Цунами: Обратно броене

37.

11:37 сутринта

10 минути до идването на втората вълна

Условията във военновъздушната база „Уилър“ бяха спартански, но Реджи Пона все пак разполагаше с електричество за своя лаптоп и интернет връзка благодарение на резервното електрическо захранване на военните. Веднага щом подаването на ток от трите островни електрически централи беше прекъснато, генераторите на базата заработиха.

Реджи беше успял да надбяга първата вълна и най-сетне се свърза с Хавайската гражданска защита. В хаоса колегите му от ХГЗ бяха оставили да изтекат 30 минути, преди да се усетят, че не получават обновена информация от Предупредителния център. Когато най-сетне бяха успели да се свържат с Предупредителния център в Аляска, той веднага се заел да предава обновената информация на нациите от Тихоокеанския басейн за новите данни за цунамито, включително данните от дълбоководния буй чрез кораба „Милър Фриймън“. Докато Реджи беше в движение, буят бе регистрирал трета вълна с височината, която бяха предположили само час преди това. Когато се стовари върху Хонолулу, тя щеше да е висока 60 метра.

Щом Реджи се свърза с ХГЗ, изпратиха един пикап, който евакуираше от Пърл Харбър, до „Уилър“ да го вземе.

Базата се простираше в средната част на Оаху на поне осем километра от най-близката брегова линия. Целият въздушен трафик, който нямаше достатъчно гориво да се върне на материка, се отклоняваше към „Уилър“, тъй като всички останали основни летища бяха само на метри от бреговата линия. А една от пистите на Международното летище „Хонолулу“ беше вдадена в пристанището, защото се разполагаше върху изкуствена пясъчна ивица. Пътеките за рулиране на „Уилър“ вече бяха претъпкани с боинги и еърбъси на 17 различни авиокомпании.

Реджи споделяше мястото с безброй вече бездомни правителствени агенции, включително служители на Националната океанска и атмосферна администрация, Националната метеорологична служба, Федералната агенция за управление на извънредни случаи (ФАУИС) и дори на ФБР. Техните офиси бяха в центъра на Хонолулу. Повечето от сградите там вече бяха наводнени, а на останалите това щеше да се случи в течение на следващия час.

Единствените работещи телефони с наземни линии бяха запазени за американските военни, а и те бяха недостатъчни. Мачтата с антена за мобилни телефони, към която беше свързан неговият оператор, още действаше, а мобилният телефон му съобщи най-добрата новина досега.

Реджи изслуша съобщението на Кай три пъти, за да се увери, че го е разбрал правилно. Опита се няколко пъти да се свърже с мобилния телефон на Брад, но така и не успя. Нямаше как да разбере дали съобщенията, които остави след това, са получени, но това нямаше значение. Ако не успееше да им прати хеликоптер, всички съобщения на света нямаше да ги спасят.

Броят на наличните хеликоптери не беше такъв, какъвто би могъл да бъде. Туристическите хеликоптери, резервирани за празника, бяха готови за полет. За разлика от тях много от военните хеликоптери бяха в чужбина, не им достигаха пилоти или бяха разрушени от цунамито.

Хеликоптерите на американската армия бяха базирани на летище „Уилър“ и в казармите „Скофийлд“. И двете съоръжения се намираха в центъра на Оаху, далеч от океана. Обаче два полка от 25-а пехотна дивизия бяха изпратени в Ирак, така че повечето от техните хеликоптери бяха на 8000 километра от Хаваи, когато дойде цунамито. А хеликоптерите на морската пехота, базирани до залива Канеохе, на практика бяха едва ли не във водата. Когато бяха оповестени предупрежденията, пилотите или бяха в отпуск за празника, или участваха в церемонии далеч от базата. Малцина имаха време да се върнат преди идването на първата вълна, която унищожи машините, както си стояха на пистите.

