Цунами: Обратно броене

50.

12:19 следобед

18 минути до идването на четвъртата вълна

Когато водата започна да се оттича обратно в океана, скърцането и грохотът от жилищната сграда, на чийто покрив бяха Кай и останалите, се усилиха. След всеки зов за помощ Кай отпускаше бутона за връзка. Чуваше много гласове на тази честота. Повечето бяха изкривени и неразбираеми, но въпреки многото му призиви никой не се отзоваваше. Всички, които бяха на покрива, включително Чък и Денис, се бяха струпали около него с надеждата, че ще чуят отговор.

Тъкмо се готвеше отново да опита, когато в едно накъсано съобщение някой спомена Рейчъл. Няколко от хората около него започнаха да говорят, но той им изшътка. В началото връзката се усилваше и отслабваше, после стана по-ясна, сякаш предавателят се приближаваше.

— Повтарям. Рейчъл на покрива на… „Хаваян“. Връщам се от курса… те взема. Там ли си?

Сега се чу ясно гласът на Рейчъл:

— Звукът се губи. Аз съм Рейчъл Танака на покрива на „Гранд Хаваян“. Повтори съобщението.

Сега гласът достигна до тях без прекъсвания:

— Рейчъл, аз съм Стан Милн от туристическата фирма. Връщам се от болницата „Триплър“, за да те евакуирам. Бъди готова да се качиш на борда.

— Стан, моля те, първо трябва да вземеш съпруга и дъщеря ми.

— Има ли други хора с теб?

— Не — отговори тя. — Те са на покрива на бялата жилищна сграда на 800 метра североизточно от хотела.

От високоговорителя на уоки-токито се понесе грохот, който за миг заглуши гласа на Рейчъл и Кай не можеше да го чува, защото се оказа по-силен дори от този, който издаваше тяхната сграда. Положението беше по-страшно от очакваното. Хотелът всеки момент щеше да се срути. Изведнъж единственото, за което можеше да мисли, бе, че неговата жена е в опасност, а той не може да ѝ помогне.

— Значи да ида първо там? — попита пилотът.

— Не, господине. Стан, първо вземете Рейчъл…

Чък отново хвана Кай за ръката и палецът му се изплъзна от бутона за връзка.

— Ти луд ли си? — попита той с диво изражение на лицето. — Трябва да се махаме от тази развалина, преди да се е срутила.

С една ръка Брад блъсна Чък назад, но и на неговото лице беше изписана паника.

— Кай, за съжаление, аз също съм съгласен с този клоун. Ние трябва да сме първи.

От малкия високоговорител на уоки-токито се понесе викът на Рейчъл:

— Неее! Кай, първо изведи Лани оттам. Пилоте, ако ме чуваш, вземи първо моя съпруг и дъщеря ми.

Кай се обърна към брат си:

— „Гранд Хаваян“ пое пълната сила на цунамито. Имаме късмет, че все още стои.

— Имаме късмет, че и тази сграда още стои — възрази Брад. — Няма да се връщам отново във водата.

— Копеле, престани да мислиш само за себе си. Там е жена ми!

— Кай, мисли разумно. Тук е дъщеря ти с още седем души.

Това беше изборът, който Кай трябваше да направи. Между жена си и дъщеря си. Нямаше кой да му подскаже отговор. Просто сам трябваше да вземе това ужасно решение. Той огледа посърналите лица наоколо. Тереза извърна поглед. Кай видя, че тя също се колебае, но не можеше да има съмнение, че Мия е най-важното за нея. Така както Лани беше за него.

— Кай, може и да съм копеле — продължи Брад, — но ти знаеш, че съм прав. Рейчъл никога няма да ти прости.

Брад беше прав. Кай не мислеше разумно. Макар положението на Рейчъл да беше критично, той беше позволил на чувствата си да го обсебят. Лани беше най-важната. Кай натисна бутона за повикване. Гласът му се напрегна, за да не заглъхне.

— Добре, Стан. Ела първо нас да прибереш. Има ли други хеликоптери в района?

— Не можах да доведа друг.

— Тогава трябва сами да се справим.

— Колко души сте?

— Осем.

Настъпи мълчание. Най-накрая Стан отново се обади:

— Ще трябва да се справим.

Ако някой трябваше да остане на покрива на хотела, Кай с радост щеше да отстъпи мястото си на Рейчъл.

— Разбрано. Вече би трябвало да виждате моята машина. На северозапад от вашето местоположение.

Кай погледна и видя хеликоптера да се носи бързо към тях. Беше малък. Затова пилотът бе замълчал, когато чу колко души са.

— Скъпа, чу ли това? — заговори той на Рейчъл. — След няколко минути ще бъдем при теб.

— Кай, дай ми да говоря с Лани.

Той подаде уоки-токито на дъщеря си.

— Здрасти, мамо.

— Скъпа, искам да знаеш, че много те обичам.

— Мамо, аз също те обичам — захълца Лани.

— Бъди здрава! Чакам се нетърпение да те прегърна!

