Цунами: Обратно броене

17.

10:15 сутринта

1 час и 7 минути до идването на вълната

Заради Деня в памет на загиналите във войните в Хавайската служба за гражданска защита имаше само трима служители: Брайън Ренфро, отговорния дежурен, Мишел Ранкин, младшия дежурен, и Роналд Дийкънс, щатския координатор на службите. Тяхното обучение ги застави да минат на автоматичен режим.

Първата стъпка вече беше направена: задействане на сирените и започване на предаванията на Системата за оповестяване при извънредни случаи. Тази част от задълженията им беше относително проста. Сега предстоеше по-сложната част: координирането на различните областни, щатски и федерални служби, които щяха да очакват от тях указания какво да правят. Макар да бяха само трима, заради многото работа бункерът на ХГЗ приличаше на пчелен кошер. И тримата говореха по телефоните.

Чрез конферентна връзка Ренфро се беше свързал с губернаторката и кмета на Хонолулу. И двамата бяха на път за своите кабинети в центъра.

— Госпожо губернатор, кога очаквате да сте в кабинета си? — попита Ренфро.

— След няколко минути ще бъда там. Отпускарският трафик беше тежък, а всеки път хората стават все повече. Хората от моя кабинет са се пръснали из целия град. Откакто тръгнахме от хотела, опитваме да се свържем с тях.

— А вие, господин кмете?

Гладкият патрициански глас на кмета Карл Рътлидж се чу в слушалката.

— Аз бях горе в Пърл, така че вероятно става дума за петнайсет минути, стига, разбира се, движението да не стане по-натоварено. Тогава и полицейският ескорт няма да помогне.

— Кой контролира нещата тук? — попита губернаторката.

— Ами аз, госпожо — отговори Ренфро. — Заместник-директорът Денис е на Кауай и няма как да се върне навреме.

— Ренфро, какво трябва да очакваме тук? — попита кметът. — Да не се окаже поредната лъжлива тревога?

— Сър, знаете, че не мога да ви отговоря със сигурност. Онова, което знам, е, че сме изгубили връзка с остров Кристмас и неговия сензор за водното равнище и че след това Предупредителният център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие изпрати предупреждение за цунами.

— Карл, по-добре в безопасност, отколкото под водата — каза губернатор Калама.

— Предполагам, си права — отговори кметът, — но бюджетът ни е вече на минус. По дяволите, не може това да ни се случва всяка година!

— Сър, след пет минути, когато вълната трябва да стигне до остров Джонстън, ще знаем повече.

В другия край на помещението Мишел Ранкин говореше с офицера за връзка в Пърл Харбър, помощник на началника на Тихоокеанското командване. Този началник отговаряше за всички въоръжени сили на САЩ в тази половина на света.

— Лейтенант, ние имаме процедури за тези неща… — каза Ранкин.

— За последното учение беше предвиден времеви прозорец от три часа. А сега ми казвате, че разполагам с около час?

— Точно така.

— Госпожо, знаете ли колко време трябва на военен кораб, за да отплава? Не е като да скочиш на водния си джет и да отпрашиш от марината.

— Колко време ще ви трябва, ако започнете веднага?

— Минимум два часа. Двигателите дори не са загрети.

— Вижте, аз просто ви казвам с колко време разполагате. Може да възразявате до припадък, но това няма да се промени. Освен това трябва да изкарате всички самолети от крайбрежните бази. Препоръчваме ви да ги преместите на военното летище „Уилър“.

— Трябва да знаете, че това е друг проблем. Повечето пилоти са извън базата в отпуск или участват в церемониите. Можем да се опитаме да ги върнем тук, но с това улично движение ще бъдем късметлии, ако успеем да вдигнем поне една четвърт във въздуха.

Ранкин надраска бележка за военните самолети и я подаде на Роналд Дийкънс, отговарящия за координацията с гражданските летища и пристанища. Той говореше по телефона с началник експлоатацията на международното летище в Хонолулу, което имаше общи самолетни писти с военновъздушната база „Хикъм“.

— Точно така, сър — казваше Дийкънс. — Разполагате с около час преди пристигането на вълната.

— А отбоят? Кога ще бъде даден?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Ама аз не мога да държа самолетите непрекъснато да обикалят във въздуха!

— Сър, повярвайте ми, ще ви известим веднага след като опасността премине.

— Трябва да знаете, че заради това полетите през целия ден ще бъдат спрени.

— Разбирам.

— Трябва ли да евакуираме терминалите?

— Засега не. Те са достатъчно далече от брега, за да не са изложени на непосредствена опасност. В този момент сме загрижени само за пистите. За всеки случай ви препоръчваме да свалите всички пътници от самолетите.

— Какво главоболие! Молете се да не ни карате да правим всичко това напразно!

— А вие, сър, по-добре се надявайте да е така!

Установената процедура на Предупредителната система за цунами включваше и уведомяването на Цивилния въздушен патрул, спомагателна организация на Военновъздушните сили на САЩ, който провеждаше издирвателни, спасителни и други операции, които правителството и ВВС нямаха ресурсите да извършват сами. В случай на предупреждение за цунами техните задължения бяха прости.

Във водата и на затънтени места беше вероятно сърфистите и лодкарите да не чуят сирените. Хеликоптери и самолети, оборудвани с високоговорители, щяха да летят над крайбрежната ивица, предавайки предупреждението. Всеки летателен апарат отговаряше за определен район от бреговата линия.

По време на предишните тревоги за цунами Съвместният протокол за предупреждения (СПП) беше имал известен успех. В много случаи сърфистите взимаха под внимание предупреждението и се отправяха към брега. Обаче имаше и много, които само махаха на самолета, очевидно наслаждавайки се на възможността да се хвалят, че са сърфирали върху цунами.

Един от доброволците на СПП, 19-годишен пилот на име Майкъл Пъркинс, управляваше „Чесна“, оборудвана с високоговорител, който той лично беше инсталирал. Макар да го беше изпробвал на земята в „Хикъм“, още не бе имал възможност да участва с него в учения. Предупреждението за цунами щеше да е първата възможност да го провери в действие.

Проведе всички изисквани предполетни проверки и след това излетя от пистата, която военновъздушната база „Хикъм“ си делеше с международното летище на Хонолулу. Но тъй като не беше проверявал високоговорителя в полет, допусна малка грешка, свързвайки го с електрическата система на самолета. На земята, когато самолетът стоеше стабилно, системата работеше безупречно. Обаче във въздуха вибрациите от маневрите на машината разхлабиха един кабел, така че той се допря до корпуса ѝ, даде на късо и високоговорителят онемя.

Дори да работеше, вътре в кокпита от рева на двигателя и свиренето на вятъра беше невъзможно да бъде чут. Така че Майкъл Пъркинс нямаше представа, че неговите предупреждения до хората, които бяха във водата, ще останат нечути, докато той патрулира в своя район покрай плажа Уайкики.