Останалите хеликоптери кръстосваха не само Оаху, но и другите острови. С хиляди квадратни километри брегова ивица и крайбрежни води, които трябваше да покриват, дори обединените възможности на армията, флота, военновъздушните сили, бреговата охрана и туристическите вертолети не бяха достатъчни.

Евакуацията беше започнала толкова бързо, че координация почти нямаше. Едва сега се полагаха известни усилия наличните машини да бъдат разпределени по сектори. Много пилоти обаче просто летяха наоколо, търсейки оцелели, които все още бяха на пътя на идващите вълни.

Докато се опитваше да намери хеликоптер за Кай, въпреки целия хаос Реджи работеше здраво. Не само трябваше да информира хавайските власти за всяко ново развитие във връзка с цунамито, но и да се грижи останалата част от Тихоокеанския басейн да е наясно с опасността. По време на извънредното положение се беше възцарило объркване, така че някои служби не бяха получили обновената информация от Предупредителния център в Аляска, затова Реджи пое ролята на негово лице за връзка в Хаваи.

ПЦЦТК носеше отговорността да предупреди половината нации на земята за идващите вълни. За Хаваи изпитанието още не беше свършило, но в същото време едва сега започваше за 20 държави и континенталната част на САЩ, затова Реджи трябваше да разговаря с всички големи правителствени служби, за да ги подготви за онова, което предстои да се случи. А човекът от правителството, който предлагаше най-добрата възможност за хеликоптер, стоеше пред него.

— А островите, подобни на Уейк? — попита Стюарт Джонсън, полковник от военновъздушните сили, който действаше като офицер за свръзка с всички американски територии в Тихия океан по време на катастрофата. — Там имаме разположени 200 души работници.

— Вижте — започна Реджи, — Уейк е прекалено плосък, за да могат хората да намерят достатъчно висок терен да оцелеят. Единственото, което могат да направят, е да се качат на самолет или кораб и да напуснат острова. — Надяваше се, че създаването и на най-малкото разбирателство с полковник Джонсън, ще прокара пътя за неговата молба.

— Вече го правим — отговори военният.

— Тогава стискайте палци да са бързи. Първата вълна ще стигне там след около четиридесет минути.

— А какво е положението с Гуам?

— Остават им няколко часа. Ако има терени 60 метра над морското равнище, вероятно за тях всичко ще е наред.

— Вероятно?

— Полковник, говорим за свръхцунами из целия Тихоокеански район. Това е нещо невиждано в човешката история. От данните, с които разполагаме, се опитваме да изведем по възможност най-точни заключения. Предполагаме, че с отдалечаването от мястото на сблъсъка размерът на вълната значително ще намалее.

— Защо? Смятах, че вълните могат да прекосят целия океан, без да изгубят много от своята енергия. Казахте това на стар запис, който Си Ен Ен показа преди 20 минути.

— Боже, щом вие сте объркан, мога да си представя какво става сега на материка! Това важи за цунами, предизвикано от земетресение. — Реджи нарисува в бележника си грубо изображение на разлом, от който излизат вълни. — То се движи само в една посока. Много е съсредоточено. Вълните от удар на метеор са в концентрични кръгове, така че енергията се простира по целия диаметър на този кръг. С нарастването на кръга същата енергия се простира в по-голям район и заради това вълната отслабва.

— Значи ще бъде много по-малка, когато стигне до военноморската база в Сан Диего?

— Не бих нарекъл високо 9 метра цунами малко. Все още е голямо, но не може да се мери с онова, което сега виждаме по телевизията. С времето, с което разполагат за евакуация, всички ще могат да стигнат до безопасно място, преди да ги удари вълната.

— По дяволите! Каква бъркотия! — Полковникът стрелна Реджи със злобен поглед, все едно той беше виновен за ставащото. — Значи ме чака много работа. — Той се обърна на пети, за да си тръгне, но още преди да беше успял да направи и две крачки, Реджи му препречи пътя с масивното си тяло.

