Цунами: Обратно броене

35.

11:30 сутринта

17 минути до идването на втората вълна

След като Брад разказа на Рейчъл в какво положение се намират, тя и Кай размениха по една последна дума и тя изключи уоки-токито, за да се заеме със своя най-нов проблем.

Нямаше начин хеликоптер да кацне на покрива на кулата „Акамаи“, за да спаси семейството на прозореца срещу тях с Макс. Архитектът се беше погрижил за това, конструирайки шпила, който завършваше сградата. Единственият път за бягство на семейството беше надолу. Обаче забитата в постройката драга вероятно блокираше стълбището в средата на конструкцията. Така че те нямаше да могат да стигнат до долу.

— Смяташ ли, че могат да излязат? — попита Макс.

— Няма как да разберем оттук — отговори Рейчъл. — Просто трябва да опитат.

— Дори да успеят да слязат до долу, могат ли да стигнат до безопасно място? Ти каза, че идва още една вълна, която ще е по-голяма от тази.

— Има и друга възможност — подхвърли Рейчъл. — Може би ще успеят да минат по пешеходния мост между кулите.

Те потърсиха с поглед прехода, но равнището на водата все още беше много по-високо от него. Пешеходният преход беше конструиран като висящ мост и въжетата му се простираха чак до осмия етаж. Шестнайсет стоманени въжета, вградени във всяка от страните му, го държаха във въздуха. Половината от тях бяха закачени за кулата „Моана“, а другата за — „Акамаи“. Въжетата бяха здрави, но не беше възможно да видят дали още държат нещо, по което би могло да се пресече.

— Пешеходният мост? — попита Макс. — Мислиш ли, че още е на мястото си? Това би било чудесно.

— Чудесно? Смяташ ли, че има нещо чудесно тази сутрин?

Макс наведе виновно глава.

— Само исках да кажа, че за тях това ще е чудесно — обясни той смутено.

Рейчъл въздъхна.

— Знам, знам — въздъхна тя. — Извинявай. Не бива да си го изкарвам на теб. За моста няма да разберем, докато водата не се оттегли, но ако още е там, може да стигнат до него и да пресекат. Ще им отнеме доста време, за да слязат пеша двайсет етажа.

Семейството не помръдваше от мястото си. Само гледаха Рейчъл и трескаво махаха с ръце, защото не знаеха какво да правят. Очевидно бяха изпаднали в паника.

— Трябва да им кажем да се размърдат.

— Как? — попита Макс. — Няма ток и не можем да използваме хотелските телефони.

— Ще го напишем на нещо — Рейчъл се огледа и в този момент осъзна, че онова, от което се нуждаят, е точно пред тях. Тя се втурна към бюрото на метрдотела и грабна восъчния молив, който се използваше за отбелязване плана за сядане на гостите. Занесе го при една от заредените маси, бутна на земята чиниите и чашите и започна да драска големи букви върху бялата покривка.

След минутка грубото съобщение беше готово.

— Помогни ми! — каза тя на Макс и събра покривката. Отнесоха я до прозореца и се готвеха да я разгърнат, стискайки я от двете страни. На нея пишеше:

— Я чакай малко — каза Рейчъл и отпусна своя край надолу.

— Какво има? — попита Макс.

— Трябва да се убедим, че още е цял.

Водата беше започнала да се оттича към океана, отнасяйки всичко, което можеше да плава. След минута равнището спадна до шестия етаж. Те затаиха дъх, опитвайки се да видят дали пешеходният мост е още на мястото си.

Със спадането на водата отломките са закачаха за нещо и когато се струпаха в една линия между двете сгради, Рейчъл разбра, че преходът е оцелял.

— Добре, давай да вдигнем покривката — каза Рейчъл. — И да се надяваме, че знаят английски.

Долепиха покривката за маса на прозореца, за да може семейството да прочете съобщението. След като го видяха, мъжът и жената дадоха знак с вдигнат палец и усърдно закимаха. След секунда цялото семейство изчезна от прозореца.

— Изглежда разбраха. Макс, трябва да качиш всички от ресторанта на покрива. Заради стълбите това няма да е лесна работа. Продължавай да се обаждаш за хеликоптер. Вземи и няколко от покривките за маса, с които да сигнализирате.

— Нали няма да слезеш на шестия етаж?

— Може да имат нужда от помощ, за да преминат. Щом се прехвърлят в нашата кула, вместо да се качат, може да се опитат да слязат. Макс, направи всичко възможно да извикаш този хеликоптер!

Той кимна.

— Пази се!

— Ти също. Ще се видим след двайсет минути. Ако не се върна дотогава, значи… — Рейчъл остави изречението недовършено, защото не искаше да облече в думи, че тя и семейството не са успели.

— Гледай да се върнеш — каза бързо Макс.

