Цунами: Обратно броене

46.

12:08 следобед

4 минути до идването на третата вълна

Качиха Джери до 12-ия етаж, но жените, които го носеха, бяха прекалено уморени, за да продължат. Макар да бяха три, 113-те килограма живо тегло на мъжа бяха твърде много. Напълно ги изтощи.

— Какво ще правим сега? — попита сестра му Шийла с напрегнат от умора и тревога глас. — Не можем просто да го оставим.

— Прекалено тежък е. Имаме нужда от помощ, затова ще изчакаме Тайлър да се върне.

— Защо се бави толкова? — тревожно попита Пейдж. — Вече трябваше да се е върнал. Не биваше да го пускам. Трябваше да се доверя на предчувствието си. Отивам да го търся.

Въпреки изтощението Пейдж се насили да поеме нагоре по стълбите, но преди да стигне до следващата площадка, се чу захлопването на врата и шум от леки стъпки, които идват към тях. Тя спря.

— Тайлър?

— Мамо! — отговори синът ѝ. Чуха го да плаче, докато слиза.

— Всичко наред ли е?

— Не!

Пейдж хукна нагоре и Рейчъл я последва. Срещнаха го на площадката към 23-тия етаж. Очите му бяха зачервени, а по бузите имаше следи от сълзи.

— Какво има, миличък? — втурна се Пейдж с протегнати към него ръце и започна да го оглежда за рани. — Ранен ли си?

Тайлър поклати глава.

— Какъв е тогава проблемът?

— Никого не можах да намеря — каза Тайлър между две хълцания.

— И на двете места? — попита Рейчъл.

— Честна дума. Огледах навсякъде. Няма никого.

Той извади уоки-токито, което беше останало у него, когато Рейчъл му го даде, преди да се случи произшествието с асансьора.

— Опитах и с това, но никого не можах да намеря. Съжалявам. — Момчето зарида, защото преживяното се оказа твърде много за него. — Опитах се! Съжалявам!

Пейдж го притисна към себе си.

— Скъпи, всичко е наред. Добре се справи.

— Сигурно са намерили хеликоптер.

— Защо не ни изчакаха? — попита Пейдж с жален тон.

— Не знам. Може да са решили, че сме загинали.

— Значи сме изоставени?

Пейдж беше на границата да изпадне в истерия. Рейчъл се опита да я успокои.

— Щом те са намерили, ние също можем. Просто ще им покажем, че сме тук. Освен това кой знае? Може би планират да се върнат за нас.

— Какво ще правим? Не можем да носим Джери.

— Трябва да се качим на покрива и да се опитаме да извикаме някой хеликоптер. Нищо друго не можем да направим.

Едва доловим глас започна да се носи от уоки-токито, което все още беше в ръката на Тайлър.

— Рейчъл! Рейчъл! Кай се обажда. Чуваш ли ме?

Кай беше спрял във фоайето на сградата с лодката, за да може да бръкне в непромокаемата торба. Затова спусна Лани на пода и я остави сама да върви. Докато се качваше по стълбите на жилищната сграда, отвори торбата, за да намери уоки-токито.

Когато го извади, усети, че е влажно на пипане. Огледа торбата и видя микроскопично скъсване на безшевната спойка. Вероятно беше станало, докато вълната го подмяташе. Торбата не беше мокра отвътре, а само влажна. Не си направи труда да провери албума със снимките — единственото, което беше спасил от дома си. Или беше наред, или не беше. Сега не бе моментът да се занимава с това. Най-важното беше електрониката. Кай отвори мобилния телефон. Дисплеят с течни кристали беше напукан — поредната жертва от сблъсъка с отломките. Опита да набере 911, но нямаше никакъв звук. Беше безполезен.

Кай натисна бутона на уоки-токито.

— Рейчъл! Чуваш ли ме?

Не знаеше дали сигналът стига до нея, защото единственото, което чуваше, беше пукот и съскане. Гласът, който бяха чули преди това, имаше детско звучене, затова Кай не беше сигурен дали получават сигнал от Рейчъл, или от някого другиго.