— Полковник — спря го той, — имам нужда от услуга.

— Точно сега нямам време.

— Ще отделите малко. Моят началник е заседнал в една сграда в Уайкики, затова имам нужда от хеликоптер.

— Всички имат нужда от хеликоптер.

— Това не е просто някой си. Той е директор на ПЦЦТК!

— Имам заповед от генерал Ламбърт от Индийско-Тихоокеанското командване на САЩ, в която се казва, че основен наш приоритет трябва да бъдат големите населени центрове. Освен това трябва да съобщя на всички бази в Тихоокеанския район да се евакуират.

— Но Уайкики е най-големият населен пункт…

— Тогава рано или късно хеликоптерите ще го приберат.

— Рано или късно?

— Вижте, господин Пона, съжалявам за вашия приятел, но аз имам заповеди, както и моите хеликоптерни пилоти. А сега ме извинете. — Той заобиколи Реджи и влезе в съседното помещение, където започна разговор с друг офицер.

Кипящ от ярост заради този отказ, Реджи се обади отново по телефона, този път на Хавайската гражданска защита. След разговор, продължил по-малко от минута, той влезе в стаята, където още беше полковник Джонсън, и го прекъсна.

— Извинете, полковник, но за щастие познавам още някого, който ми дължи услуга.

— Вижте — каза полковникът, подразнен от упорството на Реджи, — вече ви казах, че не мога да помогна.

— Мисля, че трябва да отговорите на това обаждане — отговори Реджи и протегна към него мобилния телефон. Полковник Джонсън го изгледа подозрително.

— Защо? Кой е на телефона?

— Губернаторката. Иска да ми осигурите хеликоптер.

Тереза на практика завлече Кай до мястото, където беше заклещена Мия. Вместо да потърсят убежище в някое от страничните помещения, гледащи към океана, Брад, Мия и Тереза се бяха скрили в кухнята на апартамент 1004, която беше откъм страната, обърната срещу взрива.

Кай беше смаян от гледката, която представляваше опустошеният апартамент. Цялата външна стена беше разбита, а късове от мебелите и металните предмети бяха запратени към всички повърхности. Макар кухнята да бе останала защитена от цялата сила на взрива, не беше минала без повреди.

Както Кай беше прикрил Лани при експлозията, това беше направил и Брад за Мия. Взривът беше причинил откъсването на част от тавана, при което скъсана стоманена греда се бе забила в едната стена, а краят ѝ беше разбил кухненския плот, приковавайки Брад и Мия към пода. Макар Тереза да беше само на метър и половина от тях, гредата не я беше закачила.

— Добре ли си? — попита Кай брат си.

— Да, като изключим това, че не мога да помръдна. Мисля, че може би единият крак на Мия е счупен.

— Ще се опитам да те издърпам. — Кай хвана двете ръце на Брад и задърпа с все сили.

— Спри, така няма да стане. Най-много да ми откъснеш ръцете.

Тереза се наведе и погали Мия по главата.

— Скъпа, всичко ще е наред.

Кай се зае да оглежда широката трийсет сантиметра греда. Положението изглеждаше сериозно. Стената между кухнята и коридора на апартамента ѝ беше попречила да падне изцяло на пода и да ги смаже, но това бе единствената добра новина. Преместването ѝ щеше да е сложно, а те разполагаха само с няколко минути.

— Сигурно тежи половин тон — каза Брад.

— Освен това май се е забила здраво в стената — добави Кай. После попита Мия: — Въобще ли не можеш да помръднеш?

Мия поклати глава.

— Кракът ме боли. Моля те, не ни оставяй тук!

— Никой няма да ви оставя — успокои я Кай. — Ще ви измъкнем.

Той поведе Тереза към коридора.

— Мия, веднага се връщам — каза тя през рамо, докато излизаха от кухнята.

— Слез долу и виж как е Джейк и после ни кажи какво е положението.