Рейчъл се обърна и се втурна към вратата, над която имаше знак „Авариен изход“, после затропа надолу по стълбите.

Кай видя в небето над Хонолулу повече модели хеликоптери, отколкото беше предполагал, че съществуват. Армейските „Блекхоук“ и огромните „НН Сикорски-53“ на флота бяха най-големи, но имаше и новинарски машини, туристически вертолети с фирмените знаци, изрисувани по тях, и най-различни други с всякакви размери. По едно време преброи над дузина машини, които бръмчаха над града в различни посоки. Всички седем от тяхната група диво размахваха ръце, но макар хеликоптерите да бяха толкова много, нито един не се насочи към тях. Имаше прекалено много други хора, които също се опитваха да привлекат вниманието им.

Единствената друга възможност беше да слязат долу. Водата, която се въртеше между сградите, правеше неприятна тази перспектива. Заедно с неорганичните отломки Кай сега видя и трупове, носени назад към океана. Повечето бяха с лицата надолу, така че му беше спестено да ги вижда, но си пролича, че цунамито не беше подбирало.

В късото време, откакто водата започна да се отдръпва, Кай видя 30 трупа на мъже и жени. Някои още бяха в цветните си хавайски ризи или по бански, други бяха голи. Най-ужасната гледка бяха децата. Първото беше момиче горе-долу на годините на Лани. Русите му коси се бяха разстлали във водата около главата му. Кай почувства подтик да скочи и да го извади, но си наложи да не го прави. Жестът щеше да е безсмислен, защото не само щеше да загине, а нямаше да може да помогне на Лани. Всеки път, когато виждаше детски труп във водата, той търсеше признаци на живот с надеждата, че ще може да спаси поне едно дете, но всички бяха неподвижни. Най-накрая щеше да се наложи да излязат в тези води.

Почти също толкова ужасна беше гледката на домашните любимци, убити от вълната. Кучета и котки бяха смесени с хората. Някои от кучетата още бяха с поводите си. Това накара Кай за първи път да се запита как ли е Билбо, но после се сети с облекчение, че щом Реджи е добре, кучето също ще е наред.

Тогава видяха друг леш, който беше толкова не на място сред целия този мор, че Кай трябваше няколко пъти да премигне, преди да осъзнае какво е.

— Дали е това, което си мисля? — попита Брад.

— Да, мъртъв жираф — кимна Кай.

Под тях до един „Фолксваген Бийтъл“ се въртеше огромен оранжево-бял жираф, полегнал на една страна. Вълната беше убила и него.

— За бога, откъде се е взел? — попита Тереза.

— Зоологическата градина е ето там в парка — обясни Кай и посочи към Даймънд Хед. — Вероятно вълната го е отнесла и сега го влачи към открито море.

— Горкото създание — въздъхна Тереза. — Не са имали време да евакуират животните.

Кай поклати глава. Сигурно всички обитатели на зоологическата градина бяха мъртви.

На сградата до тях личеше следата от най-високото равнище, до което водата беше достигнала, и сега тя се намираше половин етаж по-ниско. Определено се отдръпваше.

— Хайде — каза тихо Кай. — Трябва да тръгваме.

Поведе ги към стълбите, слязоха на площадката на последния етаж и започнаха да се спускат по главното стълбище. Той надникна през перилата, за да прецени повредите. Повърхността на площадката на деветия етаж беше мокра и покрита с тиня, но иначе стълбите изглеждаха неповредени. Боклуци се бяха заклещили в парапета и на места се бяха завили около колонките му от външната страна на стълбите. Остра миризма се носеше наоколо. Труповете още не бяха почнали да се разлагат, но цунамито беше смесило отпадни води, бензин, боклуци и различни химикали в миризма, каквато Кай никога преди не беше подушвал. Вонята го накара да се закашля.

Водата се оттече изненадващо бързо от площадката на осмия етаж. Течението покрай сградата трябва да беше по-бързо от 10 възела, много по-бързо, отколкото човек би могъл да плува, дори по-бързо от потока на много реки. От време на време голям обект се блъскаше в някоя колонка, карайки я да звънне, което ги стряскаше.

Вместо да последва оттичащата се надолу по етажите вода, Кай отвори вратата към апартаментите на десетия етаж — единственият останал сух.

— Какво правиш? — попита Брад.

— С всички тия боклуци отвън Лани и Мия ще имат нужда от обувки.

— Искаш да разбием няколко жилища, а? — попита Брад, зарадван от предоставилата се възможност.

— След час сградата така или иначе няма да я има, затова можем да се обслужим. Тереза, остани тук с Том и Джейк. Лани и Мия ще дойдат с нас.

— Искам Мия да остане с мен — възрази Тереза с нотки на страх в гласа.

