Цунами: Обратно броене

25.

10:45 сутринта

37 минути до идването на вълната

Докато Реджи анализираше данните от дълбоководния буй, Кай държеше под око евакуацията по кабелните телевизии, които не бяха излъчили съобщението на Системата за оповестяване на извънредни случаи (СОИС), и се беше ужасил от видяното. Затова сега разговаряше с пресата.

Повечето канали повтаряха отново и отново излъченото от СОИС съобщение. През последните няколко минути беше излъчено предупреждение от губернаторката, може би за да му се придаде по-голяма тежест. Но съдържанието на онова, което Брайън Ренфро беше предал толкова речовито, не беше променено съществено.

Все още не се споменаваше за сблъсък с метеорит и може би това беше една от причините, че толкова много хора пренебрегваха предупреждението или бяха объркани и не знаеха какво да правят.

Преди десет минути Кай беше започнал да гледа телевизията по-внимателно, защото искаше да види как напредва евакуацията. Той превключи на националното предаване на Ем Ес Ен Би Си, която не излъчваше предупреждението, защото основната част от нейните зрители бяха на материка. Телевизията използваше екип местни оператори за репортажите си от място.

Репортерът, застанал на плажа Уайкики, се обърна с лице към сцената зад гърба си. Някои хора тичаха паникьосани. По пътя покрай брега колите се движеха толкова бавно една след друга, че по-скоро стояха на място. Виждаха се още коли, излизащи от хотелските гаражи по протежение на брега, които се опитваха да се включат в движението. На няколко кръстовища полицията се опитваше да ги насочва, но големият им брой правеше невъзможно бързото придвижване на автомобилите.

Имаше и хора, които се разхождаха по плажа, без да обръщат внимание на евакуацията. Репортерът, чиято къса коса устояваше на вятъра, който люлееше дърветата зад него, спря един дебелак по шорти и преметната през рамо хавлия.

— Господине — заговори го репортерът, — струва ми се, че не сте особено загрижен заради предупреждението за идващото цунами. Мога ли да попитам защо?

Мъжът поклати пренебрежително глава.

— Имам усещането, че веднъж годишно ни пращат тези предупреждения. Ще изчакам тук, докато не останат 15 минути до идването на вълната, и тогава ще се върна в апартамента си.

— Апартаментът ви?

— Да, той е ей там — каза дебелакът и посочи бялата сграда зад гърба си. — Осем етажа и отгоре се открива прекрасна гледка към плажа, така че ще гледам оттам. Обикновено няма какво толкова да се види. Но знае ли човек? Днес може да е различно.

— Говорите така, сякаш смятате цунамито за забавление.

— Ще бъде наистина удивително човек да види истинско цунами, не мислите ли? Обаче аз съм сигурен, че това е поредната фалшива тревога.

— Не чухте ли, че обновеното предупреждение говори за вълни, високи 60 метра?

— Глупости. Каква е вероятността това да е истина?

Мъжът продължи разходката си и журналистът се упъти към един джип „Лексус“, който участваше в мъчителното пълзене на автомобилната колона по Калакауа авеню. На заден план освен бягащи ужасени хора се виждаха и групи, които си ходеха спокойно по улицата, сякаш бяха подкарани в определена посока от невидим пастир. Кай сметна сцената за вбесяваща, но знаеше, че това е типичното поведение по време на евакуация.

Преди да рухнат „близнаците“ на Световния търговски център, на някои хора им трябваха десет минути да се решат да избягат от своите офиси. И дори тогава повечето се упътиха бавно надолу по стълбищата, изразходвайки двойно повече време от онова, което инженерите бяха очаквали при конструирането на сградите. Други 135 души не са имали дори това присъствие на духа. Били са толкова парализирани от ставащото, че изобщо не са направили опит да избягат и са били все още в офисите си, когато сградите се срутват. Сега Кай можеше да наблюдава всички тези поведенчески модели на живо.

Собственикът на лексуса беше мъж със силен загар, с безръкавна тениска и неприятна ирокезка прическа. Прозорецът беше спуснат и докато говореше, очите му непрекъснато се стрелкаха към океана. В началото Кай си помисли, че се тревожи заради идващото цунами, докато той е все още в колата си.

