Цунами: Обратно броене

44.

Обед

12 минути до идването на третата вълна

Само преди три часа най-големият проблем на Кай беше, че е объркал плановете им за вечеря. Тогава си мислеше, че този пропуск ще съсипе един иначе съвършен празник. Сега закопня времето му да е изпълнено с подобни дреболии.

Отпусна се на колене, за да обхване с длани главата на Лани, а ужасът му се усили, когато видя, че от устата ѝ бликна вода. Започна да изпада в паника.

— Тереза, какво да правя? — изплака той с глас, в който отчаянието граничеше с истерия.

Несъзнателно дръпна надолу тениската на Лани, защото се беше вдигнала прекалено високо. Този незначителен жест да защити достойнството ѝ само подчерта неговата безпомощност. Въпреки висшето образование и научната си работа никога не си бе направил труда да научи как се оказва кардиопулмонарна първа помощ.

— Срежи въжето ми! — извика Тереза, която се мъчеше да развърже възлите, но не успяваше.

Кай сряза основното въже, което я свързваше с гредата, без да се погрижи и за витките през нейните гърди.

Тереза се наведе над Лани и потърси пулса ѝ.

— Откога е в безсъзнание?

— Не знам. Беше добре, преди да отида в другия край, за да надуя плота. Две или три минути. Може и по-малко.

— Знаех си, че нещо подобно ще се случи — каза Брад с прегракнало от напрежение гърло.

— Млъкни! — озъби му се Кай. Той го посочи с ножа. Нямаше време за неговата паника, нито за своята. — Свърши нещо полезно.

Брад взе ножа и се зае да срязва своите и на останалите въжета.

— Има пулс — обяви Тереза, — но е много слаб.

Тя наклони главата на Лани назад и почисти устната ѝ кухина, за да е сигурно, че нищо не запушва гърлото на момичето. След това завъртя главата ѝ настрана, за да изтече и останалата вода. Щом това се случи, Тереза се наведе и започна да ѝ прави изкуствено дишане уста в уста.

След две дълбоки вдъхвания отново обърна главата на Лани и започна да натиска гърдите ѝ, изтласквайки още вода.

— Погълнала е много вода. Трябва да я изкараме.

Кай беше развалина. Нищо не можеше да направи. Никога не се беше чувствал толкова безполезен. Просто държеше ръката на дъщеря си и повтаряше нейното име.

— Лани! Хайде, моето момиче. Чуваш ли ме? Събуди се!

Внезапно Тереза се дръпна назад.

— Изгубих пулса ѝ!

Но вместо да стовари юмрука си върху гърдите на Лани, както Кай беше виждал по телевизията, тя внимателно постави длан върху гръдната ѝ кост и започна да я натиска ритмично и силно, но предпазливо. След всеки петнайсет удара тя вдъхваше два пъти в устата на Лани.

— Хайде, Лани! — пухтеше Тереза, докато натискаше. — Толкова преживяхме!

Кай почувства как от очите му започнаха да се ронят сълзи, които се смесваха със стичащата се от косата му солена вода.

— Лани, моля те! — каза той. — Не ми причинявай това! Не ме оставяй!

Сякаш в отговор на молбата му Лани издаде леко хриптене. Очите ѝ трепнаха и се отвориха. Закашля се леко, но кашлицата се превърна в давене. Тя се обърна, зяпайки за въздух. Въпреки това Кай беше щастлив, че я вижда да се дави от кашлица, защото бе жива!

Част от морската вода беше попаднала в стомаха ѝ. Между пристъпите на кашлица, повърна около литър течност. Когато престана да кашля, Кай я изправи да седне и сложи ръце на раменете ѝ.

— По-добре ли си? — попита той.

Тя кимна.

— Какво се случи? — Гласът ѝ още беше силно прегракнал и опитът да говори предизвика друг пристъп на кашлица.

Кай избърса устата ѝ с крайчето на ризата си.

— Нещо е срязало кислородния маркуч. Вместо въздух си вдишала морска вода.

— Плотът свърши ли работа? — попита тя.

— Точно както ти предвиди. Толкова се гордея с теб. — Кай я прегърна, наслаждавайки се на топлината, която само преди минути бе изчезнала от нейната кожа.

— Ще се оправи — успокои го Тереза. — Трябва да се погрижим да не хване пневмония заради морската вода в дробовете.