— Тя трябва да пробва обувките — отговори Кай спокойно, опитвайки се да разсее нейните тревоги. — Имам нужда от Брад да ми помогне в разбиването на вратите. Ако Реджи получи съобщението ми, някой ще трябва бързо да се качи на покрива, за да махне на хеликоптера да се сниши. Не се притеснявай, няма да се бавим.

Коридорът беше тъмен, защото нямаше ток, затова Тереза трябваше да държи противопожарната врата отворена, докато Том и Джейк се качат на площадката, за да имат по-широко зрително поле навън. Кай тръгна надолу по коридора и спря пред първия апартамент, 1001, с гледка към океана. Той се засили и ритна здравата врата, но тя само изкънтя от удара.

— Нека аз да опитам — предложи Брад.

Брад я ритна с цялата си сила и рамката на вратата изпука. Още два ритника и вратата зейна широко. Кай го изгледа с любопитство.

Брад сви рамене.

— Уроци по карате — обясни той.

Минаха през кухня, чиято мивка преливаше от чинии, и влязоха във всекидневна, в която имаше само кожен диван, масичка за кафе, осеяна със списания „Максим“ и игрални конзоли „Ексбокс“, широкоекранен телевизор. Кай веднага си помисли ерген, но се упътиха към спалните, за да погледнат все пак в гардеробите. Както и беше очаквал, всички обувки бяха мъжки, номер 43.

Разочаровани от неуспеха си, Кай и останалите се върнаха в коридора, за да подновят опита си.

— Извадихте ли късмет? — попита Тереза.

— Апартамент на мъж — отговори Брад.

— Водата се оттече до шестия етаж — извика Джейк от стълбището. Той и Том следяха спадането на равнището.

— Това трае твърде дълго. Щом стигне уличното равнище, трябва да сме готови да спринтираме. Нека претърсваме по две жилища едновременно.

Брад кимна и двамата заритаха вратата на апартамент 1002, който беше срещу този на ергена. Тя се отвори веднага и Брад заедно с Мия отиде до вратата на следващото жилище. Лани последва Кай в апартамент 1002, а изражението ѝ показваше колко е напрегната.

— Не забравяй — каза ѝ той, опитвайки се да разведри обстановката, — не търсим елегантни обувки с токчета, а удобни маратонки.

Тя го изгледа, показвайки, че опитите му да се шегува не са добре приети.

Вратата на балкона беше широко отворена, както беше обичайно в Хаваи, за да може морският бриз да проветрява апартамента вместо климатика. Кай чу Брад да вика от балкона на съседния апартамент.

— Тук май живее семейство и може да извадим късмет!

— И ние! — извика Кай в отговор.

Лани вече го беше изпреварила в спалнята и той я намери да рови в гардероба.

— Намери ли нещо?

Тя вдигна във въздуха чифт бели маратонки. Останалата част от обувките беше или с токчета, или сандали.

— Твоят размер ли са?

— Горе-долу.

— Добре, обуй ги.

Кай се върна във всекидневната, за да каже на Брад, че са намерили обувки. Когато се озова там, чу странно съскане да се носи откъм балкона. Високият вой на изтичащ газ не можеше да бъде сбъркан и скоро към него се добави ревът на пожар. Кай се втурна на балкона, за да види откъде идва шумът, но се закова на място, щом видя какво ги причинява.

Пред него 20-етажна сграда преграждаше зрителното поле на „Сийсайд“ към планините. От прозореца на осмия етаж на сградата стърчеше огромен газов резервоар. Изглежда се беше забил в едната страна на остъклената постройка и след това бе заседнал откъм фасадата, най-близка до „Сийсайд“. Струя газ с диаметър 15 сантиметра извираше от дупка в задната част, където в същия миг се превръщаше в яростен пламък.

— Внимание, ОВКТГ!

— Какво значи това? — невинно попита Брад.

Кай несъзнателно беше използвал съкращението, което беше научил по-рано през годината по време на учебната тревога. ОВКТГ означаваше опасност от взрив на кипяща течност/газове. Когато резервоар със запалителна течност получи пробойна, течността под налягане започва да излиза през дупката като газ. Искри или нещо друго запалва газа и металът около дупката започва да се нагрява. Ако огънят развие достатъчно висока температура, течността в резервоара ще започне буквално да кипи. Самият резервоар няма да издържи на нарастващото вътрешно налягане и когато то стане прекалено силно, металът просто ще се разруши. Резервоарът ще се разкъса и наведнъж ще излее течността. Когато това стане, огромен взрив ще помете всичко наоколо. Толкова е опасно, че пожарникарите, извикани да потушават ОВКТГ, щяха да се изтеглят на осемстотин метра и да оставят газа в резервоара да изгори от само себе си или да се взриви.

Този резервоар не беше на повече от 20 метра от Кай.