— Господине — започна репортерът, — смятате ли, че това задръстване ще ви попречи да стигнете навреме до безопасно място?

— О, с мен всичко ще е наред — отговори мъжът, а очите му продължаваха да избягват камерата. — Тръгнал съм надолу към марината Ала Уай, за да взема платноходката си. Не искам някакво тъпо цунами да я потопи.

— Смятате да я качите на колесар и да я закарате у дома?

— О, не, нямам колесар. Ще изляза с нея в открито море. Трябва да защитя собствеността си.

— Ами колата?

— Колата ми? — Изражението на мъжа подсказваше, че за пръв път се замисли какво ще стане с колата му.

— Да, ще трябва да я оставите в марината, нали така?

— По дяволите! — изрева мъжът и започна да блъска по волана. — Знаех си, че трябваше да взема сина си с мен.

Камерата се насочи отново към репортера, но Кай вече беше видял достатъчно. Обърна се към Реджи.

— Тези хора не разбират. Трябва да направим нещо.

— Какво например? Картите за наводнените места са безполезни. Дори да можехме през следващите минути да разработим нови, няма да имаме достатъчно време, за да ги разпространим. Освен това не знаем със сигурност колко висока ще е най-голямата вълна.

Кай въздъхна при мисълта за безсмислието на тяхното положение.

— Всичко, което можем да направим, е да казваме на хората да отидат колкото може по-навътре в сушата.

Проблемът беше, че картите на наводненията, които бяха направили, не отразяваха сегашното положение. Те бяха грижливо разчертани, като се изхождаше от цунами с невиждани размери, предизвикано от земетресение. Това означаваше вълни с височина 9-12 метра. Всяка брегова ивица на Хаваи беше топографически сравнена с тази предполагаема височина, за да се определят опасните райони, които трябва да бъдат евакуирани. Картите бяха изложени из целия щат, включително на интернет страницата на Хавайската гражданска защита, и знаците за посоката на евакуация по пътищата зависеха от тяхната точност.

А сега тези карти бяха печално неточни. Те щяха да отведат евакуиращите се на места, които би трябвало да са безопасни, но щяха да бъдат пометени от първата 22-метрова вълна. Кай не искаше да мисли какво ще стане, когато тези места бъдат ударени от 60-метрово чудовище.

Изглежда имаше хора, които не следваха дори тези стари инструкции, камо ли новите предупреждения, които им казваха, че сегашните карти на наводнени зони са безполезни. При спешни случаи някои хора не се държаха по логичен или разумен начин и изглежда сега щеше да се случи същото. Те не възприемаха сериозността на положението и ако Кай не направеше нещо скоро, много от тези хора щяха да загинат.

Брад, който дежуреше на телефоните, влезе в помещението. Когато предаде на Кай разговора си с Тереза, той пребледня. Дъщеря му беше някъде навън, а той нямаше представа дали е в безопасност, или не. В този момент личните измерения на предстоящата катастрофа се стовариха с все сила върху него.

— Не може ли да направим нещо, за да ѝ помогнем? — попита Брад. — Да се обадим в полицията да я намерят?

— Луд ли си? — се обади Реджи. — Вероятно точно в момента половината от населението на острова звъни в полицията.

— Добре, но трябва да направим нещо! Ами губернаторката? Каза да ѝ се обадим, ако може да направи нещо за нас.

— О, направо не мога да повярвам — възрази Реджи.

— Да използваме връзките си за лична полза, докато останалата част от народа се грижи сама за себе си?

Брад се втурна към Реджи, който беше по-висок от него с поне осем сантиметра и с 45 килограма по-тежък, и доближи на сантиметър лицето си до неговото.

— Не ми пука за останалите хора. Това е моята племенница!

Реджи изръмжа нещо в отговор, а Кай побърза да се намеси, преди нещата да загрубеят.

— Ей, момчета! — извика той и издърпа Брад назад. — Успокойте се! Знам, че сте напрегнати, но трябва да се отпуснем.

