Цунами: Обратно броене

30.

11:10 сутринта

12 минути до идването на вълната

Фоайето на „Гранд Хаваян“ кипеше от уплашени и объркани туристи. Двойка от Ню Йорк спореше с човек от персонала, настоявайки да свалят багажа им от стаята. Когато служителят им каза, че никой от хотелските носачи няма време за тях, те взеха да капризничат и поискаха да получат писмено уверение, че ще им върнат парите за престоя в хотела. Рейчъл лично им каза сами да свалят проклетия си багаж и да си вървят, и повече да не досаждат на служителите на хотела.

Повечето от хората ѝ бяха заети да тичат от стая в стая и да чукат по вратите, за да се уверят, че никой не е останал. Почти бяха свършили. Оставаха само най-високите етажи, но Рейчъл знаеше, че времето изтича. За щастие това бяха етажите с апартаменти, така че нямаше много врати за обхождане.

Преводачът за руската група туристи така и не се появи. Рейчъл се опита да обясни на руснаците, че трябва да се евакуират, но когато ги изведе навън от хотела, те стоически останаха на място, сякаш очакваха отнякъде допълнителни указания.

Гледаха как Рейчъл помага на някои от инвалидизираните ветерани да се качват в автобусите, които беше успяла да извика спешно. Но от нужните ѝ машини бяха дошли само половината. Когато осъзна тази липса, тя се опита да сортира хората така, че тези с най-голяма степен на инвалидност да заминат първи. Много от ветераните можеха да ходят доста добре и тя ги изпрати с другите хора, които сега вървяха нагоре по Калакауа авеню. При нея останаха 75 ветерани и техните съпруги, които трябваше по някакъв начин да бъдат евакуирани. Боб Латийн, председателят на конференцията, беше един от тях.

— Госпожо Танака — попита той, — кога ще дойде следващият автобус?

— Работим по въпроса, господин Латийн.

— Обаче казаха, че имаме само малко повече от десет минути да се евакуираме. А тук има доста уплашени хора.

Рейчъл използва своя най-успокоителен тон, но въпреки усилията ѝ някои нотки на сприхавост проникваха в него.

— Господин Латийн, осъзнавам го и правим всичко, което можем.

Видя главния портиер Макс Уолш, чийто ушит по поръчка сив костюм и пригладена назад коса изглеждаха въпреки хаоса както винаги безупречни. Той дори не беше посмял да разхлаби вратовръзката си. За разлика от неговия костюмът на Рейчъл вече беше измачкан, а под мишниците на сакото ѝ се виждаха малки петна от пот.

— Извинете — каза Рейчъл на Латийн, — веднага се връщам.

Въпреки възраженията му тя го остави и дръпна Макс в една тиха ниша.

— Какво става с шатъла на хотела до летището? — попита тя.

— Току-що проверих. Още е на международното летище „Хонолулу“. Останал е там след издаването на първото предупреждение.

— Може да ги качим в нашите собствени коли?

— Нямаме достатъчно шофьори, а и няма да стигнем далече при тези задръствания.

— Някаква идея?

— Да — отговори Макс. — Мисля, че трябва да се махаме оттук.

— Не говориш сериозно.

— Рейчъл, какво друго можем да направим?

Вече бяха видели множество изоставени от собствениците си коли, които превръщаха осеяните от автомобили и зарязани вещи пътища в хаос. Това беше една от причините последният автобус да замине преди 20 минути. Останалите просто не можеха да стигнат до хотела, а един от заминалите дори се върна, защото се наложило по пътя да отмества зарязаните коли, за да може да мине.

Гостите продължаваха да извират от хотела, но всички, които поне не подтичваха, нямаше да успеят да стигнат до по-висок терен навреме, след като първата вълна на места можеше да навлезе повече от километър и половина навътре в сушата.

— Трябва да ми помогнеш да качим тези гости на последния етаж.

Макс направо зина.

— Какво? Нали каза, че сградата не е безопасна, защото може да рухне?

— По-тихо! — каза Рейчъл. — Погледни тези хора. — Много от останалите във фоайето ветерани бяха с патерици, проходилки и в инвалидни колички. Някои бяха с жените си, защото те бяха отказали да оставят своите съпрузи. — Няма да стигнат до канала „Ала Уай“, преди вълната да удари, да не говорим на безопасно разстояние.

— Ще има повече от една вълна. По телевизията казаха, че се движели на промеждутъци от по 25 минути. Това време е недостатъчно човек да се измъкне на безопасно място преди да дойде следващата вълна, нали?

— Не знам — отговори Рейчъл, която пропусна да спомене, че Кай ѝ беше казал същото. — Остават само десет минути. Ако не направим нещо, те ще останат тук във фоайето, когато вълната дойде.

Уоки-токито на Рейчъл изпиука. Обаждаше се Ейдриън Мендъл, един от служителите на рецепцията, когото беше изпратила да предупреждава гостите, които още бяха в стаите си.

— Рейчъл, приключихме с претърсването на хотела. Всички по стаите бяха предупредени.

— Всички ли се евакуираха?

— Не. В 12 стаи гостите казаха, че искат да си останат там.

— По дяволите! Не можа ли да ги накараш да си тръгнат?

— По някаква причина смятат, че ще са в по-голяма безопасност в стаите. Искаш ли да опитам отново?

