, близо до мястото, където спираха влаковете, един едър господин с палто придържаше меката си шапка, докато оглеждаше извиващия се над него стъклен покрив. Той беше поет; парченца от поезията му лежаха на пода в злато, сякаш се бяха разсипали от чантата му. Не помръдваше, бронзовите му очи никога нямаше да се уморят от гледката14.

Мъжът до него не беше толкова спокоен. Отдалече изглеждаше като брат близнак на поета: заоблена фигура, още по-кръгла в палтото; къси крака и лице с малък сплескан нос. Дори носеше мека шапка. Оглеждаше множеството като крадец и на всеки няколко секунди хвърляше поглед към огромния часовник, сякаш чакаше някого. Макар и много рано, гарата беше пълна с бизнесмени, които се качваха на влаковете за Париж и Брюксел.

Човекът замръзна. Едно тъмнокосо момиче с джинси и суичър крачеше към него. Носеше раница, но на гърдите, както правят прекалено предпазливите туристи. Той тръгна до нея.

— Слава богу, успя да стигнеш дотук.

Тя не отговори. Какво би могла да каже, за да проумее последните двайсет и четири часа.

— Взе ли го?

Тя прегърна по-здраво раницата, като бъдеща майка, която пази издутия си корем.

— А сега можеш ли да ми кажеш за какво е?

— Нещо, което дълго чакахме да си върнем. — Той протегна неуверено ръка, за да вземе раницата, но тя се дръпна. Очевидно още не беше готова.

— Не мога да ти опиша какво постижение е това. — Прозвуча като директор на училище при раздаването на бележниците. — Нямаш представа колко мъже се провалиха там, където ти успя. Наистина не е за вярване… — Помъчи се да намери думата. — … Победа!

„Тя няма да върне татко, нито мама.“

— Задействах някаква аларма — произнесе тя делово. — Знаят, че е откраднато. Сигурно са плъзнали из цял Лондон, за да го търсят.

Хари кимна.

— Пратихме хора да наблюдават банката. Около два през нощта светна като коледна елха. Страхувахме се от най-лошото. — Той погледна през рамо. — Възможно ли е да са те проследили?

— Не и по пътя, по който дойдох.

Хари бръкна в джоба си и извади тънък хартиен плик.

— Там, където отиваш, също не могат да те проследят. Запазих места в следващия влак за Париж.

— Не си нося паспорта.

— В плика има. Сега се казваш Джени Морган. Щом стигнем Париж, можем да прекосим цяла Европа, без да оставим следи. Ели, ще те предпазим. Обещавам.

Спуснаха се с ескалатора в чакалнята за заминаващи и изчакаха двайсет минути, докато обявят влака им. Въпреки всичко, което беше преживяла, това се оказа едно от най-тежките неща. Наблюдаваше как стрелката скача от секунда на секунда и ги броеше, докато не реши, че ще полудее. Хари й купи кафе, но тя го остави да изстине в ръката й. Най-сетне съобщението прозвуча; закрачиха по движещата се платформа, която ги отведе на перона, и заеха местата си във вагона. Ели се вторачи през прозореца, опитвайки да накара с мисълта си влака да тръгне. Гледаше как хората се качват във вагона. Сякаш се бяха наговорили — всички носеха огромни количества багаж, чието подреждане отнемаше много време. Семейства с деца, които заминаваха за междусрочната ваканция; бизнесмени, които удължаваха командировката си и през почивните дни; момчета и момичета с раници, които поемаха за следващата част от своя маршрут. И двама мъже с дълги черни палта и черни кожени ръкавици, които не носеха никакъв багаж.

Ужас пропълзя в душата й и тя се вкопчи в ръката на Хари.

— Тези мъже. Това са хора на Бланшар.

Хари се изправи като глътнал бастун.

— Сигурна ли си?

— Бяха на погребението на майка ми. — Изпита съкрушителна безпомощност, каквато не беше усетила дори в тунела, когато ярката светлина се носеше срещу нея.

— Как са успели да дойдат тук?

— Трябва да са те проследили.

Ели го погледна с празен поглед.

— Не биха могли.

Хари погледна към издутия джоб на джинсите й.

