Цунами: Обратно броене

28.

10:55 сутринта

27 минути до идването на вълната

На Кай му трябваше минута, за да се съвземе. Новинарският репортаж се беше прехвърлил на друга тема, но картината с Лани, която безгрижно гребе, очевидно не осъзнавайки опасността, все още беше пред очите му. Най-накрая замайването му премина, но не и страхът. Той продължаваше да тлее под повърхността, тласкайки го да действа. Скочи на крака, сигурен какво трябва да направи.

— Евакуираме се! — извика Кай и подкара всички останали към вратата. — Реджи, колко време ще отнеме да прехвърлим всичко, от което се нуждаем, на лаптоп?

— О, пак те изпреварих. Вече качих всичко от мрежата.

— Добре, аз ще го взема.

— Кой се евакуира? — попита Лора Пимало.

— Вие, аз, всички — отговори Кай.

— Но нали казахте, че остават 27 минути?

— Имаме само 27 минути — обясни Кай, — освен това сме на равен терен. Ще ни отнеме известно време, за да стигнем до по-високи части. Ако бяхме с кола, щяха да са нужни само няколко минути. Но вие вече сте видели задръстванията. Пеша ще ни трябва повече време. Карайте докъдето можете да стигнете с колата. Когато стигнете до задръстване, слезте и продължете пеша.

— Звучи сякаш няма да вървим заедно — отбеляза Реджи.

— Наистина — отговори Кай и погледна към Брад. — Колко бързо можеш да ни закараш до Уайкики с това чудо? — Брад повдигна вежди, но после кимна. Разбираше какво си е наумил Кай. Само мотоциклетът можеше да ги прекара бързо през задръстванията.

— Зависи от улиците, но ти знаеш как карам. Ще стигнем там навреме.

Кай беше взел бързо, но в никакъв случай лесно решение да евакуират поста: професионалният му дълг срещу неговата дъщеря. Беше убеден, че той е единственият, който може да я спаси.

— Отиваш за Лани на този железен кон? — попита невярващо Реджи. — Това е чисто самоубийство!

— Може би. — Но Кай не виждаше никаква друга възможност.

— Може да се опитаме да звъннем някому…

Кай бързо го отряза.

— Не. С тези задръстени телефонни линии ще отнеме половината време само да се свържем с някого, какво остава да ги убедим да я намерят. Няма да рискувам.

Реджи кимна примирително.

— И аз бих постъпил така. Но какво ще правим с данните за цунамито? Как ще предупредим другите тихоокеански острови? Все още не знаем дали идват още вълни.

— Оставям всичко в добри ръце. От сега нататък ти отговаряш за центъра.

— Аз? — Реджи поклати глава с широко отворени очи при мисълта за отговорността. Лицето му беше две отсенки по-бледо от преди малко. — Но аз не искам…

— Чуй ме. Знам, че те изоставям в труден момент, и съжалявам за това. Но трябва да го направя.

— Може би Хари трябва да поеме. Знам, че е на Мауи, но…

— Точно затова ти трябва да го направиш. Кой знае какво е положението на Мауи? Може би след първата вълна дори не им работят телефоните. Хайде, Реджи. Знаеш почти толкова, колкото мен, а може би дори повече. Какъв е проблемът?

— Не направих правилния избор да изпратим предупреждението за цунами.

— Нито пък аз.

— Ако не беше ти, едва сега щяхме да пуснем първото предупреждение. Ами ако отново сбъркам?

— Ти направи точно това, за което си обучен. Можеше да вземеш и обратното решение. Виж, сигурен съм, че ще се справиш добре. Ако нямах доверие в теб, не бих те оставил да вършиш работата. — Кай не знаеше дали това е истина. Щеше ли да му възложи да го замества, ако не трябваше да си тръгне? Истината обаче беше, че му има доверие, така че другото нямаше значение. — Използвай за база летището „Уилър“, защото все още трябва да разчиташ данните, които ще постъпват.