— А Мия? — Кай видя по лицето ѝ отчаяние.

— Ще се опитам да измисля нещо.

— Колко време имаме?

— Не много. До следващата вълна остават около десет минути. Това означава, че след пет минути трябва да сме излезли оттук, за да слезем долу и да намерим друга сграда. — Кай извади брадвата от противопожарната касета. Тя беше оцеляла при взрива, единствено стъклото бе счупено.

— Какво ще правиш? — попита Тереза.

— Не знам. Може да ми потрябва.

Тя го изгледа подозрително и Кай разбра какво си мислеше. Не, ампутацията не беше възможност в положението, в което се намираха. Той се опита да я успокои.

— Ще внимавам. Трябва да пробваме всичко възможно. Най-важното е да махнем гредата от тях.

— Кай, не съм дошла чак дотук, за да я загубя.

Кай сложи ръка на рамото ѝ. После каза колкото можеше по-нежно:

— Знам. Няма да я изгубиш, но трябва да се стегнеш. Разбра ли?

Тя кимна.

— Все ще измислиш нещо.

— Точно така. — Той я прегърна и след миг тя вече бързаше надолу по стълбите. А Кай се върна при Брад и Мия с брадва в ръката.

Тереза срещна Том на площадката на осмия етаж и бързо огледа странно изкривената му ръка.

— Счупена ли е? — попита той.

— Не, извадена е от рамото. Къде е Джейк?

С другата си ръка Том посочи надолу по коридора. Том и Джейк не бяха успели да влязат в някой от апартаментите. Коридорът имаше вид на ударен от бомба, което и се беше случило по същество.

Том беше запратен срещу стената от откъснала се от пантите врата, при което ръката му беше излязла от рамото. Джейк не беше извадил толкова късмет.

Дълго около шейсет сантиметра назъбено парче метал беше пронизало стената, все едно е плат. Джейк седеше облегнат на срещуположната стена, а парчето метал стърчеше от гърдите му. Косата му беше мръсна от тинята, която покриваше всичко. Стената зад гърба му бе покрита с кръв, която сълзеше от раната. Тереза се наведе да го огледа. Дишането му беше плитко, но равномерно.

— Можеш ли да му помогнеш? — попита Том жално. — Жив ли е?

Тереза беше разбита от гледката, която представляваше Джейк. Още повече че причината за това беше нейното решение да тръгне с тях. Ако беше останала, както искаше Кай, Джейк щеше да е здрав.

За миг вината я смаза, направо я парализира. С усилие на волята се съвзе и се остави на медицинското обучение да я води. Трябваше да направи избор, но възможностите пред нея не бяха добри. Положението беше безизходно. Проблемът беше класически. Ако го премести, шокът може да го убие. Вече беше изгубил доста кръв и всяко движение можеше да предизвика още дразнене на раната. Обикновено първо щяха да дойдат парамедиците, за да го стабилизират, преди да бъде откаран с линейката. Но вероятността да намери парамедици през следващите десет минути беше нулева.

Това всъщност не ѝ оставяше никакъв избор. Трябваше да се опита да го измъкне. Преди да се захване с това обаче, се налагаше да се погрижи за Том.

— Том, ще наместя ръката ти, защото се нуждая от твоята помощ.

— Ще боли ли?

— Да.

— Добре, но го направи бързо.

— Легни.

Том легна по гръб на пода. Тереза зае позиция зад него. Сложи лявата си ръка върху рамото, а дясната върху лакътя му.

— Ще преброя до три и после ще бутна ябълката на раменната ти кост обратно в гнездото. Готов ли си?

— Да.

— Едно, две, три. — С бързо завъртане тя вкара ябълката обратно в гнездото.

Том изпищя, но после се отпусна, защото болката му почти премина, когато рамото се озова отново на мястото си.

Тереза чу Кай да вика отгоре:

— Добре ли сте?

— Не се тревожи за нас! — извика тя в отговор и отново насочи вниманието си към Том. — По-добре ли си?

