Цунами: Обратно броене

36.

11:34 сутринта

13 минути до идването на втората вълна

Стъпалата, които водеха към плоския покрив на кулата „Моана“ на „Гранд Хаваян“ бяха стръмни, но широки. Обикновено достъпът беше строго ограничен до хотелските служители, които поддържаха климатиците, монтирани на покрива. Обаче Макс Уолш беше принуден да подкара гостите нагоре по тях. До покрива нямаше асансьор, така че липсата на електричество беше без значение. Тъй като много от гостите бяха инвалиди, а някои дори в инвалидни колички, придвижването беше бавно. Единствената новина беше, че трябваше да се качат само един етаж нагоре.

Макс говори с Боб Латийн, преди да реши, че Майк и Ейдриън ще ги носят един по един. Част от съпругите, нито една от които не беше по-млада от 70, предложиха помощта си, но Макс се уплаши, че някоя може да падне. Затова отказа — не му трябваха повече проблеми от тези, които вече имаше. Преброи гостите инвалиди и установи, че ще трябва да пренесат осем, преди всички да се озоват на покрива.

Междувременно Макс помоли всички с работещи мобилни телефони да се обадят на свои познати, които биха могли да изпратят хеликоптери. Разбира се, можеше да се качи на покрива и да се опита да привлече някой с махане, но това щеше да забави преместването на гостите инвалиди. Той помоли три от съпругите да оставят съпрузите си на неговите грижи, а те да се качат на покрива и да махат за помощ с покривка за маса.

Отне им няколко минути да качат първия гост в инвалидна количка и да го настанят удобно на покрива. Времето се оказа много повече, отколкото Макс беше очаквал. При тази скорост щяха да им трябват повече от 15 минути да качат всички горе, затова реши да изпрати първо онези, които можеха да се качат сами.

Докато Ейдриън помагаше на гостите да се качват по стълбите, Макс отиде до прозореца, за да види опустошенията долу.

Улиците бяха неузнаваеми. Несекващ воден поток изтичаше обратно към океана, влачейки всякакви плавеи. Само след няколко минути земята щеше да е напълно отводнена.

Сега можеше да види ясно пешеходния мост между кулите. Огромен прорез в покрива откриваше част от пешеходната алея за ярката слънчева светлина. Макс не можа да види онова, което беше срязало покрива, но несъмнено бе нещо голямо. Всяко нещо, достатъчно голямо, за да остави подобна следа, можеше с лекота да откъсне прехода от крепящите го въжета. В сегашното си състояние мостът сякаш висеше на няколко нишки. Всеки, който е готов да го прекоси, трябва да е много отчаян, помисли си той, докато се връщаше при стълбата за покрива.

Двайсет етажа под Макс Рейчъл стигна до конферентния център на шестия етаж. Пешеходният мост пред нея имаше вид на взривен с кола бомба. Стъклата бяха избити до последното късче, излагайки прехода на океанския вятър от пода до тавана. Самият мост беше изкривен под остър ъгъл: страната откъм плажа беше по-висока, все едно вълната го беше повдигнала от единия край, но не бе успяла напълно да го откъсне от стоманените въжета.

Пешеходният преход беше необичайно светъл. Обедното слънце нахлуваше през дупката в покрива и осветяваше жалкото състояние на пода. Като всяко друго място, където беше стигнало цунамито, той беше покрит с фин слой рядка тиня. На много места в пода и тавана бяха пробити дупки. Петнайсет метра под него водата вече беше дълбока само метър. Бяха извадили късмет, че мостът изобщо е оцелял. Със сигурност нямаше да устои на следващата вълна.

Когато Рейчъл наближи, семейството се появи откъм другия край на дългия 18 метра преход. Те видимо дишаха тежко от усилието да слязат бързо двайсет етажа надолу. Бащата носеше малко момиче, а десетгодишно момченце и малко по-малко момиченце бяха стиснали ръцете на майка си. И трите деца бяха чернокоси като нея и имаха нейната стройна фигура, но светлокафявата им кожа очевидно беше съчетание между цветовете на техните родители. Мъжът с леко изхвръкнала долна челюст се извисяваше над тях. Ризата му покриваше бирено шкембе, което беше надживяло своето детство.

С тях имаше друга двойка. Хора, които Рейчъл не беше виждала досега. Двамата бяха прехвърлили петдесетте, но изглеждаха относително във форма. Къдриците на мъжа наскоро бяха започнали да отстъпват на годините и да се прошарват, превръщайки се във впечатляващо допълнение към набръчканото, обветрено лице на човек, който работи на открито. Жената, с къса коса и елегантна в своето спокойствие, стискаше ръката му здраво.