На заден план Кай чуваше освен нейния глас силно хрущене, все едно „Гранд Хаваян“ беше попаднал в челюстите на някакво огромно чудовище.

— Рейчъл, какво беше това? — Разбира се, знаеше какво е, защото сградата на чийто покрив стояха, издаваше същия звук. И двете сгради агонизираха. — Добре ли си?

— Кай, побързайте!

Хеликоптерът увисна над тях, но не кацна. Пилотът посочи антената в средата на покрива. Перките на винта щяха да се ударят в нея, ако се опиташе да кацне. Перилата по протежение на външния ръб на покрива бяха високи метър и половина. Най-доброто, което можеше да направи пилотът, беше да спусне машината откъм лявата страна, така че плазът да опре в перилото. Пилотът седеше отдясно, така че и предната, и задната врата на машината щяха да бъдат достъпни. Плющенето на винтовете беше оглушително, а въздушната струя безмилостно брулеше групата.

Сградата отново потрепери. Всеки момент щеше да падне. Преди Кай да успее да установи някакъв порядък на качването, Чък се хвърли напред, пререди всички и се хвърли на задната седалка, придърпвайки малкото куфарче между краката си. Денис стоеше до Кай, който направо се беше парализирал от смайване.

— Ей — извика Брад, вмъкна се след Чък и започна да го дърпа, за да излезе от машината. — Копеле такова! Първо децата!

— Спри! — извика Кай. — Спри веднага и забрави. Има място за всички ни, но няма време.

Брад престана да дърпа Чък, но преди да се премести на противоположната страна, измъкна куфарчето от ръцете му.

— Това е мое! — изрева Чък.

— Вече не! — извика в отговор Брад и го изхвърли през вратата. Въздушният поток от винта го издуха настрани, то се удари във външната страна на сградата и капакът се отвори. Както Денис каза, вътре имаше дузини бейзболни топки, които паднаха във водата долу.

Чък стрелна Брад с убийствен поглед, но той го забеляза.

— Дори не си го помисляй, защото веднага ще последваш куфарчето — заплаши го Брад.

Чък подви опашка и си сложи колана, а Брад отново насочи вниманието си към другите, които се опитваха да влязат.

Издърпа Том за здравата му ръка, докато Кай го повдигаше отдолу, и го насочи към мястото до пилота. Вятърът откъм океана поставяше пилота на изпитание, защото му пречеше да държи машината неподвижна. Въпреки усилията му еърбъсът продължи да се мести напред-назад и беше трудно да го овладее. Кай се качи на широкото 15 сантиметра перило на покрива и хванат за хеликоптера, внимателно издърпа Мия нагоре. Тереза и Лани я подкрепяха отдолу и внимаваха да не удари наранения си крак.

— Не гледай надолу — опита се Кай да надвика плясъка на перките. Но не последва своя собствен съвет и надникна в процепа между хеликоптера и плаза. Водата беше достигнала връхната си точка, но все още беше на трийсет метра под тях. После бързо отмести поглед, за да не му се завие свят.

Щом Мия се настани на сигурно място до Том, Кай хвана Лани за ръката и я дръпна нагоре. Когато стъпи на перилото, тя залитна за секунда и той си помисли, че сигурно ще падне. Лани изпищя, но в този миг Брад я хвана за другата ръка и я дръпна, запращайки я към задната седалка.

Денис се напъха на предната с Том и Мия, оставяйки достатъчно място на задните седалки за другите.

Оставаше Тереза. Когато Кай я издърпа нагоре, пристъп на вятъра изтласка хеликоптера назад, което ги извади от равновесие. Тя залитна настрани, олюлявайки се опасно отгоре на перилото, а Кай падна върху хеликоптера.

Мия изпищя:

— Не!

В същия момент Брад се просна на пода на машината и подхвана Кай под мишниците, за да го изправи.

— Тереза — извика Кай. — Хайде!

Тя се наклони назад към него и се вкопчи в краката му, за да не падне. Изведнъж цялата ѝ тежест започна да го дърпа. Вятърът смени посоката и блъскаше хеликоптера настрани от сградата. Те се оказаха провесени високо над водата.

— Не се пускай! — изрева Кай на Тереза, все едно това щеше да ѝ помогне.

Щом видя, че тя може да бъде смачкана от хеликоптера, ако пилотът се опита отново да го изравни със сградата, Брад му извика:

— Нагоре, нагоре!

Тежестта, която дърпаше Кай надолу, сякаш се удвои, когато Стан вдигна малко машината. Почувства как Тереза се плъзга с писъци надолу по крака му.

— Дръж се! — извика ѝ напълно безполезно. Вратата се тресна в него, докато се въртеше напред-назад, тласкана от въздушната струя на витлата.

Тереза успя да спре плъзгането, като обгърна с две ръце глезените на Кай.

— Издърпай ме!

— Не мога — отговори Брад, който се напъваше да пребори тежестта.

