Цунами: Обратно броене

Епилог

Една година по-късно

Кай Танака вдигна глава от лаптопа и се облегна назад, вторачвайки поглед в обширната гледка от своята нова къща, защото отново се разсея. Дори сега, в средата на пролетта, върховете, които се издигаха над Сиатъл, все още бяха напудрени със сняг. Студеното време не го дразнеше толкова, колкото някога. Всъщност сега свежият въздух му харесваше, но не затова се бяха преместили обратно във Вашингтон.

Причината не беше и в това, че Пюджит Саунд е на 160 километра от Тихия океан. Въпреки това океанът никога не беше много далеч от неговите мисли, както и картините от онзи ужасен ден в Хонолулу.

Винаги му се беше струвало странно, че въпреки всички записи от тези единствени по рода си събития най-впечатляващите изображения бяха дело на фотоапарати. Същото важеше и за снимките от цунамито в Деня в памет на загиналите във войните.

Снимката на американския кораб „Аризона“, изложен на атмосферните влияния за пръв път от 60 години, след като неговото потапяне въвлече страната във Втората световна война, отнесен навътре в сушата до кораба на САЩ „Мисури“, където беше подписана капитулацията на Япония, сложила край на същата война.

Снимките на Хонолулу, направени от края на Даймънд Хед в деня преди идването на цунамито и на следващия ден, показваха кипящ от живот град и картина на опустошението, простираща се близо пет километра навътре в сушата.

Въздушната снимка на Националното гробище „Пънчбоул“, паметник на загиналите в служба на своята родина, показваше място, кипящо от живота на тези, които то бе защитило и спасило от цунамито със своето местоположение.

Кай се отъждествяваше най-много с тази снимка на „Пънчбоул“, затова я беше окачил в рамка на стената. Тя представяше всичко онова, което беше направил както трябва през онзи ден. Можеше да каже честно, че ако не беше той, тези хора нямаше да са живи. Това не облекчаваше напълно съвестта му заради хилядите, които умряха, но му позволяваше сега да спи през нощта.

Накрая се беше примирил с някои от решенията, които бе взел. Разбира се, не с всички. Но това беше достатъчно да не скърби само за мъртвите, а да се радва на живите и да помни жертвите, които някои направиха, за да може други да живеят.

Оцелели като Харолд и Джина Франклин, които щом виждат разрушението на остров Кристмас, вдигат платна с останалите пътници и плават чак до Хавайските острови, защото са осъзнали, че никой няма да дойде да ги спаси. Те двамата и останалите девет души с тях бяха единствените известни оцелели от този остров.

Пейдж Роджърс и нейните деца, които можаха да се върнат в своя дом в Лос Анджелис само две седмици след цунамито.

Макс Уолш, главният портиер, спасил 63-ма ветерани и техните съпруги, който нямаше как да знае, че ако остане още само няколко минути на покрива на „Гранд Хаваян“, ще промени напълно живота на Кай.

Шийла Уендъл и нейната майка Дорис, които кацнаха в медицинския център „Триплър“ само минути след като излетяха от покрива на „Гранд Хаваян“. Джери Уендъл, за когото Рейчъл пожертва живота си, оцеля след операция на скъсана мозъчна аневризма.

Том Медлок, който намери своите родители след тридневно издирване.

Други не извадиха толкова късмет.

Дарил и Юнис Гейтър, възрастната двойка от Мисисипи, с която Тереза се беше запознала на плажа, вероятно се беше върнала в обречения „Хилтън“ и останала в своята стая до рухването на сградата. Повече никой не чу за тях.

Кай смяташе, че двамата оператори, които бяха заснели рухването на жилищната сграда „Сийсайд“, не бяха успели да продадат своите записи на кабеларките.

Трупът на Джейк Фъргюсън беше довлечен от прилива пет дни по-късно на плажа. Неговото семейство, което живееше в Мичиган и го беше изпратило на почивка при приятеля му Том, най-сетне успя да се добере до Хаваи, за да прибере останките шест седмици след катастрофата. То се утешаваше единствено с подробностите, които Кай успя да им разкаже за последния ден на техния син.

Изключителните събития, на които тези хора устояха, бяха доказателство за духа на човечеството — дух, на който той стана свидетел в своето собствено семейство.

Съпругата му Рейчъл и брат му Брад стояха гордо изправени в неговата памет като пример за най-доброто, което човешката раса може да предложи. Символи на това защо хората са готови да направят всичко, за да предпазят цивилизацията от разруха.