Той кимна с облекчение.

— Добре се справи, Том.

— Какво ще правим с Джейк? Ще извадим ли това желязо?

Тереза клекна, поклащайки глава заради безизходността на положението.

— Ако го направим, ще умре от кръвозагуба.

Когато каза това, очите на Джейк потрепнаха и се отвориха. От устата му се чу дрезгав шепот.

— Къде съм? — Явно беше в шок. Не изпитваше болка и вероятно не помнеше преживения взрив.

— Джейк, ти си ранен. Ще те извадим оттук.

— Толкова съм уморен!

— Знам, скъпи, но не бива да заспиваш.

— Толкова уморен…

Той затвори очи, отпусна глава назад и изгуби съзнание.

— Джеейк! — изкрещя Том. — Джейк! — Той хвана Тереза за раменете. — Направи нещо!

Искаше ѝ се, но виждаше, че Джейк е напреднал твърде много. Тя бързо долепи ухо до гърдите и чу плитко вдишване само от едната страна. Металният отломък беше колабирал единия му бял дроб и одраскал някоя голяма артерия. Реанимацията нямаше да помогне. Ако разполагаше с нужните инструменти и болничен персонал, може би щяха да успеят да извадят метала, да овладеят кървенето и да разгънат отново дроба, така че да може да бъде съживен. Без това всеки опит за неговото спасяване беше обречен на неуспех.

Джейк изхриптя гърлено и от ъгълчето на устата му потече кървава струйка. Тялото му потрепери за кратко, после утихна. Тереза потърси пулса му, но не откри такъв.

— Том, нищо не мога да направя. Отишъл си е.

— Не! Можеш да направиш сърдечен масаж!

— Том, аз съм лекар…

— Тогава му помогни!

— Не мога. Раната беше прекалено тежка. Съжалявам.

Като юноша Том вероятно не беше свикнал да плаче, но сега зарида безутешно при вида на своя мъртъв приятел. Единственото, което Тереза можеше да направи, е да го утеши.

— Зная, скъпи — каза тя и го прегърна.

Том зарови лице в нейното рамо.

— Аз съм виновен — успя да каже той между риданията. — Убедих мама да позволи на Джейк да ни дойде на гости. Той се премести преди две години… — Том заплака отново.

— Вината не е твоя. Сигурна съм, че майка ти и баща ти ще се гордеят с това, което направи днес. Спаси живота на моята дъщеря и Лани. Същото направи и Джейк. Вие сте герои. Длъжница съм ти до живот за това!

— Смяташ ли, че нашите са добре?

Тереза не искаше да дава обещания, които не може да изпълни, но очевидно момчето имаше нужда от увереност. А и вероятно родителите му се бяха евакуирали още с първите сирени. Тя си спомни как търсеше Мия и се надяваше, че те не са се върнали на Уайкики, за да търсят сина си.

— Сигурна съм, че са добре и се тревожат за теб — каза тя. — Сега искам да се съсредоточиш върху това отново да видиш своите родители. Ще го направиш ли?

— Ще се опитам. А Джейк? Ще го оставим тук просто така?

— Налага се — отговори Тереза. Нямаше как да носят трупа на Джейк с тях. Помисли си да го покрият с нещо, но дори този малък жест щеше да е излишен, защото след малко щеше да дойде втората вълна, която щеше да го отнесе в неговия воден гроб.

Кай беше в коридора и търсеше нещо, което би могло да му послужи за лост, за да освободи Брад и Мия, когато видя Тереза и Том да се влачат към него.

Лицето на Том беше зачервено и със следи от сълзи. Той изстена, когато се облегна на нея, но ръката му вече не висеше под странен ъгъл.

Кай видя мрачния израз по лицето на Тереза.

— Джейк? — попита той, макар да знаеше ужасния отговор.

Тя просто поклати глава.