— Рейчъл! Рейчъл! Аз съм Кай. Чуваш ли ме?

Слушаше внимателно, дори се стараеше да не диша, докато се качваше. Силата на звука беше увеличена докрай. И в този момент Кай чу гласа ясно и силно:

— Кай, аз съм. Добре ли си? Как е Лани?

— Разминахме се на косъм, но е добре. Обаче Джейк, момчето, което видя в хотела, загина.

— О, какъв ужас!

— Ти как си? — попита той.

— Сега, след като те чух, съм по-добре — отговори тя, а облекчението в гласа ѝ беше направо осезаемо. — Беше доста трудно. Радвам се, че вие двамата сте добре. Когато рухна другата кула, не можах…

— Какво? Една от кулите е рухнала? Все още ли си в хотела? Мислех, че вече сте успели да се качите на някой хеликоптер.

— Имаше закъсали хора. Направо лудница. Сега отиваме на покрива. А ти къде си? Успя ли да излезеш от Уайкики?

— Не — отговори Кай. — Тук също беше лудница. На по-малко от километър сме от теб. Разбира се, цунамито унищожи всички улични табели, така че не знам къде точно се намираме, но е една бяла 30-етажна жилищна сграда. От нея стърчи кърмата на голяма рибарска лодка, ако това ти говори нещо.

— Добре, вече сме на покрива. Не съм сигурна дали виждам тази сграда. Не виждам лодка да стърчи.

— Може би от мястото, където си, не се вижда. Когато стигнем на покрива, ще ти помахам.

— Всички са напуснали хотела. Вероятно са успели да повикат хеликоптер.

— Виждаш ли някой, който можеш да повикаш?

— Виждам няколко — отговори Рейчъл, — но са твърде далеч, за да ни видят.

— Ние ще се сблъскаме със същия проблем. Има ли хора с теб?

— Да. Общо сме осем души. Включително три деца.

— Осем? Мили боже! Някой от тях има ли мобилен телефон? Аз изгубих моя, а този на Брад е с разбит дисплей.

Настъпи пауза и след това отново се чу гласът на Рейчъл.

— Да, Пейдж има телефон. Опитахме 911, но не се получи.

— Реджи ми остави съобщение малко по-рано. Можеш да опиташ да му звъннеш.

— Кажи ми номера.

Намираше се в разбития телефон на Брад. Кай имаше доста добра памет за цифри, но не успяваше да си припомни съвсем ясно номера, от който Реджи беше изпратил съобщението. Затова продиктува на Рейчъл три варианта, които смяташе за най-близки до истината.

— Опитай и трите. Трябва да е един от тях. Виж дали може да намери свободен хеликоптер.

— Добре, ще опитам да се свържа с Реджи.

— Рейчъл, следващата вълна може да е висока най-малко 60 метра. Стойте на покрива. Качете се колкото може по-бързо. Ако едната кула вече е паднала…

— Знам — отговори тя. — Всички видяхме как рухна. Никой не иска да остане тук по-дълго, отколкото се налага.

— Скъпа, толкова се радвам, че чух гласа ти.

— Аз също. Ще ти се обадя, след като говоря с Реджи.

Докато разговаряше с Рейчъл, Кай беше изостанал от другите, затова се разбърза и успя да ги стигне на площадката на 20-ия етаж. Той им разказа за какво си е говорил с нея, докато продължаваха да стъпват тежко нагоре по стълбите.

Когато Кай отвори вратата към покрива, очакваше да види празно пространство пред себе си, но се оказа, че една двойка стои до перилата и гледа към небето. Когато вратата се блъсна в стената, те се обърнаха. Жената беше облечена в стилен анцуг и приличаше на човек, който се надява с козметични операции на четиридесет и нещо да изглежда като на трийсет. Големият ѝ бюст опъваше горнището, а челото ѝ показваше онази характерна скованост от прекаляването с инжектирането на ботокс.