Идеята на Брад беше изкусителна, но дори да се обадеше на полицията или губернаторката, какво можеше да им каже? Че момичетата са някъде из Уайкики? Може би? Кай не знаеше със сигурност.

— Няма да се обаждаме — каза той. — Полицията вече прави онова, което трябва. Те имат задължения също като нас.

Единственото, което можеше да направи, бе да се надява, че Тереза ще успее навреме да ги намери. Или ще се обадят на Кай, за да му кажат, че са на безопасно място. Ако изобщо знаеха какво е това.

Реджи се върна при своя компютър. Кай съпроводи Брад до другия край на помещението, за да може да се успокои.

— Брад — каза той, — искам да ти благодаря за онова, което правиш днес за мен.

— Имаш късмет, че днес бях свободен. Нямам служители, които да предупреждавам, защото всички имат свободен ден.

Кай осъзна какво иска да каже. Офисите на „Недвижими имоти Хопкинс“ се намираха срещу търговския център „Ала Моана“, разположен само на няколкостотин метра от плажа Уайкики. Външно Брад можеше да изглежда безразличен към бизнеса, но Кай знаеше, че за него означава много да управлява компанията, създадена от техния баща.

— Съжалявам, въобще не се сетих за „Недвижими имоти Хопкинс“, докато ти не спомена фирмата.

Брад сви рамене.

— Голяма работа.

— Обаче офисът, документите… — каза Кай.

Брад се усмихна.

— Ако искаш вярвай, но застраховката ми покрива щети от цунами.

Кай се вторачи невярващо в брат си. Повечето застраховки не покриваха цунами, освен ако не поискаш специално и разбира се, не платиш прескъпо за допълнителната клауза. Сега бяха станали по-популярни, особено след Азиатското цунами, но въпреки това не се срещаха често.

— Ей — каза Брад, — моят голям брат е директор на Предупредителния център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие! Трябваше да получа тази клауза.

Кай се усмихна. Ето поне нещо, за което нямаше нужда да се притеснява.

— Телефоните звънят без прекъсване — продължи Брад, преглеждайки бележките, които си беше водил. — Кой ли не се обади: „Ню Йорк Таймс“, Си Ен Ен, „Фокс“, Ей Би Си, Ен Би Си. Си Би Ес дори изпрати екип на входната врата. Казах им, че могат да влязат…

— Искаш да кажеш, че са тук?

— Снимали са някакъв репортаж оттатък плажа Ева и щом чули за предупреждението, веднага тръгнали насам. Искат да вземат интервю от теб. Казах им, че се прекалено зает.

— Колкото и да анализираме данните, няма да помогне, ако хората не се отнесат сериозно към ставащото. Реджи, какво мислиш?

Реджи кимна неохотно.

— Защо не? Все ще е по-добре от телефонно интервю.

— Добре. Ще им покажем видеото от остров Джонстън. Може би това ще убеди хората да побързат с евакуацията. Брад, отвори вратата и им кажи, че в сградата може да влязат само репортерът и операторът. Останалите трябва да чакат отвън. Не искам тук да се струпа тълпа.

След две минути Брад въведе дребна азиатка в син блейзър, следвана от брадат оператор по джинси и бейзболно кепе с надпис „Детройт Тайгърс“.

— Доктор Танака, аз съм Лора Пимало — представи се репортерката и здраво стисна ръката на Кай. Тя кимна към оператора: — Това е Роджър Еймс. Благодаря, че се съгласихте да ни приемете. Зная, че сте много зает.

— Да, така е. — Той вдигна пръст. — Единственото ми условие е, когато ви помоля да престанете да снимате, да го направите веднага. Съгласна ли сте?

— Разбира се — отговори тя.

— Добре. Причината да ви приема е, че евакуацията върви зле. Трябва да мотивираме повече хора да тръгнат. И то бързо. Мисля, че разполагаме с нещо, което ще помогне.

— Какво е то?

— Можете ли да заснемете кадри от компютърен екран?