Реджи все още гледаше, все едно е глътнал жива хлебарка, но накрая неохотно кимна.

— Добре, шефе. Ще направя всичко възможно.

— Винаги можеш да ми звъннеш. Ти тръгни с госпожа Пимало. Виж, така или иначе в един момент трябва да предадем контрола на Палмър. Може и сега да го направим. Дръж връзка с тях и ми се обаждай, когато получиш нови данни. Имаш ми номера.

Предупредителният център за цунами в Палмър, Аляска, който обслужваше Аляска, Британска Колумбия и Западното крайбрежие, щеше да продължи да получава същите данни като тях. Сигурно вече бяха предупредили Западното крайбрежие на САЩ за опасността, въпреки че размерите на вълните щяха да бъдат смалени с фактор 10, когато стигнат чак до Калифорния. Там поне щяха да разполагат с часове след предупреждението, от които Хаваи беше лишен.

— Не трябва ли да проведем прехвърлянето, преди да тръгнем? — попита Реджи.

— Нямаме достатъчно време — възрази Кай. — Ще звънна по пътя на Палмър и ще обясня, че сега ти си шефът. Хайде, да вървим!

Петимата излязоха забързани от ПЦЦТК. Билбо вече беше възбуден от цялата бъркотия и залая, докато ги следваше. На вратата Кай се спря да хвърли последен поглед на оперативното помещение, защото знаеше, че никога повече няма да го види.

— Хайде, шефе — подкани го Реджи, — поне ще имаме възможност да построим другия център на по-безопасно място.

Пимало и нейният оператор хукнаха към своя пикап. Реджи им подвикна:

— Почакайте секунда! — И спринтира към своята къща. Кай предположи, че иска да спаси някои спомени. Никой не можеше да го обвини за това. Кай също се втурна към къщата си. Билбо го последва с весел лай.

Когато Кай стигна до входната врата, не знаеше какво прави. Не мислеше ясно. Знаеше единствено, че трябва да вземе нещо. Не можеше да остави всичко от семейния си живот да изчезне.

Отвори рязко вратата, втурна се вътре и спря, прехвърляйки наум всички неща, които можеше и не можеше да вземе със себе си. Не му хрумна за електрониката, компютрите, скъпоценностите и други ценни материални предмети. Не това бяха нещата, които искаше. В този миг знаеше, че може да избере само един или два предмета, които да вземе със себе си.

Разбира се, че имаха сувенири от местата, където бяха ходили на почивка. Или ценните антикварни предмети, предавани в семействата на Рейчъл и Кай от поколение на поколение, медалите на баща му от Виетнамската война, сребърният сервиз, който майката на Рейчъл ѝ беше дала, и етруската ваза, която бяха купили при една гаражна разпродажба и по-късно се оказа, че струва хиляди долари, старата колекция на Кай от бейзболни картички — всички тези неща имаха значение и бяха важни за него. Но всяко поотделно и всички заедно бяха твърде големи и неудобни за носене.

Единствените неща, които смяташе за наистина незаменими, бяха снимките, документиращи техния живот. Старите снимки на неговите родители, когато са били млади и влюбени. Снимките на семейството на Рейчъл отпреди години. От тяхната сватба и бебешките снимки на Лани. От чудесните почивки. Точно тогава Кай разбра какво е наистина важно за него. От всички неща в къщата, навяващи спомени, искаше да запази единствено снимките.

За нещастие те имаха цели кашони със снимки. Нямаше начин да вземе всички. Кай се втурна към тях и извади един от техните семейни албуми — онзи, който най-често разглеждаха. Изгледа с копнеж останалите и почувства как преглъща сълзите си, защото няма да може да ги отнесе.