След това насочи вниманието си към своята дъщеря. Мия се държеше за десния крак, но като изключим него, изглеждаше здрава.

— Слава богу, че успяхме да ви измъкнем — каза Тереза, докато я прегръщаше. — Как е кракът ти?

— Боли. Счупен ли е?

— Дай да видя. — Тереза започна нежно да го опипва. — Не напипвам нещо счупено. Можеш ли да си движиш пръстите на краката?

Мия опита и кимна. Направи същия опит с глезена. Когато стигна до коляното изскимтя и дори извика.

— Изглежда в коляното ти има скъсана връзка. Каквото и да е, ще имаш нужда от помощ при ходене.

— Вижте, не искам да съм лош пророк — каза Брад, гледайки Кай, — но в момента се намираме в най-голямата игра „Дженга“18 на света. Да се махаме оттук.

Беше прав. Жилищната сграда беше опасна. Можеше всеки момент да се срути.

— Ти — Кай го посочи — ще носиш Мия. — След това отряза непромокаемата торба от въжето и я прехвърли през рамо. — Лани, можеш ли да вървиш?

— Ще се справя.

Кай се зарадва на нейната смелост, но не мислеше, че сама ще стигне далеч. Вероятно дробовете я боляха от вдишаната вода, а отломките вън нямаше да улеснят тяхното придвижване.

— Добре, да вървим.

Излязоха в коридора, когато Кай чу стържене зад гърба си. Спасителният плот, който беше пъхнал под гредата, се изплъзваше бавно със смазвани от водата страни. Най-накрая изскочи изпод гредата и заподскача из помещението, преди да изхвръкне през разбитата стена и през перилата на балкона.

Всички се засмяха на глупавото представление, но спряха, когато чуха един по-заплашителен звук, идващ от всички страни.

— Тичайте! Бързо! — извика Кай.

Водейки Лани за ръка, той се втурна надолу по стълбите, като постоянно се хлъзгаше по тинята, останала след водата. Няколко пъти се подхлъзна, но успя да си върне равновесието, хващайки се за останките от перилата.

Когато стигнаха до площадката на третия етаж, Кай чу Том зад него да се стоварва на пода. Обърна се и го дръпна да се изправи.

— Давай!

Докато тичаха надолу, скърцането на сградата се усили и Кай разбра, че не им остават повече от няколко секунди. Щом стигнаха първия етаж, той и Лани скочиха през отвореното пространство, където преди имаше прозорци, и затичаха натам, където лежаха най-малко отломки — към брега.

Кай погледна през рамо, за да се увери, че всички го следват. Нямаше да позволи на никого да изостане. Брад носеше Мия на гръб. Том беше пред него, а Тереза го следваше отблизо. С крайчеца на очите си Кай видя как жилищната сграда се килна под странен ъгъл. Лани тичаше твърде бавно, затова я взе на ръце като бебе и хукна с все сили да пресече авеню „Калакауа“.

Зад тях се чу оглушителен пукот на късащи се стоманени трегери и Кай почувства въздушна вълна да го блъска в гърба. Хвърли се върху пясъка на Уайкики, сега покрит с лигава тиня, и прикри Лани със своето тяло. Излетели парчета от разпадащата се сграда се посипаха по гърба му, но нищо по-голямо от камъче не го улучи.

Когато шумът заглъхна, той се изправи. Гърбът и главата му бяха покрити с фин прах, който беше залепнал по мократа му кожа. Вместо сградата, в която бяха допреди няколко секунди, видя единствено облак прахоляк и купчина развалини. Цялата десететажна жилищна сграда „Сийсайд“ се беше превърнала в купчина отломки, не по-висока от 6 метра.

Кай седна на пясъка и започна да оглежда сега вече непознатата околност. През 30-те минути, откакто бяха влезли в „Сийсайд“, пейзажът на Уайкики значително се беше променил. Разбити постройки осейваха улиците като смачкани кутийки от бира. От други сгради бяха останали само скелети, оголени от своя пълнеж. Огромни купчини боклуци се бяха заплели в планините от отломки, които някога са били хотели и жилищни сгради.

Макар да липсваха известните забележителности, очертанията на планините зад тях бяха познати. Кай ги разпозна, защото това беше мястото, където бяха излезли на брега с джетовете. Разбира се, те бяха изчезнали.

— Добра работа, Кай — похвали го Брад, докато изстискваше водата от мръсната си тениска. — Върнахме се на мястото, откъдето тръгнахме.