— Да. Няма да излезе кристалночисто, но ще се вижда. Обаче диаграми и чертежи няма…

— Не е диаграма, а видео от остров Джонстън, заснето тази сутрин. Показва как голямо цунами го унищожава. Искам да го излъчите.

Тя и Еймс за миг се смаяха, но Пимало не можеше да скрие своето вълнение за големия удар, който щеше да направи с този репортаж.

— Само ни кажете на кой монитор ще е, а ние ще се подготвим за снимането.

Когато Еймс приготви камерата, Пимало предложи:

— Защо просто не пратите кадрите с имейл до студиото? Не че имам нещо против ексклузивен репортаж.

— Може ли да ги накарате да излъчат това на живо?

— О, точно това планирахме.

— При предаване на живо ще трябва да го излъчат. Ако пратя имейл, няма да съм сигурен, че ще го направят веднага. Имейлът може да си стои и да чака някой да го отвори.

— Прав сте. Ще се обадя в телевизията да са готови за излъчване на живо.

След още минутка камерата беше на позиция и започнаха да предават. Докато течеше видеото от Джонстън, Кай обясняваше какво се случва на екрана.

Когато цунамито започна да приближава камерата, Пимало попита водещия по радиовръзката:

— Фил, виждаш ли това?

Кай не можа да чуе отговора, но нейното прехласване от видяното му подсказа, че ще стигнат до зрителите.

Когато екранът на компютъра потъмня, Кай ѝ махна да насочат камерата към него.

— Госпожо Пимало, бих искал да направя едно изявление.

— Разбира се, доктор Танака. Кадрите бяха невероятни.

Кай си помисли, че ще става все по-невероятно. Направо не можеше да повярва, че се готви да каже по националната телевизия нещо, заради което може да изглежда като глупак. След миг колебание видя как Брад и Реджи се споглеждат. И двамата кимнаха в отговор на неизречения от него въпрос и той изпита известна утеха, че го подкрепят. Изкашля се, за да прочисти гърлото си, и започна да говори.

— Казвам се Кай Танака и съм директор на Предупредителния център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие край плажа Ева в Хаваи. Преди около 40 минути изпратих предупреждение за цунами, идващо към Хавайските острови. Не мога да изтъкна достатъчно колко е опасно положението. До този момент не сме съобщавали причината за цунамито, защото не разполагахме с данни, за да я потвърдим. Но аз съм загрижен, че евакуацията не напредва достатъчно бързо, затова ще разкрия каква е според нас причината за цунамито. Подозираме, че в 8:41 сутринта по хавайско време астероид е паднал в централната част на Тихия океан. Ако това се окаже вярно, трябва да очакваме катастрофа с невиждани размери на Хавайските острови. Докато говорим, южният край на Големия остров преживява удара от първата вълна. За по-малко от 15 минути тя може да стигне до Кона, а след това до Хило. Петнайсет минути по-късно ще бъде ударен Хонолулу.

Единият от телевизорите беше включен на местна станция, която излъчваше предупреждението на Системата за оповестяване на тревога, а на другия вървяха кадри от Уайкики. Никой не показваше кадри от южния край на Хаваи.

Телефонът отново започна да звъни и Брад вдигна.

— Извинете, доктор Танака — каза Пимало, — но това са фантастични твърдения. Какви доказателства имате, че тази сутрин астероид е паднал в Тихия океан?

Това беше най-деликатната част от интервюто. Кай знаеше, че ако се впусне в много подробности, ще изгуби зрителите. Но също така знаеше, че публиката има нужда от нещо, за да повярва в тази налудничава идея.

— Имаме много малко време, затова не искам да влизам в подробности, но наистина не разполагаме с преки доказателства…

— Знаеш ли кой се обажда? — прекъсна ги Брад. — Гейл Уентуърт от „Текущи изображения на важни събития“. В имейла си имаш осем снимки, които те се готвят да разпратят до информационните агенции. Поредица от кадри, заснети от ЛАНДСАТ 8, на които се вижда голям взрив в централната част на Тихия океан. НАСА потвърждава, че сме били ударени от астероид.