Кай забърза обратно към вратата, но се закова на място, когато видя снимките, които бяха закачили на стената близо до кухнята. Едната беше сватбена снимка 20x25 см на двамата с Рейчъл. В обшитата си с мъниста бяла рокля Рейчъл изглеждаше много красива и двамата сияеха от щастие. Тя винаги му напомняше за първите им дни заедно: как се запознаха в книжарницата на Вашингтонския университет, докато чакаха на опашка да продадат старите си учебници. Първата им среща в един комедиен клуб. Неловкото предложение по време на пътуване за Деня на благодарността да видят нейните родители и как Кай я беше помолил да се омъжи за него в самолета, защото нямаше търпение да изчака до вечерята на свещи, която беше планирал.

Другата беше непринудена снимка на трима им с Лани по време на излет до „Дисниленд“. Дъщеря им се роди малко повече от година след тяхната женитба и усложненията по време на раждането попречиха на Рейчъл да има повече деца. Но тази новина не ги обезкуражи. Напротив, направи ги дори по-сплотено семейство. Щом Кай и Рейчъл свършиха магистратурите си и започнаха да печелят, най-голямото им удоволствие беше да пътешестват тримата заедно като семейство.

Като много хора и те обичаха да ходят в „Дисниленд“. Снимката показваше и тримата с миши уши, умиращи от смях и непринудено пренебрегващи фотоапарата. Приличаше на една от онези снимки, които човек вижда по стените на фотографските ателиета. Не беше режисирана. На нея просто се виждаше колко добре си прекарваха като семейство.

Кай свали двете снимки от стената и разби стъклата им в плота на масата. Измъкна снимките от рамките, които пусна на земята, и ги пъхна в албума. Последното нещо, което грабна, беше поводът на Билбо.

— Ела, приятелю. — Кучето замаха с опашка, докато го приближаваше, а той закачи повода за нашийника и го потупа по гърба.

Кай за последен път се огледа и тогава чу, че Брад вече го вика.

— Кай, трябва да тръгваме. Веднага!

Кай спринтира към пикапа и мотоциклета, чиито двигатели вече работеха на празни обороти пред сградата на ПЦЦТК. Реджи се върна едновременно с него. Онова, което носеше, изненада Кай.

— Щом ще се возиш с Брад, това ще ти потрябва — каза той и подаде на началника си мотоциклетна каска. — Аз вече не я ползвам често. Дано не ти е голяма.

— Ами твоите неща? — попита Кай и си представи чисто новата кухня на колегата си, която скоро щеше да бъде пометена. — Няма ли нещо, което искаш да вземеш?

— Не. Това са само вещи. Ще си купя други. О, взех ти и някои други неща.

Той пъхна в ръцете на Кай пазарска чанта и парче недълъг кабел. Кай беше изумен, че пред лицето на тази катастрофа Реджи мисли как да му помогне. Никога досега не беше осъзнавал колко внимателен е неговият колега.

— Това е непромокаемата ми чанта за каяк. С нея лесно ще носиш нещата си. А това е слушалка за мобилния ти телефон. Пасва под каската, така че ще можеш да говориш, докато си на мотора.

— Реджи, благодаря ти. Това означава много за мен.

— Ей, давам ти тези неща само назаем и си ги искам обратно.

— Можеш ли да направиш още нещо за мен? — попита Кай и му подаде повода.

— Да взема Билбо?

— Няма да се събере на мотора.

— Никакъв проблем. Ако новинарите ме ядосат, ще го насъскам срещу тях. — В този момент Билбо лизна ръката на Реджи, сякаш за да му покаже колко всъщност е опасен.

— Пази се — каза накрая Кай и го прегърна.

В началото Реджи сякаш се изненада, но после отговори на прегръдката.

— Ти също. Ще се видим след няколко часа — каза уверено той, сякаш не искаше да повярва, че Кай може да е в опасност.

Реджи протегна ръка на Брад.

— Нали не се сърдиш?

Без да се колебае, Брад стисна огромната му лапа.

— Искам да знаеш, че не се дърля често с бивши футболисти с живо тегло 135 килограма.

— Ясно. Вървете да я намерите. — Реджи се качи в новинарския пикап с Билбо и те потеглиха към вратата в оградата.

