Цунами: Обратно броене

12.

10:01 сутринта

1 час и 21 минути до идването на вълната

Кай се обади на Хавайската гражданска защита, а дежурният офицер, младши служител на име Брайън Ренфро, вдигна още след първото позвъняване.

— Брайън, обажда се Кай Танака от ПЦЦТК. Трябва да говоря с Джим Денис. — Вицепрезидентът на ХГЗ беше човекът, който взимаше важните решения там и координираше усилията на всички служби за спешна помощ.

— Кай, съжалявам, но той си взе почивни дни, за да посети приятели на Кауай. Днес тук сме аз и неколцина други служители. Какво има?

Кай се беше тревожил, че ХГЗ ще бъде също с толкова недостатъчен персонал, колкото предупредителния център, и от това, което чу, изглежда се оказа прав. В обикновен работен ден в ХГЗ щеше да има 30 служители. Познаваше Ренфро от тренировката през първото полугодие, в която беше участвал и той. Ренфро беше умен, но още младеж, на не повече от 25 години. Кай можеше само да се надява, че изчерпателната подготовка, която получаваха в ХГЗ, ще му помогне в онова, което предстоеше да се случи. Внезапно щеше да му се стовари тежка отговорност.

Ренфро поне беше на по-безопасно място от Кай. За разлика от ПЦЦТК, който се издигаше на около 280 метра от океана, Хавайската гражданска защита беше сигурно закътана в бункер, построен в кратера на Даймънд Хед. Тъй като Хаваи беше изложен на толкова възможни и различни по вид катастрофи: цунами, урагани, вулканични изригвания, земетресения, щатът се отнасяше много сериозно към гражданската защита. Разположен в кратера на угаснал вулкан със страни, високи 180 метра, бункерът можеше да устои на всяка катастрофа, която природата би могла да стовари.

Във Виртуалния съвместен информационен център (ВСИЦ) на ХГЗ работеха щатски служители като Брайън Ренфро, които щяха да отговарят за вдигането на обществото по тревога чрез Обществената система за оповестяване при извънредни случаи, която мнозина още наричаха Система за излъчване на тревога. Повечето хора знаеха за ОСОИС заради високия и пронизителен звук, който понякога се носеше от техните телевизори, следван от думите: „Това е проверка на Системата за оповестяване на тревога при извънредни случаи. Това е само проверка. Ако беше истински извънреден случай…“.

През последните години ОСОИС беше обновена, за да предава сигнали не само по телевизията и радиото, но и по интернет, мобилните телефони и пейджърите. В случай на тревога местните телевизионни и радиостанции автоматично щяха да започнат да предават сигнала, идващ пряко от ОСОИС, която разполагаше със свое собствено радио и телевизионно студио. Имаше и помещение за губернатора, която можеше дълго да пребивава там със своя кабинет, за да координира спасителните работи при продължителни катастрофи като урагани.

— Брайън — продължи Кай, — имаме проблем. Видя ли бюлетина, който разпратихме по-рано?

— Разбира се. Какъв е проблемът? Обновявате ли бюлетина?

— Да. След минута ще получите предупреждение за цунами.

— В бюлетина пишеше, че е с магнитуд 6,9. Мисля, че прагът за предупреждение за възможно цунами е 7,5.

Очевидно Ренфро добре познаваше процедурите на ПЦЦТК.

— Прав си, но изгубихме връзка с остров Кристмас.

— Говориш за сензора за водното равнище?

— Не, говоря за целия остров, включително сензора.

— Кога?

— Сензорът трябваше да ни прати данни преди 30 минути. Оттогава не успяхме да се свържем с никого на острова. — Кай си пое дълбоко дъх. — Мислим, че може да е пометен от цунамито.

От другата страна на телефонната линия настъпи мълчание.

— Добре — най-накрая каза Брайън. — Дай ми минутка. След това ще ти звънна. Ще опитам да се свържа със заместник-директора.

Кай остави слушалката на вилката и разказа на Реджи и Брад какво му каза Ренфро.

— Сега какво ще правим? — попита Брад.

Реджи се ококори, сякаш си беше спомнил нещо.

— Мили боже!

— Какво? — попита Кай.

— На остров Джонстън има екип учени.

— Нали не е населен? — подхвърли Брад. — Във вестника имаше статия за съоръжението за унищожаване на химически оръжия, затворено през 2004 г. Сега е резерват или природен парк.