Това малко движение подчерта ужаса на тяхното положение. Човек, когото Кай познаваше, беше умрял. Момче на не повече от 16 години. Вината не беше на Джейк. Ако не беше направил толкова много да им помогне, можеше да стигне до по-висок терен и да се спаси. Кай почувства как пребледнява, когато вината за участието му в смъртта на момчето го съкруши. Но си наложи да потисне това чувство. Ако не успее да го изтрие от главата си, няма да може да мисли за друго. Трябваше да се съсредоточи върху следващата задача: да спаси брат си и Мия.

— Как е тя? — попита Тереза.

— Държи се като войник, но я боли. Успях да разчистя по-леките отломки, но не можах да помръдна гредата. Брадвата не я бива много за лост.

— Може би четиримата заедно ще успеем да я вдигнем.

Кай доста се съмняваше в това и вероятно му беше проличало.

— Какво? — попита Тереза.

— Забита е много дълбоко.

— Ако не опитаме, няма да разберем.

— Права си. Хайде да го направим.

— Ще помогна — каза Том. Не изглеждаше много здрав, но всяка помощ щеше да е от полза.

Подредиха се покрай по-оголената част от гредата: Тереза и Лани от едната страна, а Том и Кай от другата.

— На три — обяви Кай.

По команда напънаха с всички сили, които бяха подядени от гребането, тичането и всеобщия стрес от положението, в което се намираха. Гредата дори не помръдна. Опитаха отново, но усилието им се оказа напразно. По този начин нямаше да успеят да я отстранят.

— Няма да стане — каза накрая Кай.

— Имаме нужда от нещо по-здраво, за да я повдигнем — добави Тереза.

Щом чуха „повдигнем“, Кай и Том се спогледаха, защото осъзнаха какъв е отговорът.

— Трябва ни крик — казаха те почти едновременно.

Налагаше се да побързат. По това време водата вече се беше оттекла от улиците. Големият брой автомобили, осеяли платното и тротоарите, щеше да им позволи лесно да намерят крик, макар отломките, които също бяха много, да пречеха. Разбира се, нямаше да могат да търсят в обърнатите коли, въпреки че и те бяха много.

Кай си погледна часовника. Оставаха само седем минути. Направи бърза сметка наум. Да предположим, че ще им трябва минута, за да слязат на улицата, да речем още три, докато намерят крик, и то ако извадят късмет, и други две, за да се върнат тук. Това им оставяше само минута, за да повдигнат гредата, да изтичат до друга сграда и да се качат по стълбите. Беше смаян, когато завърши тази сметка наум. Просто не можеха да свършат всичко навреме. Брад и Мия щяха да умрат. И те също, освен ако не си тръгнат, без да се обръщат назад.

— Няма достатъчно време! — каза той.

— Без Мия не тръгвам! — избухна Тереза. — Проклет да си, трябва да опитаме!

Кай погледна Тереза, Лани и Том и видя, че не могат да понесат мисълта да оставят другите да умрат, без да им помогнат.

— Добре, можем да го направим! — съгласи се той и се опита да прозвучи по-оптимистично, отколкото се чувстваше в действителност. — Но имам нужда от помощта на всички вас. Така търсенето на крик ще се ускори.

Кай не можеше да спре да възприема положението като безнадеждно. Но щом излязоха на свежия въздух на стълбището, където прозорците отдавна бяха избити, случайно погледна към разрушената сграда зад тяхната и почувства как приливът на надежда го презарежда.

В основата на друга сграда видя табела, отчасти изтрита, защото някои от буквите бяха отнесени от водата. Бяха останали достатъчно обаче, за да му напомнят друга подобна табела, която беше видял преди по-малко от час.

На табелата пишеше „Ц… е на гму… ето“. Отстрани имаше лого на гмуркач. Когато влизаха в Уайкики, беше видял същия надпис и лого на един пикап.

Беше логото на „Царе на гмуркането“. Магазин за водолази.