Цунами: Обратно броене

42.

11:50 сутринта

22 минути до идването на третата вълна

Когато втората вълна удари кулата „Моана“ на хотел „Гранд Хаваян“, разклащането на сградата предизвика известна паника сред хората, които бяха още на покрива. Евакуацията вървеше гладко, защото на всеки пет минути идваше хеликоптер, за да качи нови пътници. Един път армейски „Блекхоук“ качи 15 души наведнъж, включително мъжете с най-голям процент инвалидност. Сега бяха останали само шепа хора.

Макс Уолш се надвеси над перилата на покрива и видя, че повърхността на водата е стигнала 15-ия етаж. Рейчъл не се беше върнала и те чуха шума от падането на пешеходния мост.

Кацна поредният туристически хеликоптер. В него имаше достатъчно място за всички тях, включително Боб Латийн, който беше настоял да изчака всички останали ветерани да бъдат евакуирани.

— Ейдриън — обърна се Макс към единствения останал служител, докато вдигаха Латийн в машината, — кажи им да изчакат минутка. — След това скочи обратно на покрива.

— Къде отиваш? — извика Мендел след него.

— Рейчъл вече трябваше да се е върнала. Отивам да проверя стълбището.

Макс отвори вратата и погледна надолу в стълбищната шахта, но не видя никакво движение по стълбите пред водата, която беше 30 метра по-долу. Той се развика.

— Рейчъл, ехо, там ли си?

Никакъв отговор. Може би шумът на хеликоптера беше скрил този отговор. Той затвори вратата, изтича два етажа по-надолу и отново опита.

— Рейчъл! Къде си? Има ли някой там?

Все още никакъв отговор. Ако Рейчъл беше оцеляла, вероятно в момента се качваше по стълбите. Ейдриън отвори вратата към покрива.

— Макс, пилотът каза, че има още много хора за спасяване. Иска веднага да излети.

С дълбока въздишка Макс затича обратно нагоре, излезе на покрива и заедно с Ейдриън се качиха на хеликоптера.

— Какво стана с Рейчъл? — попита Ейдриън.

— Не знам. Може да е била застигната от цунамито. Не трябваше да я пускам да слиза долу. Можем да тръгваме. Тук няма хора.

Излетяха, оставяйки празния покрив зад себе си.

Когато Кай видя съсипания автомобилен крик, беше направо съкрушен. Това означаваше, че отново трябва да слязат на улицата, за да намерят друг. Разбира се, нямаше гаранция, че пак ще успеят, и пак щяха да страдат от дефицит на време да се върнат тук и да освободят Брад и Мия, преди сградата да рухне или да дойде трета вълна.

Сега водата беше достигнала своята най-голяма дълбочина. Кай почувства, че тя спира своя ход навътре в сушата и започва неизбежното отдръпване обратно, откъдето беше дошла. Заляла беше Хонолулу с дебел 45 метра воден слой за по-малко от три минути.

Кай почувства, че нещо го дърпа. Оказа се Лани. Тя сграбчи ръката му с водолазното фенерче и я насочи към крика. Очевидно не знаеше, че той вече го е видял.

Обърна фенерчето към собственото си лице и кимна, за да разбере тя, че той знае. Тогава обаче Лани направи нещо напълно неочаквано: потупа спасителния плот, а след това посочи Кай.

Той поклати глава, защото реши, че иска да използва плота, за да се издигнат на повърхността. Тя насочи фенерчето към себе си и започна да прави жестове с ръце, все едно надуват плота. След това посочи гредата и се престори, че я повдига.

Разбира се! Да, децата ги бива да мислят извън шаблона. Кай се беше фиксирал толкова много върху намереното първо решение, че дори не беше направил опит да потърси други. Тя не предлагаше да използват плота като лодка, а като крик.

Той вдигна ръка и започна да кима. Трябваше му минута да обмисли дали ще се получи. Плотът беше свързан с патрон, напълнен с въглероден двуокис, така че да може за секунди да се надуе. Сега насочи лъча на фенерчето към него. Там пишеше, че може да побере осем човека. На повърхността това означаваше 725 килограма водоизместимост. А под водата — поне двойно. Ако бъде поставен на подходящото място, може би ще успее да повдигне проклетата греда.

Този план обаче криеше и големи рискове. Първо, щяха да разполагат само с един опит. Ако не бъде разположен както трябва, плотът щеше да се надуе, да изскочи от мястото си и да бъде отнесен от водата извън сградата. Второ, нямаше гаранция, че няма да се пръсне, ако бъде заклещен под гредата. И още нещо: скоростта на надуване не можеше да се контролира. Щом Кай дръпне скобата на патрона, плотът ще се надуе докрай. Ако гредата се изплъзне или плотът се пръсне, тя можеше да падне върху всеки от тях, включително Брад и Мия. Да, щяха да поставят късмета си на изпитание.

Водата задърпа Кай към океана. Отливът на цунамито беше започнал. Оставаха им само няколко минути, преди водата да спре да изтича обратно в залива и да ги остави заседнали тук. Щом тя се оттече, плотът вече няма да върши работа. Ако щеше да прави опит да повдигне гредата с него, трябваше да се захваща.