Групата още не беше започнала да преминава, защото изпитваше несигурност от състоянието на моста. Парапетът откъм плажа беше откъснат и лежеше върху този от другата страна на пътеката.

Рейчъл извика:

— Аз съм управителката на хотела. Казвам се Рейчъл Танака. Добре ли сте?

— Да — отговори бащата. — Срещнахме тези хора, докато слизахме по стълбите.

— Как се казвате? — От опита, натрупан в нейната работа, Рейчъл знаеше, че винаги е по-лесно, ако знаеш имената на хората, с които се оправяш.

— Аз съм Нейт Тинсли — представи се по-възрастният мъж. — А това е моята съпруга Кора.

— Аз съм Бил Роджърс — каза бащата на трите деца. — Жена ми се казва Пейдж. А това са Тайлър, Хана и най-малката — Ашли.

— Безопасно ли е да прекосим? — попита Кора.

— Не знам — отговори Рейчъл. — Наклонът ще затрудни преминаването. Бил, можеш ли да слезеш по стълбите във вашата кула?

— Не — отговори той. — Те са напълно преградени от този кораб.

— Тогава нямате друг избор. Трябва да преминете от тази страна.

— Може би просто ще останем тук — каза Нейт. — Преходът изглежда доста разнебитен.

— Опитваме се да привлечем хеликоптер да кацне на нашия покрив…

Бил я прекъсна.

— Значи може да кацне и на тази кула.

— Няма как — обясни Рейчъл. — На покрива на вашата кула няма къде да кацне.

— Да — каза Тайлър. — Тате, не си ли спомняш онзи дълъг шпил на върха на кулата?

— Тогава просто ще се качим на последния етаж и ще изчакаме, докато всичко свърши.

— Вижте — каза Рейчъл, — не искам да ви плаша повече, отколкото вече сте. Обаче идват още вълни и те ще бъдат много по-големи от последната. Може би дори по-високи от тази сграда. Трябва да се махнем оттук.

Групичката още се колебаеше.

— Хайде, нямаме много време.

Бил и Пейдж се спогледаха и си кимнаха. Тя заговори на децата си с лек акцент, който подсказваше карибския ѝ произход, и им каза да останат на място, докато тя пресече. Искаше да мине първа, за да се увери, че преходът е достатъчно здрав.

Точно когато се приготви да стъпи на прехода, Нейт я спря.

— За всеки случай ще мина пръв.

Целуна жена си и предпазливо стъпи на наклонената повърхност на пешеходната пътека. Макар да носеше маратонки, кракът му се плъзна по хлъзгавата повърхност и той за малко не падна. Кора изпищя, а останалите зяпнаха от уплаха. Нейт успя да се хване за една от колоните, разположени на промеждутъци от метър и половина, и запази равновесие.

— Подът е много хлъзгав — каза без сарказъм. — Трябва много да внимавате.

Ръцете му бяха достатъчно дълги да се държи за едната колона, докато се примъква напред, за да се хване за следващата. Напредваше бавно. Когато разговаряха по уоки-токито, Брад ѝ беше казал какъв е времевият промеждутък между двете вълни. С тази скорост никога нямаше да успеят да се прехвърлят и качат навреме на покрива.

— Хайде! — извика Рейчъл. — Трябва да побързате. Имаме само десет минути.

Нейт внимателно се придвижваше напред. Когато беше преполовил пътя, преходът заплашително изскърца. Нейт спря и всички затаиха дъх. Скърцането също престана и той продължи напред. След още минутка стигна до края и Рейчъл му протегна ръка, за да му помогне да прекрачи в кулата „Моана“.

— Уф! — каза той. — Рейчъл, приятно ми е да се запознаем.

— Колко здрав ви се стори? — попита тя.

Той сви рамене.

— Доста е несигурен. Трябва да минават един по един, но не мисля, че децата могат да го направят сами.

— Децата са три. Нямаме време родителите да се връщат за всяко поотделно. Жена ви не може ли да преведе едно от тях?

Нейт кимна.

— Да, Кора може да се справи. Тя тича всеки ден с мен.

Рейчъл извика на останалите:

— Не смятаме, че децата трябва да преминават сами. Затова, Бил и Пейдж, трябва да позволите на Кора да преведе едно от вашите деца.

Бил поклати глава.

— Ще се връщам да ги взимам едно по едно.