Мъжът с нея носеше лъскава копринена риза и италиански мокасини, които изглеждаха по-скъпи, отколкото хубави. Къдравата му коса беше прекалено черна за възрастта му, а жилестото му тяло издаваше човек, пристрастен към фитнеса. Той закрачи към Кай, влачейки след себе си куфар на колелца.

Кай се усмихна и каза:

— Радваме се да видим, че не сме единствените…

Мъжът го прекъсна.

— Ние дойдохме тук първи.

Усмивката на Кай се изпари.

— Какво?

— Да не си глух? Казах, че дойдохме първи тук.

Брад се изправи до Кай.

— Какво означава това? — попита той.

— Означава, че всеки хеликоптер, който кацне тук, е наш. Може да се качите, ако има място.

— За бога, хората имат деца. Поне веднъж бъди човечен.

Мъжът изгледа Лани и Мия, после каза неохотно:

— Добре, първо момичетата, после ние.

Брад посочи мъжа с пръст и попита брат си:

— Кой е този?

— Чък е моят бъдещ бивш съпруг — злъчно го представи жената. — Бяхме по магазините, когато чухме предупреждението за цунами. Геният тук реши, че разполагаме с неограничено време, за да се върнем вкъщи и той да разчисти сейфа си…

— Денис — прекъсна я Чък със заплашителен тон.

— Дори не знаех, че имаме сейф тук…

— Не им казвай това.

Брад посочи куфара.

— Е, Чък, какво има в багажа?

Чък замълча и с присвити очи изгледа Денис.

— Важни документи — отговори той със стиснати челюсти.

— Ще ви кажа какво има вътре — каза Денис, доволна да извърти номер на Чък. — Сбирката му от бейзболни топки с автографи. Бейб Рут, Мики Мантъл19. Може би цяла дузина. Но това не беше всичко, което криеше в сейфа. Когато вадеше топките, изпусна няколко снимки. На него и новото му гадже.

— Ще ми се да бях тук с нея вместо с теб — изсъска Чък на Денис. След това се обърна към Кай. — И не забравяйте: ние сме първи.

— Е, Чък — отговори той, — аз пък имам радиостанция. Ако ние успеем да извикаме хеликоптер, сте добре дошли да се качите с нас.

Кай кимна на останалите да го последват и отиде в другия край на покрива, за да са колкото може по-далеч от Чък. Натисна бутона за повикване на уоки-токито.

— До всички, които ме чуват, в капан сме на покрива на сграда в Уайкики…

Реджи Пона вече девет пъти се бе опитвал да набере мобилния телефон на Брад, но така и не успя. Остави му няколко съобщения да му звънне, но не вярваше, че са оцелели, за да ги получат. Хеликоптерът, който беше изпратил първия път за Кай, прелетя над мястото 30 минути по-късно и докладва, че сградата е напълно рухнала. Нямаше вероятност вътре някой да е оцелял.

Досега опустошенията на всички хавайски острови бяха направо невероятни дори за хора като Реджи, който беше видял последствията от Азиатското цунами с очите си. Две седмици след него беше пътувал до Тайланд и Индонезия, за да участва в документирането на разрушенията, така че ПЦЦТК да има представа какво да очаква, ако някога цунами удари Хаваи.

Изискванията към строителството в Южна Азия не бяха толкова високи, колкото в Съединените щати. Банда Аче и северният край на Суматра бяха изтрити от картата и най-много убити имаше в този район. Единствената сграда, оцеляла след цунамито, беше яка белокаменна джамия. Преди това тя се беше издигала сред стотици магазини, фирми и домове. След цунамито стърчеше сама сред равнина от кал и натрошено дърво.

В Хаваи до океана се издигаха основно хотели и други постройки от бетон и стомана. Много от тях устояха на първото и второто цунами, доказателство за здравината на тяхната конструкция. Голям брой обаче бяха отнесени или рухнали, когато основите им бяха подкопани от водата. А сградите, построени от по-слаби материали, просто вече не съществуваха. На снимките и кадрите от островите Хаваи, Мауи, Оаху и Кауай, които сега се излъчваха по големите телевизионни мрежи, се виждаха километри крайбрежни ивици, освободени от следите на човешки градежи, сякаш гумата за триене на Бог ги беше заличила.

