Трезорът на Сен Лазар

43.

Близо до Лион, Франция

— И сега какво?

Дъг и Ели седяха в малък ресторант далеч от главния път. Дори не знаеха къде са: анонимен град, хубав централен площад, обсаден от обичайните двигатели на модерността: хипермаркети, универсални магазини, заведения за бързо хранене. Улиците бяха тъмни, макар да беше едва пет часът. Тя ядеше пържола с пържени картофи и си поръча още една гарнитура — закуската им на магистралата й се струваше ужасно отдавна. Дъг изпи една бира и се огледа за сервитьора.

— Мисля, че разбрах каква е работата — каза той. — Откраднали сме нещо, което не знаем какво е, от името на хора, които не познаваме, и се опитваме да им го дадем, но нямаме представа кои са и как да се свържем с тях. Така ли е?

Ели кимна безизразно.

— „Мирабо“ беше единствената следа. Сега… — Тя набоде картоф с вилицата си. — … нямам представа накъде да тръгна.

— В параклиса на „Мирабо“ трябва да е имало нещо. Нещо, което Братството е искало да защити от „Монсалват“.

— Жалко, че не го намерихме. Поне смъртта на Йост нямаше да е напразна. — Вината я гризеше. Ако си позволеше да мисли за това, щеше да полудее. Първо Хари, сега Йост.

Загинаха, за да я спасят. Тя ли беше злодейката в тази история, жената край пътя с дългите коси и диви очи, завличаща мъжете към гибел? Погледна Дъг. Стомахът й така се сви, че едва не повърна вечерята.

Не можеше да му причини това.

— За какво мислиш? — попита тя, за да наруши мълчанието.

— За поемата и заплетените пътища.

Тя се отчая.

— Ние сме напълно загубени, а ти искаш да намериш лабиринта?

— Поемата намеква за това. На пода имаше рисунка, напомняща лабиринт.

— Не беше лабиринт, а геометрична форма. Може да е какво ли не, най-вероятно е просто красива фигура.

— Може би е фигурата, която те превежда през лабиринта.

— А къде е този лабиринт? В Кардуел?

Дъг увеси нос.

— Последните три месеца съм се вторачил в тази поема. Опитах всичко. Слагах на картите парченца връв между Троа и Карлайл, което е смешно, защото по времето, когато е написал стихотворението, подобни географски карти не са съществували.

— И няма нищо друго в стихотворението. Никакви следи?

— Мисля, че то цялото е следа.

Нещо в тона му привлече вниманието й. Тя вдигна очи от чинията и го изгледа втренчено.

— Какво?

Дъг имаше почти засрамен вид.

— Знаеш ли какъв е най-големият принос на Кретиен дьо Троа към западната цивилизация?

— Романтичната поезия?

Той си пое дълбоко дъх.

— Свещеният граал. Всичко започва с него. Той е първият човек, който го споменава!

— Библията не го ли е изпреварила? Мислех, че Свещеният граал е чашата от Тайната вечеря. Използвали са я да съберат кръвта на Исус, докато бил на кръста.

— Това е част от легендата, която израства около нея. В оригиналната поема на Кретиен „Пърсивал, рицарят на Граала“, това е тайнствена чиния, която се явява на сър Пърсивал една нощ, докато той пирува в далечен замък. Носи я красива жена, а я следва копие, от чийто връх капе кръв.

— Свещеното копие, което е пронизало Исус на кръста. Нали така?

— Кретиен не казва. Това е отново част от легендата, която се свързва с него. — Дъг се приведе напред. — Колко малко всъщност ни дава Кретиен. Има Граал, между другото поднос, а не чаша, плюс копието — това е. Никакви обяснения. Пърсивал ги гледа как минават и по типичен за него начин не пита какво става, защото смята, че би било грубо. На следващата сутрин се събужда и замъкът е празен. Прекарва остатъка от живота си в опити да намери отново Граала.

— Успява ли?

— Доколкото знаем, не. Кретиен не завършва поемата. Тя спира насред изречението… Предполагаме, че е умрял, но не знаем със сигурност. Някои хора смятат, че нарочно не я е завършил. Това определено увеличава тайнствеността.

Ели затвори очи, запита се дали не сънува. Когато ги отвори, Дъг продължаваше да се взира в нея, очаквайки отговор.

Тя сниши глас:

— Мислиш, че стихотворението съдържа тайната как да се намери Граалът?

Стори й се, че говори налудничави неща. Изпита едва ли не облекчение, когато видя, че Дъг поклати тава.

— Мисля, че е свързана с Братството.

— А Граалът?

Дъг протегна крак под масата и лекичко подритна раницата.

— Мисля, че вече сме го намерили.