— Нали не си…?

Тя извади телефона от джоба си и се вторачи в него. Червени букви се появиха под огледалния дисплей, когато телефонът започна да вибрира. Звънеше.

Хари скочи на крака и я издърпа да стане.

— Ели, бягай оттук. Върви!

Хари се спусна през вагона. Един шафнер се опита да го спре, но той го избута, като крещеше, че е забравил чадъра си. Дръпна една раница от полицата за багаж и изскочи на перона. Ели се поколеба само секунда, след това грабна раницата си и хукна в противоположната посока.

В края на перона ръководителят на движението с островърха фуражка наду свирката. Вратите се затвориха със съскане. Семафорът светна в зелено.

Препъвайки се в протегнати крака и захвърлени сакове, Ели стигна до вратата на вагона точно в момента, когато тя се затвори. Започна да блъска бутона, но напразно. Перонът започна да се отдалечава: през прозореца видя Хари и двамата мъже от „Монсалват“ като манекени зад витрината на магазин. Хари беше повален на земята и един от мъжете беше наведен над него като куче, което се готви да захапе плячката за гърлото си, докато другият претърсваше раницата, която Хари беше отмъкнал. Тя ги гледаше, докато перонът не изчезна от погледа й. Искаше да изкрещи, но от устата й не излезе никакъв звук.

Притиснат към перона, Хари погледна врага си в лицето и усети как иглата прониква във вената му.

— Това няма да те убие — каза му мъжът. — Искаме малко да си побъбрим.

Другият мъж беше свършил с претърсването на раницата.

— Не е тук. Сигурно е останало във влака.

Хари чу трополене на тичащи крака по бетона, но не очакваше да бъде спасен. Предполагаше, че са си измислили някакво оправдание. Чувстваше как отровата се разлива из тялото му; скоро нямаше да е в състояние да отрече каквото и да било.

Притиснаха ръцете му към тялото, но той все пак успя да бръкне в джоба си. Имаше две капсули. Възнамеряваше да даде едната на Ели, но не остана време.

Единият мъж се изправи и започна да обяснява на притичалите гарови служители, че Хари е избягал от частна лудница. Откраднал някаква раница — има ли начин да бъде върната на собственика й? Бил упоен, дали ще им помогнат да го вдигнат…

Движението разхлаби хватката около ръцете му и това беше мигът, нужен на Хари. Той измъкна ръка и пъхна капсулите в устата си. За всеки случай сдъвка и двете, докато враговете напразно се опитваха да разтворят челюстите му.

В последния си миг на този свят Хари се помоли да не хванат Ели.

Ели слезе от влака на гара Ебсфлийт. Шафнерите се опитаха да я спрат, казаха, че не може да използва „Юростар“ за вътрешни пътувания. Обаче тя се разплака, развика се за извънреден случай в семейството и накрая те я пуснаха. Огледа перона, ужасена, че хората на Бланшар може да са предположили нейния ход и да са стигнали тук първи, забелязвайки суматохата, която причини. Обаче пътуването й беше продължило само петнайсет минути и дори Бланшар не би успял да измисли по-бърз начин да прекоси Лондон до предградията му. Гледаше как влака излиза от гарата — бетонна пустиня, лампи и огради от телена мрежа, които й придаваха вид на концлагер. Във вагона, на полицата за багажа, телефонът й продължаваше да излъчва невидимия сигнал, който описваше нейния напредък към тунела под Ламанша и Франция. С малко късмет щяха да минат часове, преди да разберат, че не е във влака.

Влезе в гаровия салон и се загледа в таблото със заминаващи влакове. В нейните шокирани и изтощени очи имената се сливаха в безсмислена празнота, в някакво несъществуващо място. Раменете я бодяха от тежестта на раницата. Питаше се какво ли има в нея, но не смееше да го извади на обществено място. Какво бе толкова ценно, че да оправдае подобно насилие?

Унасяше се и опита да се съсредоточи.

Носиш в раницата си нещо, заради което баща ти е умрял, а „Монсалват“ са готови да убиват, за да си го върнат. Може би Хари има приятели, но той е мъртъв и не можеш да се свържеш с тях. Сега си сама.

Къде ще идеш?