Хило на Големия остров бе градът, изтърпял две цунамита през XX век — събития, които бяха причина за създаването на Предупредителния център за цунами по тихоокеанското крайбрежие. Ужасните картини от тези по-раншни бедствия изглеждаха направо живописни в сравнение с това, което Реджи виждаше в момента. От малкото градче не беше останало много, въпреки че беше разположено в източната част на острова, встрани от прекия път на цунамито. Вълната просто се беше увила около острова, обхващайки бреговата линия в смъртоносна прегръдка.

Лахаина беше крайбрежният град на остров Мауи, известен с възможността веднъж в годината да се наблюдава чифтосването на гърбатите китове. Кадрите от хеликоптера бяха озаглавени „Лахаина“, но Реджи не можа да различи нещо познато, а беше ходил там поне десетина пъти на почивка. Единствените следи, останали да свидетелстват, че там някога е имало град, бяха очертанията на бетонните основи, които стърчаха от разорания пясък.

След това идваше остров Оаху, където живееше 80% от населението на щата. Излъчваните на живо кадри по Си Би Ес, снимани от хеликоптер, който се рееше във въздуха близо до Уайкики, показваха разрушенията в цялата им грозота. На Реджи му беше трудно да разпознае някои части на града. Хонолулу беше най-пренаселеният град на острова. В някои райони местните жители и туристите се смесваха и гъстотата на населението съперничеше с тази на Хонконг. С течение на годините предградията се бяха разпростирали по крайбрежието и в двете посоки, така че на практика нямаше ненаселена земя по южния бряг.

Стотици хиляди се бяха съобразили с предупреждението и бяха спринтирали по цялото крайбрежие, за да стигнат до по-висок терен. Уплашени хора бяха наклякали по склоновете на Даймънд Хед и вътре в самия защитен кратер. Планините гъмжаха от хора. Толкова много се бяха събрали в пределите на гробището Пънчбоул, че не беше останало място, където хеликоптерите да стоварват спасените от небостъргачи, далечни плажове и обърнати плавателни съдове.

Военната болница „Триплър“ беше пълна с евакуирани от други болнични заведения, разположени в по-ниските части. Там приемаха хеликоптер след хеликоптер, които разтоварваха ранените във временната палатъчна станция за първоначален преглед на ранените, издигната на тревата до болничния паркинг.

Тъй като бяха останали малко безопасни места, повечето от спасените с хеликоптери се откарваха във военновъздушната база „Уилър“, на десет минути път отиване и връщане от Уайкики, без да се брои времето, нужно за разтоварване и качване. Възможно беше Кай и останалите да са били прибрани от друг хеликоптер и стоварени там. Реджи знаеше, че е възможно, но малко вероятно. Всъщност беше изгубил всякаква надежда, когато чу за рухналата сграда.

Мобилният му телефон започна да звъни. Той откъсна насила очи от телевизионния екран и погледна дисплея на телефона, за да види кой се обажда. Не позна номера, но телефонният му код беше от Калифорния.

— Да?

Изпадна в шок, когато чу гласа в слушалката.

— Реджи, Рейчъл се обажда.

— Рейчъл! — извика той. Но щом видя как хората в офиса започнаха да се обръщат, за да го погледнат, сниши глас. — Слава богу, че си добре. Кай е… — Реджи се поколеба, защото не знаеше как да ѝ го каже. — Не съм сигурен, но…

— Кай също е добре.

— Добре? Искам да кажа, това е направо невероятно…

— Загазили сме. Още сме в Уайкики.

— Заедно ли сте? Къде?

— Не. Аз съм на покрива на „Гранд Хаваян“. Той е на покрива на бяла сграда на около 800 метра северозападно от хотела. Мога да се свържа с него чрез уоки-токи. Имаме нужда от хеликоптер. Нямаме време да избягаме пешком, а и двете сгради са съмнителни. Не знам дали ще устоят на следващото цунами.

— Не се тревожи. Ще изпратя някого при вас. Как се казва сградата, в която е Кай?