Постройката скърцаше заради сменящата се посока на движение на водата, подсказвайки, че ѝ остават само няколко минути живот. Нямаше да издържи до идването на третата вълна. Плотът беше единствената им възможност. Кай трябваше да се възползва от нея, за да могат възможно най-бързо да излязат от сградата веднага след отдръпването на водата.

Той извади водолазния нож и внимателно сряза въжето, завито около спасителния плот, като внимаваше да не го пробие. Дори дупка с диаметъра на карфица щеше да провали техния опит.

Отне му около минута, за да го среже. По това време тегленето на водата се беше усилило и Кай не очакваше, че ще успее лесно да освободи плота. Изпусна го и той за малко щеше да отплува.

Лани го беше наблюдавала и моментално реагира, протягайки се да хване плота. Кай прибра ножа обратно в канията и го взе от нея.

Гредата беше хоризонтална, като двата ѝ края влизаха в гипсокартона и зидарията под него. Изглежда взривът беше изтръгнал гредата от нейните заварки, но краят, който беше най-близо до Кай — откъм разрушената отвън сграда — не оставяше свободно място между Брад и стената. Това означаваше, че той трябва да сложи плота под онази част от гредата, която гледа към океана.

Тази страна на гредата обаче беше извън неговия обсег.

Кай реши, че ще успее да обясни какво планира с жестове, така че всички да са готови. Но нямаше чак такова доверие в своите жестомимични умения да обясни на някого другиго къде да сложи плота. Затова щеше да се наложи да се отвърже и сам да го направи.

Той потупа Брад по рамото и му показа плота. След това се жестове му обясни, че трябва да е готов да се измъкнат с Мия, щом плотът повдигне гредата. Брад му отговори с вдигнат палец. Кай реши, че жестът показва желанието му да се измъкне изпод проклетото нещо.

Тереза и Том бяха най-близо до мястото, където Кай искаше да подпъхне плота, затова той им показа със знаци да го хванат за краката. Водното течение започна да се усилва и той се страхуваше да не го повлече навън в океана, ако не бъде подсигурен по някакъв начин. Не искаше да отделя специално време да се връзва наново, щом се озове на мястото.

Сряза въжето и точно когато се готвеше да се оттласне напред, осъзна, че маркучът на водолазната бутилка няма да стигне до мястото, където трябваше да отиде. Сега, когато беше срязал въжето, трябваше да продължи без въздух. Тогава видя, че Тереза едва достига до неговия маркуч. Кай ѝ предложи да си разменят регулаторите и тя кимна. Поеха дълбоко дъх и го направиха.

Сега, когато Том и Тереза го държаха за глезените, Кай загреба към другия край на гредата, като внимаваше да не изпусне плота. Оттичането продължаваше да се усилва и водата го дърпаше все по-силно за дрехите. Оставаха само няколко минути. Трябваше бързо да свърши с това.

Регулаторът, завит към водолазната бутилка, рязко издърпа главата му назад, когато му оставаше само половин метър до мястото, където смяташе, че плотът ще е на безопасно място, докато се надува. Трябваше да го държи, докато се надува, за да не изскочи оттам. Нямаше как да го направи, ако не остави водолазната бутилка.

Кай си пое за последен път въздух и изплю мундщука на регулатора. Издърпа се успоредно на стената, бутна плота на място и дръпна скобата на патрона.

Разнесе се шум от излизащ под налягане газ. Плотът започна да се надува несиметрично в единия си край, този към Кай, докато другият продължаваше да бъде плосък. Трябваше да го избута още навътре или всичко щеше да се окаже напразно.

Той притисна рамото си в стената и започна да бута с дясната си ръка, докато плотът не се озова точно под гредата. С водолазното фенерче, вързано за китката му, Кай успя да види, че той започна да се сплесква, щом стигна до тежката стомана над него.

Първоначално нищо не помръдваше. Ако Кай не беше вече затаил дъх, сега щеше да го направи. И тогава чудото се случи: гредата изскърца и започна много бавно да се движи. Кай нямаше представа колко трябва да се повдигне, за да може Брад и Мия да се измъкнат, затова продължи да следи плота да не би да се измъкне. Не че можеше да направи нещо, ако той наистина изскочи.

Докато плотът продължаваше да се надува, гредата се издигаше все по-нагоре, насочвана от среза в стената, която беше направила. Когато се повдигна около 30 сантиметра, чу сумтене откъм Брад. Той се напъваше да се измъкне.

Кай беше останал почти без въздух, но вече си беше свършил работата. Сега течението на отдръпващата се вода беше толкова силно, колкото при идването на цунамито. Той се върна с труд обратно при Том и посегна за регулатора. Опипа наоколо за водолазната бутилка и проследи маркуча с ръка до мундщука. Пъхна го в устата си и точно когато вече не можеше да задържа дъха си, натисна бутона, за да пусне въздуха. Чист, сух въздух изпълни неговите дробове.