— Не, не можем да ги накараме да напуснат. Направи достатъчно. Искам да събереш всички тук долу и веднага да напуснете хотела. Имам предвид да тичате. Няма много време.

— Ами ти? — попита Ейдриън, а учестеното му дишане ясно се чу в уоки-токито, докато тичаше обратно към асансьорите.

— Имаме група хора, които не могат да се евакуират. Ще ги качим на последния етаж.

— Ще помогнем.

— Благодаря, но имам нужда от теб да изведеш всички на безопасно място, защото могат да се изгубят.

Няколко мига по-късно вратите на асансьора се отвориха и от него излязоха Ейдриън и още двама служители. Двама дотичаха от асансьорите в другата кула.

— Ще остана да помогна — обяви Ейдриън. — Мелиса може да изведе останалите.

Рейчъл се усмихна.

— Добре. Тогава ти и Макс започнете да качвате ветераните в „Звездна светлина“. — Това беше ресторантът на последния етаж на кулата „Моана“.

— Всички? — попита Макс. — Това ще отнеме много време, ако използваме само експресния асансьор. Ами кулата „Акамаи“?

— Не, предпочитам да сме на едно място. Разделете ги между вас и служебните асансьори. Те са по-бързи и по-големи. Няма да ти трябват повече от пет минути да качиш всички до ресторанта.

— След това какво? Какво ще стане, когато дойде следващата вълна?

— Нали ти казах, че не знам — озъби се Рейчъл, раздразнена от мърморенето му. — Ще се оправяме с това, когато му дойде времето. Единственото, което знам със сигурност, е, че няма да се спасят, ако тръгнат пеша.

— Откъде знаеш? Как може да си сигурна?

— Защото когато съпругът ми казва, че вълната ще бъде висока 24 метра, му вярвам. А дори да не е толкова висока, пак няма навреме да стигнат до безопасно място. А сега просто се залавяй за работа.

Макс започна неохотно да събира гостите.

Рейчъл погледна навън и видя руснаците още да се въртят пред хотела. Мелиса Кларк, която беше слязла с Ейдриън, напразно се опитваше да отговори на въпросите, които ѝ задаваха няколко съпруги на ветерани.

— Мелиса — повика тя касиерката, — ела с мен. Имам нужда от твоята помощ.

Един от руснаците, очевидно ръководителят на групата, започна да лае на руски срещу Рейчъл и диво да ръкомаха.

Тя вдигна ръце, за да го успокои. Щеше да е безполезно да разговаря с тях. Опита с единствената дума, която смяташе, че ще разберат.

— Цунами, цунами!

Те я гледаха с безизразни лица. Тя започна да наподобява с ръка стоварваща се вълна и накрая извика буууум! Тогава една дребничка рускиня в задната част на групата с тъничко гласче повтори:

— Цунами!

Рейчъл се възползва от това и повтори думата. Малката рускиня заговори бързо на останалите си сънародници, често използвайки думата цунами.

След малко цялата група разбра, че е в опасност, и наобиколи Рейчъл, кряскайки панически. Рейчъл им посочи Мелиса, която ги подкани с жест да я последват. Слава богу, това ги успокои и те послушно тръгнаха след нея.

— Късмет — каза Рейчъл. — Мелиса?

Тя се обърна и видя сериозното лице на Рейчъл.

— Тичай!

Лани спря да гребе, отдели секунда, за да вдигне глава, и видя как Джейк достига брега далеч пред нея. Той се претърколи от каяка и разпръска водата в плиткото преди брега. За миг падна на пясъка и Лани се уплаши, че е прекалено изтощен, за да продължи. Но той бързо скочи на крака и затича към „Гранд Хаваян“, а каякът му се люшкаше върху прибойните вълни пред брега.

— Мия, дръж се! Джейк стигна до сушата. Сега тича към хотела за помощ!

Мия можа само да изломоти нещо в отговор. Вълната от загребването на Том непрекъснато заливаше лицето ѝ и тя от време на време повръщаше солена вода. Но благодарение на здраво вързания за спасителната ѝ жилетка ремък, нямаше опасност да потъне.

— Как успя Джейк да стигне толкова бързо? — попита Том, пуфтейки от усилията. Тегленето на Мия изискваше от него да полага двойно повече усилия.

— Какво? Тегленето на Мия те забавя.

— Не, това не обяснява всичко. Вярно, той трябваше да стигне преди нас, но не толкова бързо. Струва ми се, че ние стоим на едно място.

Лани погледна към мястото, където Джейк беше излязъл на брега. Досега изглеждаше сякаш точно пред тях. Сега обаче осъзна, че е под ъгъл спрямо тях, и разбра какво не е наред.

— Намираме се във въртоп. Затова не напредваме.

— Въртоп? Тук?

— Може и да не е много силен, но достатъчно, за да ни пречи да продължим напред.

— Откъде знаеш?

— Аз доста сърфирам с буги борда и веднъж налетях на въртоп. Трябва да гребем успоредно на брега, за да се измъкнем от него.

Загребаха в западна посока и след минутка Лани усети промяна в течението.

— Мисля, че се измъкнахме.

— Слава богу — отговори Том. — Остават ни по-малко от 10 минути.

Тя насили уморените си ръце да загребват колкото може по-здраво. Не искаше да казва каквото и да било, което може да ги обезкуражи, но като виждаше колко далеч са все още от брега, десет минути не ѝ се струваха достатъчни, за да стигнат дотам.