— Не знае имената на пресичащите се улици, нито как се казва сградата. Обаче каза, че от десетия етаж стърчи кърмата на рибарска лодка.

— Мили боже! Видях я преди няколко минути по някой от новинарските канали. Ще разбера къде се намира.

— Моля те, побързай! Остават само няколко минути до последното цунами!

— Ще бързам. Обаче, Рейчъл, това цунами не е последното.

— Какво?

— Преди около 20 минути говорих с Аляска. Кажи на Кай, че последното цунами ще дойде в дванайсет и трийсет и седем, а височината му ще е деветдесет и един метра!

От другата страна на линията се възцари мълчание.

— Рейчъл? Чуваш ли?

— Да, Реджи, само по-бързо прати някого!

Тя затвори.

Реджи излезе от офиса, за да намери полковник Джонстън. Оказа се в съседната стая и говореше по мобилния телефон. Когато Реджи влезе и тръгна към него, го затвори.

— Полковник, отново имам нужда от вашия хеликоптер.

— Господин Пона — каза онзи, докато минаваше зад бюрото си, за да си сложи куртката, все едно се готви да излезе. — Съжалявам за вашия приятел, но сградата е рухнала. Има и други хора за евакуиране…

— Току-що научих, че е жив.

Джонстън се спря.

— Какво? Къде е?

— В Уайкики.

Полковникът поклати глава.

— Господин Пона, не мога да…

— Вижте, ако не беше той, никой от нас нямаше да стои тук. Нито аз, нито вие, нито вашето семейство. Всички щяхме да сме мъртви, за бога!

— Не става дума за това. Този хеликоптер е от другата страна на Оаху. Ще му трябват най-малко петнайсет минути да се върне в „Уилър“ и да разтовари хората.

— Мамка му!

— Имаш ли толкова време?

— Не. Нямаш ли нещо друго?

— Виж, ще изпратя сигнал за тревога, но не мога нищо да ти обещая. Повечето машини нямат достатъчно гориво и базата е претоварена в опит да ги презарежда. — Обаче щом видя умолителното изражение на Реджи, добави: — Добре де, ще видя какво мога да направя. Обаче не разчитай само на мен, ами потърси и друга възможност.

— Благодаря — кимна Реджи, докато търсеше нови идеи. Видя онова, от което се нуждаеше, отвън и изхвръкна от офиса.

Лора Пимало, репортерката от Си Би Ес, която беше пуснал да влезе в ПЦЦТК, предаваше пред сградата, където беше временният офис на Реджи. За благодарност, че го бяха взели със себе си, Реджи помогна на нея и оператора да пътуват в хъмвито до базата „Уилър“, след като бяха изоставили пикапа на телевизията.

Тя, изглежда, току-що беше свършила с репортажа, защото ръката ѝ с микрофона висеше надолу, но щом видя Реджи, даде знак на оператора да включи камерата. Реджи вдигна ръце, за да я накара да спре.

— Не съм дошъл да давам интервюта — обясни той. — Имам нужда от помощ.

— Как бих могла да ви помогна?

— Имате хеликоптер на Си Би Ес над Уайкики.

— Наехме го от една туристическа фирма. Струва куп пари.

— Кай Танака се намира на покрива на сграда в Уайкики. Познавате ли репортера в хеликоптера?

— Горе няма репортер, само операторка.

— Кай намери жена си и дъщеря си. — Реджи ѝ беше разказал за Лани и Рейчъл по време на пътуването им до базата.

— Значи всички са живи? Направо не е за вярване.

— Но сега са в капан, а военните не искат да ми дадат друг хеликоптер.

— Не знам дали имам толкова голямо влияние.

— Той ви предостави материал, който никоя друга станция нямаше. А сега разполага с най-добрата история за катастрофата, която може да сподели със света.

Пимало и нейният оператор се спогледаха. Реджи видя колебанието им, но знаеше какво да каже, за да се задействат.

— Госпожице Пимало, какво би казала вашата телевизия за още един ексклузивен репортаж?