Кай пусна фотоалбума в непромокаемата торба и я преметна през рамо. Пъхна жака на слушалката в телефона си и сложи каската. Беше му поне с три размера по-голяма, но стегна ремъка докрай, за да не може много да се люшка.

Брад скочи на мотоциклета и даде газ. Кай внимателно прехвърли крак през малката кожена подложка, която минаваше за задната седалка.

— Къде да си сложа краката? — попита той.

— Човече, никога ли не си се качвал на мотоциклет?

— И сега нямаше да го направя, ако случаят не беше извънреден.

— Сложи крака на стъпенките и ме прегърни през кръста.

— Кажи ми, ако не можеш да дишаш.

— Не се притеснявай, но трябва да карам доста лудешки, за да стигнем там навреме. Всъщност къде отиваме? Трябва ни лодка, ако искаме да излезем в залива, а моята е в гаража ми.

— Знам. Карай към „Гранд Хаваян“. Ще ти обясня всичко по пътя.

— С този вятър няма да можем много да разговаряме. Щом стигнем там, ще ми обясниш. Дръж се здраво. Ако паднеш, ще се върна да те взема.

Кай не оцени високо чувството за хумор на брат си. Той никога не се беше качвал на мотоциклет и не искаше да го прави. Но решимостта му да намери дъщеря си беше по-силна от ужаса да седи на голо желязо, летящо със 140 конски сили. Дори да се блъснеха в „Мини“, харлито щеше да е потърпевшата страна.

После се изненада колко бързо преодоля страха си. Не можеха да се свържат с Тереза, за да ѝ кажат къде са момичетата. Рейчъл беше заета в хотела с евакуацията на гостите. А полицията отговаряше за най-голямата масова евакуация в историята. Всичко зависеше от него и Брад.

Когато Брад даде газ и моторът се стрелна напред, Кай се вкопчи в него като лоза в дъб, стиснал мобилния телефон в едната си ръка. Гравитационните сили бяха ужасни, но Кай се изненада, че не изпитва усещането, че ще падне от мотора. Да, чувстваше, че ще повърне, но това поне беше нещо, което можеше да контролира. Всеки друг път щеше да се чувства неловко, притискайки се толкова плътно в Брад, но сега не му пукаше и просто се съсредоточи върху задачата пред тях.

Неохотно освободи дясната си ръка и опипа за клавиатурата на телефона, докато в същото време излетяха от портата на улица „Уивър“, като основната им посока беше Н1. Улицата беше претъпкана с коли, но движението беше постоянно, макар и не бързо. След няколко секунди настигнаха новинарската камионетка и я отминаха, все едно беше спряла на място.

Кай натисна бутона за бързо избиране на Предупредителния център за цунами в Палмър, Аляска, който отговаряше за Западното крайбрежие и самата Аляска. Чу единствено сигнала за липса на достъп. Както очакваше, телефонните линии бяха претоварени, защото хората се обаждаха на близки и познати заради идващото цунами.

Пътят зави в северна посока и те се натъкнаха на още трафик, който се движеше с не повече от 10-15 километра в час. Брад качи мотоциклета на банкета и подкара лудешки напред само на сантиметри от колите вляво от тях. От време на време улучваха по някоя купчинка пясък или дупка и Кай усещаше как мотоциклетът леко поднася. Надникна през рамото на Брад. Стрелката на скоростомера се колебаеше около отметката за 100 километра в час.

Продължи да набира номера на центъра. След още седем опита най-накрая чу сигнал свободно. Още при първото позвъняване директорът Франк Манети отговори. Вероятно на екрана на телефона му се беше изписало името на Кай, защото нямаше нужда да се представя — Манети пръв заговори:

— Кай, ти ли си?

Макар и с каска, шумът на вятъра оглушаваше Кай, но все пак успяваше да чува добре гласа на Манети в слушалката. Затова благодари безмълвно на Реджи.