Кай видя, че от задната седалка е провиснал колан. Хвана го и се набра нагоре, докато торсът му не се озова на задната седалка на еърбъса. Лани се опита да го изтегли навътре, но заради изчерпаните си сили не успя. Чък седеше неподвижно, ококорил очи от ужас.

Краката на Кай все още бяха провесени навън, а Тереза здраво се държеше за глезените му.

— Можеш да ме пуснеш! — извика Кай на Брад. — Издърпай Тереза! — Брад го направи и сега хватката на Кай за колана беше единственото, което делеше него и Тереза от смъртта.

Брат му се протегна надолу, но му беше трудно да достигне Тереза.

— Не мога да те достигна! — извика той. — Подай ръка!

Кай почувства, че тя освободи левия му крак. После чу нейния писък и усети, че и десният му крак е свободен.

— Неее! — извика той, издърпа се нагоре и се обърна. Тогава видя, че Брад още е надвесен навън. С боязън надникна надолу.

Тереза висеше само на една ръка, която Брад стискаше. Беше се пуснала по невнимание, когато протегна ръка към него. Кай се просна до Брад.

— Хвани се за мен — каза той.

Тереза замаха със свободната си ръка, докато дланта ѝ опря в неговата. Той я стисна с все сили.

— Дърпай! — извика Брад.

Сега, когато двамата бяха обединили сили, лекото тяло на Тереза направо влетя в кабината и се просна на седалката отзад, а Кай дръпна вратата и я затвори.

Брад продължи да лежи на пода, защото това беше единственото свободно място. Тереза се хвърли в обятията на Кай и заплака от облекчение. Той я прегърна силно, благодарен, че не изгубиха никого.

— Добре ли си?

Тя кимна, още дишайки тежко от усилията.

— Мисля, че сега използвах толкова адреналин, колкото някои хора за целия си живот.

— Аз също.

Тереза си сложи колана. Кай направи същото.

След това тя попита:

— Рейчъл?

— Стан — каза Кай колкото можа по-силно.

Пилотът посочи към слушалките, които висяха от тавана. Кай си ги сложи, натисна ключето на кабела и започна да говори в прикрепения към тях микрофон.

— Предполагам, че сте господин Танака — каза Стан чрез бордовата комуникационна система. — Летим към „Гранд Хаваян“. — Хеликоптерът направи остър завой по посока на хотела, където беше Рейчъл. — Жена ви е на връзка.

— Кай? — Страхът на Рейчъл се беше просмукал в този едничка дума. — Чува се доста грохот и скърцане. Дори се поклаща. Все едно стоя на най-голямото парче желе в света. — Той изпита възхищение към нея, че въпреки тежкото си положение не е изгубила чувството си за хумор.

— Рейчъл, вече сме на път. Ще бъдем при теб след по-малко от минута.

— Не мисля, че ще успеете. — Въпреки шума от хеликоптера Кай чу стърженето на късащ се метал. Той се наведе малко в кабината и видя право пред тях на по-малко от километър и половина „Гранд Хаваян“. След секунди щяха да са там. Тя обаче беше права. Бяха закъснели. От цялата сграда изригваха облаци прах — многобройните признаци на предстоящото всеки момент срутване, които беше виждал по други постройки, преди да паднат. Въпреки това се вкопчваше във всяка искрица надежда, че ще стигнат навреме.

— Скъпа, не говори така. Мисля, че те виждам.

— Знам, Кай. Обичам те. Много ще ми липсваш.

— Не! Рейчъл, идваме.

— Грижи се добре за Лани. Толкова ще ми липсва. — Той чуваше болката в гласа ѝ.

— Рейчъл!

— Скъпи! Любими мой!

По бузите на Кай се стичаха сълзи, но той не откъсваше очи от фигурата ѝ.

— О, Рейчъл, обичам те! Не ни оставяй!

— Не искам да го правя. Обичам те. Обичам те. Аз…

Гласът ѝ сякаш беше прерязан с нож. След това се чу оглушителен грохот.

— Рейчъл! — извика Кай. — Рейчъл! — повтори той, но отговор не последва.

Кулата на „Гранд Хаваян“ най-накрая отстъпи пред силата на водата, която я блъскаше. Южната страна се изкриви, запращайки горната част към плажа. Прозорците се пръскаха, късове от стените политаха във всички посоки. Пилотът зави, за да не ги удари някой отломък.

В надигащия се на облаци прах Кай изгуби Рейчъл от поглед. Тя нямаше никакъв шанс. По-голямата част от сградата плесна във водата с оглушителен тътен. За миг застина на повърхността от силата на сблъсъка с водата. Но след това потъна, заобиколена от бяла пяна. Целият хотел се плъзна под водата и изчезна.

Всичко, което Кай можа да направи, беше да падне назад в седалката и да стене, докато слабо долавяше писъците на Лани. Седеше там потънал в мълчание от преживения шок и гледаше през предното стъкло на кокпита, докато машината се носеше бързо в посоката, откъдето бяха дошли.

Тогава видя постройката, от която току-що бяха евакуирани, защото се бояха, че всеки момент ще се срути, още да стои.