Обект „Мирабо“, Франция

Обувките бяха истински произведения на изкуството. На булевард „Сен Мишел“ в Париж един съсухрен обущар лично беше взел мярката, изрязал кожата, ушил на ръка и полирал, докато не видя доволното лице на клиента да се отразява във върховете им. „Всеки чифт е толкова неповторим, като човека, който ги носи“, обичаше да се хвали той. Ако ги беше видял сега, почти затънали в тинята и пепелта, щеше да заплаче.

Бланшар не го беше грижа за обувките. Ако забеляза как калта се просмуква през ръчно обработената кожа и я съсипва завинаги, не го показа. Беше се вторачил в останките от параклиса и опашката на хеликоптера, която стърчеше от него като усукан кръст.

Нощта се беше спуснала, но нямаше звезди. Около езерото имаше огнен пръстен — останките от мъртвата гора още тлееха. Над главата му плющяха витлата на собствения му хеликоптер, който не можеше да кацне. Въздушното течение от перките духаше пушек в очите му.

До него стоеше началникът на охраната в „Талхюет“.

— Бяха трима. Нашите пазачи застреляха единия, но другите двама избягаха.

— Преследваха ли ги?

— Нашата задача е да охраняваме обекта, а не да се правим на полиция. Хората ми се опитаха да изгасят пожара.

Бланшар извади пура, после я прибра в джоба. Имаше достатъчно дим във въздуха.

— Искам черквата да бъде напълно разкопана. Докарайте кранове, багери, каквото е нужно.

— Ще мине известно време, преди да могат да преминат, господине. Пожарите са затворили горските пътища.

— Тогава ги докарайте с хеликоптери. Или разчистете дърветата с булдозери. Парите нямат значение. Искам да видя всеки камък, който е оцелял.

Началникът на охраната беше прям човек, който беше служил двайсет години като парашутист във френската армия. Бе прекарал половината си кариера в Африка, сваляйки тирани и защитавайки демокрацията — както и обратното, все по заповед на правителството. Това му беше позволило да се доближи до някои от най-жестоките мегаломани в Западното полукълбо. Обаче дори в климатизираните дворци, сред телохранители, размахващи мачете и друсани с кокаин до козирката, не беше изпитвал такъв страх.

По стар навик, който смяташе за вече забравен, отдаде чест и хукна, като закрещя заповеди по радиото.

Бланшар продължи да се взира в разрушената черква. Милиони евро, издухани за оня що клати гората, от хеликоптерен пилот каубой и ракетен пистолет.

Невероятността на случилото се го човъркаше. Защо бяха изпратили Ели тук, след като знаеха колко усилено я преследва?

И за какво бяха взломът и бягството в Люксембург? И отново — защо Ели? Сякаш искаха да привлекат внимание към онова, което най-много искат да скрият.

Дали не беше провален капан? Или…

— Тя действа сама — измърмори той. Усмивка се плъзна по лицето му. — Търси същото като нас, а дори не знае какво е.

Близо до Лион

Ели протегна крак под масата, за да се увери, че раницата е още там.

— Мислиш, че най-голямата тайна в историята лежи в картонена кутия под масата?

Дъг кимна. Смущението беше изчезнало и на лицето му грееше целеустременост. Тя обаче не бе убедена.

„Но ако наистина съществува — попита един вътрешен глас. — Ако всичко е истина и той е в раницата ти? Най-голямата легенда в историята — е у теб.“

Почувства страстно желание да разбере. Искаше да вземе боен чук или пистолет, или моторен трион и да разбие кутията още тук, за да разбере най-сетне какво има вътре.

— И какво ще правим с него? — Това й се стори толкова посредствен въпрос.

— Ще спасим света? Или ще постигнем духовно единение с Господ? — Дъг опита да се усмихне, но очевидно беше напрегнат.

Ели се отпусна на стола. Значимостта беше направо съкрушителна.

— Аз го откраднах — измърмори тя. — Слязох там долу и го откраднах. „Монсалват“ никога няма да ни позволи да се измъкнем.

— Трябва да стигнем до Братството. Само да знаехме как…

Ели предпазливо избута стола си назад.

— За да започнем отнякъде, трябва да намерим интернет кафе. Каквото и да е онова в раницата, при нас е и камерата на Йост, а той искаше тези снимки да излязат в мрежата. Най-малкото, което можем да направим, е да ги изпратим на неговите приятели.

Единственото интернет кафе, което успяха да открият, имаше големи витрини с ярко флуоресцентно осветление. Ели и Дъг платиха три евро и се настаниха пред една машина в дъното на залата. Не им отне много време да намерят страницата на „Зелените рицари“. Там имаше сканирано писмо за отнемане на регистрацията, а върху него беше изписано с яркочервени букви: „Да ви го начукам“.