— Да, аз съм.

— Какъв е този шум? Едва те чувам.

— Това е от вятъра. Получи ли последните данни от дълбоководния буй?

— Какво?

— Дълбоководният буй! — извика Кай.

— Да. Към вас идва чудовищна вълна.

Кай трябваше да съобщи на Манети, че е евакуирал ПЦЦТК и че сега той, Манети, отговаря за единствения действащ предупредителен център. Не само това, но Хавайската гражданска защита нямаше да получава нови предупреждения, докато Палмър не поеме щафетата. Кай не беше отделил време да звънне на Брайън Ренфро, преди да се евакуират, за да му каже, че с тях няма да има повече връзка.

— Франк, чуй ме. Сега трябва да поемеш работата.

— Повтори. Не те разбрах.

Кай завика с все сили:

— Казах, че трябва да…

Напредваха много добре по банкета, но на някого в един „Форд Експлорър“ му хрумна същата идея. Той не погледна и не видя мотоциклета, който идваше отзад, а кривна и изскочи на банкета точно в момента, когато минаваха край него. Брад легна надясно и закачи бордюра, почти изгубвайки контрол. Разминаха се на сантиметри с форда, но резкият завой изненада Кай и в желанието си да се хване за своя брат, за да не падне, изпусна телефона. Той изтрака, когато падна, след това се удари в бордюра и се разпиля на късове.

— Мамка му! — извика Кай.

— Какво? — попита Брад през рамо. — Добре ли си?

— Да, но изпуснах телефона си.

— Аз също имам. Искаш ли да спра, за да можеш да го вземеш? — И той започна да намалява. Телефонът на Брад беше почти напълно безполезен за Кай, защото не знаеше номера на нито един от колегите си. Нито на Предупредителния център в Палмър, нито на Хавайската гражданска защита, нито дори този на Реджи. Всички бяха в списъка с контакти на телефона, който се беше разбил.

Единствената друга възможност беше да се върнат и да намерят пикапа на телевизията, за да каже на Реджи, че не е успял да завърши прехвърлянето. Може би щеше да мине час, преди Реджи да успее да стигне в „Уилър“ и да се свърже с всички — това беше критично време, през което допълнителната информация от дълбоководния буй нямаше да стига до ХГЗ и до другите тихоокеански нации.

Ала обърнеха ли сега, щяха да добавят поне десет минути към своето пътуване до Уайкики и никога нямаше да успеят да стигнат навреме там.

Кай почувства как Брад премина на по-ниска предавка и мотоциклетът забави своя ход.

— Не! — извика той. — Нямаме време. Продължавай!

Брад даде газ и скоро отново летяха с над 100 километра в час.

Наближиха кръстовище, където един полицай регулираше движението. Беше спрял движението от улица „Уивър“, за да може да преминат колите от другата страна. Друг полицай стоеше до патрулката им и помагаше в регулирането на движението. Той махна на Брад и Кай да спрат и гумите изсвириха в протест, когато се заковаха.

— Ей, какви ги вършите? — попита полицаят.

— Трябва да стигнем веднага до Уайкики! — извика Кай, без да сваля каската.

— В момента всички трябва да стигнат някъде. Слезте от банкета. Така ще убиете някого.

Кай сниши глас, така че само Брад да го чува.

— Нямаме време. Давай!

— Мислех си, че никога няма да доживея това — подхвърли Брад. — Брат ми закононарушителят!

Брад махна на полицая и се стрелна през една пролука в насрещното движение. Кай се обърна, за да провери дали полицаят няма да ги подгони. Той наистина пристъпи към колата си, но после спря и махна ръце след тях с възмущение. Слава богу, имаше твърде много работа, за да го е грижа за тях.

След още минута бяха стигнали до рампата за влизане в магистрала Н1. Тя беше задръстена от коли и автобуси. Все пак имаше достатъчно място, за да се промъкне мотоциклет по банкета, а този път вече се носеха с близо 130 километра в час.