Кай си пое няколко пъти дълбоко дъх, като се държеше с една ръка за водолазната бутилка. Том го беше хванал за надлакътницата със здравата си ръка. Но преди Кай да успее да се хване за неговото въже, голям отломък го удари по пътя си навън от сградата. Кай не можа да каже какво беше, може би къс от стената, който се бе откъснал след размърдването на гредата. Улучи го в задника и ударът беше достатъчно силен, за да го изтръгне от ръката на Том. Тялото му се завъртя, а регулаторът се изтръгна от устата му. Кай щеше да бъде отнесен в океана, докато още беше на 5 метра под водата.

Заради водопада, който се изливаше през люка за аварийни случаи на асансьора, кабината бързо се пълнеше. Точно когато Рейчъл и Джери най-накрая успяха да хванат майка му Дорис за ръцете, нивото на водата започна да спада. Те задърпаха внимателно и с общи усилия успяха да измъкнат жената върху покрива на кабината.

— Добре ли сте? — попита Рейчъл.

— Да, добре съм — отговори Дорис, дишайки тежко. — Само да си поема дъх. — Краката ѝ още висяха в люка на асансьора и пречеха да стигнат до Шийла, която пляскаше в мрака на кабината.

— Измъкнете ме оттук!

— Мамо, дръпни си краката — каза Джери.

— Добре, но съм на 78. Разбираш ли?

— Знам. Не ни позволяваш да го забравим и за час.

Дорис най-накрая измъкна краката си да не пречат и Рейчъл и Джери се протегнаха през люка. Въртящата се вода беше отнесла Шийла на една страна.

— Ела насам — каза Рейчъл. — Там не можем да те стигнем.

Водата от асансьора бързо се изливаше. Шийла трудно преплува разстоянието до чакащите им ръце, но не можа да намери опора у Джери. Кабината се наклони от тежестта на водата вътре, която не се оттичаше толкова бързо, колкото тази отвън.

Рейчъл, чиито ръце бяха хлъзгави от водата и потта, едва не изпусна Шийла, която риташе с крака и това правеше удържането ѝ още по-трудно. Шийла най-накрая успя да се хване за ръката на брат си. Обаче водата вече не поддържаше значителното ѝ тегло и тежестта ѝ заплаши да свали Рейчъл и Джери при нея в кабината.

— Пейдж — изръмжа Рейчъл. — Бързо слизай тук! Имаме нужда от твоята помощ!

— Не! Децата ми!

— Моля ви — намеси се Дорис. — Тя ми е дете!

— Пейдж! Ще я изпусна!

— Добре де, добре! — Пейдж се спусна от 16-ия етаж и легна върху покрива на кабината. Стисна част от ръката, която Рейчъл държеше, и двете задърпаха. Шийла тежеше поне 115 килограма и макар че я дърпаха трима, бяха на път да я изпуснат.

Продължиха да я вдигат, докато ръката ѝ не се изравни с ръба на люка.

— Хвани се! — нареди Рейчъл.

— Опитвам се — отговори Шийла, докато кашляше и плюеше солена вода.

Тя успя да се хване с двете си ръце, позволявайки на тримата да нагласят наново захвата си. Когато я издърпаха като някаква огромна риба тон, на Шийла започна да ѝ се повдига и тя повърна на покрива.

После регулира дишането си, докато другите с въздишки на облекчение се изправиха да си починат. Макар асансьорната шахта да беше широка три кабини, никоя от другите две не се виждаше в мрака. Водата извън асансьора се беше спуснала до равнището на 15-ия етаж и спадаше бързо, но асансьорната кабина още беше наполовина пълна. Откъм релсите на асансьора се чу още едно металическо скърцане и кабината се разклати. Рейчъл видя количеството вода в нея и осъзна, че е време да се махат от покрива на асансьора.

Тъй като участваше във всички проверки на хотела, Рейчъл знаеше, че асансьорите в „Гранд Хаваян“ могат да издържат тежест от 1087 килограма. Сега, когато половината асансьор беше пълен с вода, тя сигурно добавяше стотици килограми към масата на петимата души на покрива му. Вместо 12 пътници, за издържането на чиято тежест беше конструиран, сега понасяше маса, равностойна на 80 души — повече от шест пъти над конструктивните възможности.

Рейчъл се изправи и сръчка Джери, за да му посочи отворената към фоайето асансьорна врата.

— Качи се и излизай! — извика тя. Но другите само я изгледаха объркано, преди болта, който държеше въжето на асансьора, да се скъса.

Аварийните спирачки на кабината веднага се задействаха, но не и преди кабината да пропадне три метра и да се блъсне във водната повърхност.

Тласъкът запрати Шийла и Дорис върху повърхността на покрива. Пейдж полетя към аварийния люк, но успя да се хване за края му, за да не падне вътре.

Рейчъл и Джери, които стояха най-близо до края на покрива, паднаха заднешком от асансьора във водовъртежа на оттичащата се от шахтата му черна вода.