Остров Джонстън, малък коралов атол като остров Кристмас, беше само два пъти по-голям от Сентръл Парк в Ню Йорк. До 2001 г. служеше като главно съоръжение на Съединените щати за унищожаване на химически оръжия, но слава богу, там отдавна беше изгорена последната бомба. Ако цунамито се беше случило преди тази дата, щяха да се изправят пред допълнителното затруднение хиляди туби с най-отровните вещества, познати на човека, да бъдат отнесени в открито море. Това беше едно от малкото неща, които накараха Кай сега да изпита облекчение.

Другата добра новина беше, че след затварянето на съоръжението 1300-та души, които работеха там, си бяха тръгнали, като последните бяха заминали през юни 2004 г. Оттогава се намираше под юрисдикцията на Службата за риби и дивата природа като резерват.

— Откъде знаеш, че там има хора? — попита Кай, докато вадеше картата на остров Джонстън от нейния тубус и я разгъна на масата.

— Исках някой да провери сензора ни там, защото имахме проблеми с прекъсване на сигнала. Алвин Питърс от „Риби и дивата природа“ каза, че там имало екип за един месец, който провеждал наблюдение на гнезденето на костенурките на острова и те биха могли да проверят нашия сензор. Дори ми даде номера на сателитния им телефон.

Бърз поглед към картата показа, че максималната височина на острова е не повече от 12 метра — недостатъчни да осигурят защита от голямо цунами. Кай не знаеше какво е състоянието на постройките там и дали биха могли да устоят на силата на вълната. Единственото безопасно място беше в открито море в дълбоки води. Слава богу, учените на острова имаха сателитен телефон.

— Имат само десет минути. Веднага им се обади. Дано имат лодка.

Докато Реджи тичаше към своята кабина, за да вземе номера и да се обади, телефонът започна да звъни. Брайън Ренфро се обаждаше.

— Не можах да се свържа със заместник-директора. Но току-що получих вашето предупреждение за възможно цунами, така че ще спазя стандартните процедури. Сега опитваме да се свържем с губернатора. Сирените ще заработят след минута, а след това ще започна да предавам нашето стандартно предупреждение чрез ОСОИС. Моля те, обади се, ако получите нова информация. Особено ако тревогата излезе фалшива. — След като каза това, затвори.

Кай разбра, че Ренфро не е доволен от задачата, която му се падна. И това беше разбираемо: ако тревогата излезе фалшива, Ренфро искаше да е сигурен, че няма да го отнесе. В такъв случай, ако следва строго стандартната процедура, никой няма да може да го обвини.

— Значи Хавайската гражданска защита ще обяви евакуация? — попита Брад. — Нали знаеш, твоята дъщеря и моя племенница днес е на плажа.

— Знам. Заедно с още 100 000 други почиващи. — Кай не беше казал, че главният повод за подаването на сигнала за тревога е притеснението му за Рейчъл и Лани.

— Не трябва ли да се обадим на Рейчъл и Тереза, за да им кажем?

По време на извънредно положение винаги е изкушаващо да оставиш за малко настрана своите задължения и да извадиш на първо място своите интереси, като предупредиш собственото си семейство. Ако всички постъпваха така, всичко — местното правителство, пожарната, полицията, службите за спешна помощ — щеше да спре. Кай трябваше да се довери на предупредителната система, че ще сработи. Но това не означаваше, че Брад не може да им се обади.

— Нямам номера на Тереза. Обади се на Рейчъл. Тя ще ти го каже. Кажи ѝ какво става. Всички хотели са част от предупредителната система, но обаждането ти няма да навреди. — Кай подаде на Брад своя мобилен телефон. — Тази сутрин е заета и няма да вдигне, освен ако не види, че е моят номер. Ако не вдигне, избери съобщение и когато чуеш поздрава ѝ, набери 999. Това е нашият код за спешен случай. — Бяха го приели преди три години, когато Лани си счупи крака по време на футболен мач и Кай не успя в течение на два часа да се свърже с Рейчъл.

Брад взе телефона и влезе в заседателната зала, за да се обади. Докато излизаше, Реджи едва не го събори, влизайки тичешком в операционния център.

— Свързах се с тях! — каза той останал без дъх.

— Учените? Слава богу! Колко са?

— Седем.

— Имат ли лодка?

— Не, но имат самолет. Самолетът със седмичната им доставка от Хаваи не е излетял. Обаче имат проблем.

Стомахът на Кай се сви.

— Със самолета? Не може да излети?

— Не, може да излети. След няколко минути вече трябва да са във въздуха. Но това е малък снабдителен самолет. Може да побере само петима души. Двама ще трябва да останат на острова.

Точно в този момент Кай чу първия вой на сирените за цунами.