— Това ще отнеме твърде много време. Нали виждате как водата се отдръпва? Това означава, че скоро ще дойде друга вълна. Видяхте колко време отне на Нейт да прекоси сам.

Пейдж поклати глава, но Бил се обърна към сина си.

— Тайлър, искам да бъдеш голямо момче и да помогнеш на Кора да прекоси прехода.

Тайлър изглеждаше уплашен, но кимна.

— Добре, вие ще минете първи. Щом пресечете, тръгваме ние. — Били и Пейдж го прегърнаха. Кора го хвана за ръката.

— Имам син, който много прилича на теб — каза тя. — Разбира се, той е вече в колежа, значи е няколко години по-голям. Готов ли си да тръгваме?

Тайлър кимна отново и Кора опита с крак повърхността на прехода. Тя беше доста по-ниска от Нейт, затова трябваше да се протяга и да пуска колоната, преди да успее да стигне до другата. Караше Тайлър да се държи за колоната и щом успееше да се прехвърли и хване здраво, го издърпваше при себе си. Спряха, когато чуха друго металическо скърцане. От ужас Пейдж притисна устата си с ръка. Не можеше нищо да направи, за да им помогне, без да ги изложи на допълнителна опасност.

Скърцането спря, но това беше допълнително напомняне колко опасно е положението на прехода.

Докато пресичаха, Кора и Тайлър си изработиха постоянен ритъм и вече бяха изминали три четвърти от пътя, когато Тайлър се подхлъзна на тинята, докато се прехвърляше от едната колона към другата. Двата му крака се изплъзнаха изпод него и той падна, повличайки Кора със себе си.

От двете страни на прехода се чуха викове.

Кора успя да се задържи за основата на колоната. Ако хватката ѝ се изплъзнеше, нищо нямаше да им попречи да се плъзнат до другия край на прехода. Само колоните, разположени на равни промеждутъци, щяха да им попречат да паднат във водата на шест етажа под тях.

— Нейт! — изкрещя Рейчъл, но преди да успее да го спре, той бързо стигна до тях. Тя не посмя да го последва, защото се страхуваше, че мостът няма да издържи общата им тежест. Когато видя, че и Бил се е запътил да пресича, вдигна ръце.

— Не! Оставете Нейт да го издърпа. Ако и вие се качите на прехода, като нищо може да падне.

Бил осъзна, че тя е права, и остана на място, кършейки ръце от безсилие.

Нейт стигна до тях.

— Хвани Тайлър — каза Кора. — Прекалено тежък е и ще го изпусна.

Нейт се наведе над Кора и хвана Нейт за другата ръка. Кора го държеше, докато Нейт го завъртя. Обаче движението я извади от равновесие и ръката, с която се държеше за колоната, се изплъзна. Тя започна да се свлича надолу по наклонената алея, като отчаяно се опитваше да намери опора в хлъзгавото покритие от плочки.

— Кора! — извика Нейт.

Тя забави плъзгането, като опря крак в най-близката колона, но не успя да спре напълно. Плъзна се през ръба и замахна към колоната, като най-накрая успя да спре, държейки се с една ръка.

— Нейт! — изпищя тя. — Помогни!

— Дръж се, скъпа! — отговори той.

Нейт завлече Тайлър колкото може по-бързо до Рейчъл в другия край на пешеходния преход. Когато стигна на ръка разстояние, засили Тайлър в кулата, докато с другата ръка се държеше за колоната. Рейчъл се протегна и издърпа детето навътре, където то рухна на пода. Беше смаяно от изпитанието, но иначе нищо му нямаше.

Нейт видя, че момчето е в безопасност, и започна да се промъква обратно, докато не се изравни с Кора. Внимателно прецени разстоянието и след като нямаше друг начин да стигне до нея, се пусна. Плъзна се по гръб върху тинята, удари се в колоната с двата си крака и успя да се спре. Пешеходният преход леко се залюля от удара, но устоя.

С едната ръка впита в колоната, Нейт се наведе, за да хване ръката на Кора. Тя протегна свободната си ръка и веднъж пропусна, преди да успее да се хване за чакащата ръка на мъжа си и здраво да я стисне.

Когато го направи, равновесието на Нейт се наруши. Беше преценил погрешно нейната тежест и не бе застанал достатъчно устойчиво, за да може да я изтегли нагоре. С вик на изненада той падна назад и изпусна Кора.

Всички започнаха да крещят, докато Нейт и Кора Тинсли се стовариха в кафеникавата вода, която се въртеше долу.