Дъг извади картата памет от камерата и я вкара в слота на компютъра. На екрана се отвори папка.

— Тук има сума ти неща — и много видеозаписи. Ако се опитаме да качим всичко, ще трябва да седим тук до четвъртък заранта.

Ели се зае да порови из страницата на рицарите.

— Посочена е пощенска кутия в Утрехт. Можем да им пратим паметта по пощата.

— Ами ние? Паметта съдържа може би единствените съществуващи снимки на параклиса.

Над касата имаше надпис, който рекламираше дискове, флашки и други периферни устройства. Дъг купи карта памет и започна да прехвърля файловете. Ели отиде в книжарницата отсреща и купи подплатен плик. Когато се върна, на компютърния екран течеше заснетото от Йост в параклиса. Ето я и нея — драскаше като луда с пилата си за нокти. Беше радостна, че Йост остава зад кадър — споменът за неговата смърт беше още твърде болезнен.

Камерата се завъртя и увеличи изображението, докато мозайката не изпълни целия екран: остроъгълна плетеница от черни линии. Дъг натисна паузата и изображението на екрана застина. Срещу двайсет цента го разпечата. Взе го от принтера и се загледа в него.

— Какво мислиш? — Над дясната част от устата му се беше появила позната бръчка. Ели често я беше виждала, когато той се ровеше из бележките си или се вторачваше в нищото на масата за вечеря.

Дъг вдигна поглед, сякаш го бяха заловили на местопрестъплението.

— Мислех си за жена на име Анелизе Стирт. Тя е специалист по Кретиен и легендата за Граала. Когато проучвах стихотворението за господин Спенсър, всичко, което прочетох, водеше до някоя нейна книга или статия.

— Свърза ли се с нея?

— Искаше ми се, но бях подписал споразумение за поверителност. — Печална усмивка. — Мисля, че то вече не важи.

— Къде можем да я намерим?

Дъг намали изображението.

— Всевиждащото око на интернет.

Влезе в търсачката и написа само две думи: „Свещеният граал“.

Стрелката се зарея над бутона „търси“.

— Няма да стане само така.

Добави „Анелизе Стирт“ и натисна „търси“. Още няколко търсения извадиха страницата на факултета по литература в Реймския университет. Там, под снимката на жена с кръгли очила и дълга посивяла коса, намериха имейл адрес и телефонен номер.

Дъг си погледна часовника.

— Шест часът. Да се надяваме, че работи до късно.

Кафенето предлагаше слушалки с микрофон за телефонни обаждания през интернет. Дъг смяташе, че така по-трудно ще се проследи разговорът. Купи малко кредит, сложи слушалките и точно се готвеше да набере номера, когато Ели го стисна за ръката.

— Сигурен ли си, че това е добра идея? Каза, че е световен експерт по Кретиен дьо Троа. Ами ако „Монсалват“ знаят за нея?

— Нямаме много възможности. — Дъг извади портфейла си на масата. — Имам седемдесет и седем евро и дребни. А ти?

Ели погледна в портмонето си.

— Петдесетина.

— Това са няколко пъти по десетина литра бензин и може би една-две нощи в мотел. А трябва и да ядем. Ако не намерим скоро Братството, времето ни ще изтече, ще ни свършат парите и късметът ще ни напусне. Тогава какво ще правим?

Ели се замисли за някаква следа, която Хари може да й е оставил. Обаче нищо не откри.

— „Мирабо“ не си заслужаваше — продължи Дъг. — Кутията скоро няма да се отвори. Всичко, което имаме, е стихотворението.

Ели кимна неохотно.

Дъг набра цифрите и натисна бутона.

— Анелизе Стирт.

Тонът й беше приятелски. Акцентът й приличаше на шотландски.

— Казвам се доктор Дъглас Кълъм. Преподавател съм в оксфордския колеж „Сейнт Джон“.

— Не мисля, че познавам работата ви.

— Изследвам поезията на Кретиен дьо Троа. Направих едно крайно необикновено откритие, за което искам да чуя и вашето мнение. Освен това си мисля, че ще ви бъде интересно да го видите.

Пауза.

— За какво става дума?

— Ще бъде по-лесно да ви го покажа.

— Можете ли да дойдете?

— В момента сме на известно разстояние от Реймс. — Дъг си погледна часовника. — Можем да бъдем при вас към десет вечерта.

— Дори аз не работя до толкова късно — отбеляза тя развеселено. — Но няма да съм легнала. Ако онова, което искате да ми покажете, е толкова важно, защо не дойдете вкъщи?

Дъг записа адреса, разпечата и страница от картата, и затвори. Погледна Ели и въпреки умората успяха да си разменят усмивки.

— Това е лудост — подхвърли тя.

— Вече изгубих способността за преценка.