Искаше му се да научи всичко, за което те са си мислили през този ден. Техният последен ден на земята. Гордееше се с техните постъпки, подобни на безкористните деяния, извършени от много други хора в онази ужасна сутрин.

Кай се гордееше и със своя екип, защото техните предупреждения спасиха безброй животи в района на Тихоокеанския басейн. Макар резултатите от удара на цунамито в останалата част от тихоокеанския район да не бяха толкова страшни както в Хаваи, много островни нации бяха опустошени и понесоха тежки страдания. Над 125 000 души изгубиха живота си, 36 000 от които на Хавайските острови. Колкото и тъжна да беше тази статистика, броят на жертвите беше много по-малък, отколкото в Азиатското цунами. Освен това, макар пораженията по крайбрежието на САЩ, Австралия и Япония да бяха катастрофални, там загинаха само 57 души.

Възстановяването на хавайската икономика се оказа много по-бързо от очакваното, отчасти заради големите финансови вложения на правителството. Строителни кранове от цял свят осейваха небето на Хонолулу.

Не беше изненада, че хората имат къса памет — на преустроената брегова линия започна изграждането на огромни нови хотели. Те бяха уверени, че докато са живи, повторно нещастие няма да се случи. Кай се надяваше да са прави. Но си остави вратичка за съмнение, както мнозина други.

Един от тях беше Реджи Пона. На новия си пост като заместник-директор на Предупредителния център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие, той разведе Кай из новото съоръжение, построено в кратера Даймънд Хед в съседство с бункера на Хавайската гражданска защита. С малко предвидливост и разбира се, повече пари, там трябваше да бъде разположен още в началото. Сега парите бяха изобилни и когато следващото цунами стигне до Хаваи, а това непременно ще стане, те ще бъдат напълно готови да се справят с него.

След катастрофата Кай отново почувства желание за преподавателска и научноизследователска работа. В Хаваи не му беше останало нищо, а и му липсваше работата със студенти. Беше поискал да се върне на стария си пост в Геологическия факултет на Вашингтонския университет и хората с радост го приеха обратно. Работата не му позволяваше да забрави миналото, но му позволяваше да се съсредоточи главно върху бъдещето.

— Кай — чу се от вратата, — ще закъснеем за филма. Спирай лаптопа и да тръгваме.

— Хайде, тате!

Обърна се и видя Тереза, застанала на прага с Лани и Мия. Тереза беше завършила своята специализация и продължи да работи като лекар във Вашингтонското медицинско училище. Кай не излизаше с Тереза. Беше твърде скоро след всичко случило се. Но бяха добри приятели и често се виждаха, особено заради момичетата. Някой ден, когато му дойдеше времето и скръбта му по Рейчъл вече не беше толкова силна, щеше отново да е способен да обича някого.

Често имаше съмнение кое е правилното и дали това, което правеше със своя живот, си заслужава. С тези съмнения се бореше всеки ден.

Навремето, когато Тереза стана лекар, Рейчъл и Кай слушаха с прехласнато внимание разказите ѝ за преживяванията в болницата. Тя трябваше всекидневно да се справя със смъртта и това ѝ беше въздействало дълбоко. Кай никога нямаше да забрави нещо, което тя спомена по време на тези разговори, когато им разказа за една дъщеря, успяла да дойде при майка си, за да се сбогуват за последно.

— Каза, че е щастлива, задето е могла да говори още веднъж със своята майка — каза Тереза. — Че е щастлива да види майка си да си отива по този начин.

— Звучиш така, сякаш не ѝ вярваш — подметна Рейчъл.

— О, тя се усмихваше и изглеждаше радостна и доволна да бъде там. Но щастлива? Не.

— Защо не?

— Защото животът никога няма щастлив край — отговори Тереза. — Винаги завършва със смърт. Смъртта може да е гадна или достойна, мъчителна или безболезнена, ужасяваща или спокойна, ненавременна и тъкмо навреме. Обаче винаги е тъжна. Щастието идва от онова, което правиш с времето си между началото и края.

Сега, когато Рейчъл вече я нямаше, Кай често се питаше какво ли би искала тя той да стори с останалата част от своя живот. Когато затвори лаптопа, видя, че Тереза го гледа усмихната, и си помисли, че е разбрал.

Рейчъл би искала да е щастлив.