Вероятно е бил откъснат от мястото си в някоя бензиностанция и пробит, докато водата го е носела. Някоя случайна искра го беше запалила. После спадащата вода го беше довлякла тук и го беше забила в ъгъла на прозореца, оставяйки го на сухо. Оттеглящата се вода нямаше да може да го угаси преди идването на следващата вълна. Вероятно всяка секунда щеше да се взриви.

— Резервоар с пропан! — изрева Кай. — Всеки момент ще се взриви. Бягайте!

— Мия! — извика Тереза от стълбището.

Без да каже дума, Кай се втурна обратно в спалнята, хвана Лани за ръката и я вдигна на крака, без да ѝ остави време да пробва другата обувка.

Когато изхвръкнаха от жилището, Кай видя как Тереза спринтира край входната врата по посока на Брад и Мия.

— Тереза! Върни се!

Тя не обърна внимание на Кай и влетя във вратата на следващия апартамент, за да намери Мия. Кай и Лани се втурнаха към апартамент 1001 от другата страна на коридора и той блъсна вратата зад тях. Бутна Лани зад дивана и сам се хвърли след нея. Когато се стовариха върху пода с глухо бумтене, резервоарът избухна.

Въпреки няколкото стени, които ги отделяха от него, шумът от взрива оглуши Кай. Цялата сграда са разтърси от взривната вълна. Входната врата на апартамента беше избита от пантите и прелетя над тях, разбивайки прозорците, преди да падне навън. Той инстинктивно прикри Лани с тялото си. Отломки и парченца метал от резервоара обсипаха стените като шрапнели. Горещината от взрива беше толкова голяма, че опърли ръцете и косата на Кай. Той почувства как нещо опари бедрото му и замириса на изгоряла тъкан. Изкрещя от уплаха и болка. Парче нажежен до червено метал беше рикоширал в стената.

— Тате, добре ли си? — разтревожи се Лани, когато шумът утихна малко. — Татко, за бога, та ти кървиш! — извика тя, сочейки крака му.

Кай погледна панталоните си. На бедрото му зееше десетсантиметрова бразда. От раната капеше кръв, но не беше дълбока. Шрапнелът само беше бръснал кожата му. Няколко сантиметра по-наляво и щеше да мине през бедрото му, разкъсвайки бедрената артерия.

— Добре съм. Няма защо да се тревожиш. — Кай знаеше, че щом адреналинът спадне, ще дойде болката, но не изглеждаше, че ще умре от загуба на кръв, така че повече не обърна внимание на раната. — А ти добре ли си? — попита той.

— Да — отговори Лани. — Къде са другите? — учуди се тя.

— Мисля, че бяха в отсрещния апартамент.

Втурнаха се обратно в коридора, но гледката, която видяха, беше ужасна. Част от стената на коридора бе разрушена, покривайки пода с парчета мазилка и гипсокартон. През входната врата на противоположния апартамент можеха да видят, че външната му стена е избита. През зейналата дупка се виждаха останките на горящата 20-етажна сграда, залети с онова, което беше останало от втечнения пропан. Дясната част на сградата просто липсваше. В лявата зееше назъбена дупка, но тя нямаше да оцелее дълго. Докато Кай и Лани гледаха, останалите стоманени трегери и бетонни плочи като в забавен кадър започнаха да се свличат и с нисък грохот и сред облаци прах сградата рухна във водата наоколо.

Все едно бяха видели съдбата си като във филм. Сградата, в която се намираха, беше по-здрава от срутилата се, но Кай се тревожеше, че също беше понесла значителни структурни увреждания.

Той и Лани започнаха да викат останалите.

— Брад! Тереза! Мия! Джейк! Том!

Кай чу кашлица откъм стълбището и се втурна натам. Противопожарната врата беше избита от пантите, но самата сграда бе прикрила стълбището и то не беше понесло значителни щети. Стълбата до покрива беше бъркотия от извити перила и отломки.

Той погледна надолу и видя Том да наднича от вратата към апартаментите на осмия етаж. Лицето му беше изкривено в маска на объркване и болка. С дясната държеше лявата си ръка, която висеше извита под странен ъгъл. Цветът на лицето му беше сив.

— Том! — извика Кай. — Къде е Джейк?

Том кимна към коридора.

— Там вътре. Мисля, че е мъртъв!

Кай искаше да го утеши, но нямаха време. Оставаха само 15 минути преди идването на следващото цунами.

— Сигурен ли си? — попита той.

Том поклати глава.

— Не, но не помръдва!

Чу се вик от другия край на коридора.

— Помощ! Помогнете!

Беше Тереза.

— Тереза! Тук сме!

Тереза показа глава от апартамента, в който беше Брад. Тревожното ѝ изражение беше достатъчно Кай да разбере, че се е случило нещо ужасно.

— Добре ли си? — попита той.

— Брад и Мия! Паднаха долу и сега са в капан.