Цунами: Обратно броене

32.

11:15 сутринта

7 минути до идването на вълната

Брад, Тереза, момчето и Кай се втурнаха надолу по плажа с все сили. Слънцето доближаваше своята връхна точка, а съвършено чистото синьо небе и приятната температура бяха в ярък контраст с паниката, която обзе Кай. Пътят им беше осеян с вещите, които хората бяха захвърлили по време на лудешкото си бягство. Плажни хавлии, различни части от дрехи, слънчеви очила, топка за волейбол, сгъваеми столове. Вещи, които обикновено символизираха хубав отпускарски ден, сега бяха безполезни и дори пречка.

— Как се казваш? — попита Кай момчето.

— Джейк.

— Благодаря ти, Джейк. Благодаря, че дойде.

— Няма защо.

— Аз съм Кай, бащата на Лани.

Те се спряха запъхтени пред четири джета, които си стояха недокоснати на плажа. Няколко седмици след като Рейчъл беше почнала работа в „Гранд Хаваян“, тя ги беше завела с Лани да покарат безплатно като поздрав за нейното наемане. Тъй като всички плажове в Хаваи са обществени, „Гранд Хаваян“ не можеше да построи навес или кей на брега, затова всяка сутрин изкарваха джетовете на ремаркета, оставяйки ги цял ден там, за да ги използват гостите. Обикновено някой от хотела ги държеше под око, но сега плажът беше пуст.

Три от четирите джета пред Кай бяха от по-малките двуместни, а последният — от по-големите триместни. Служителите толкова бяха бързали да се махнат, че не бяха успели да ги качат на ремаркетата и върнат обратно в хотела. Точно на това се беше надявал Кай.

— Къде са момичетата? — попита той Джейк.

Момчето посочи към Даймънд Хед.

— В тази посока. Излязох на сушата близо до „Мариот“.

— Виждаш ли ги? — попита Кай.

— Мисля, че да — отговори Брад, засенчил очите си от слънцето с длан.

— Знаеш ли как се кара джет? — попита Кай Тереза. Нямаше защо да пита Брад, защото знаеше, че той има собствен в гаража си.

— Не — отговори тя. — Никога не съм се качвала на подобно нещо.

— Аз мога — намеси се Джейк. — Знам как се кара джет.

Когато Кай поиска Джейк да каже къде са момичетата, желанието му беше момчето просто да посочи с пръст. След това смяташе да го изпрати обратно в относителната безопасност на хотела.

— Не — възрази Кай. — Не искам да идваш с нас. Твърде опасно е.

— Кай, имаме нужда от него — намеси се Брад. — Нямаме време да учим Тереза как се кара джет. А ако тя дойде с мен или теб, няма да има място за други.

— Идвам с вас — избъбри Тереза с див ужас в очите.

Кай видя, че е в паника и не може да мисли разумно. Във всеки друг случай може би щеше да реши да остане на брега, задържайки Джейк при себе си.

Обаче Тереза търсеше Мия вече повече от час и сега новината, че дъщеря ѝ е в опасност, ѝ беше дошла в повече. Тя трябваше да е там, за да се увери, че Мия е в безопасност.

За кой ли път нямаше време за спорове.

— Сигурен ли си? — попита Кай Джейк.

— Да, татко ни качва всяко лято на тях.

— Добре, тогава ти ще вземеш този — каза Кай и посочи един от малките. Той се качи на триместния джет и Тереза седна зад него. Брад избута третия във водата.

Когато ги вкараха във водата, Брад беше този, който първи забеляза един почти фатален проблем.

— Мамка му! Кай — избухна той, — никой от джетовете няма ключове!

В бързането си бяха забравили да проверят дали ключовете са още в запалването. Обикновено те бяха на мястото си през целия ден, защото джетовете се наблюдаваха от служителите на хотела. Но някой от тях по собствена инициатива беше решил да вземе ключовете, за да не би някой външен човек да вземе да се повози за кеф по време на евакуацията.

— По дяволите! — извика Кай. — Стойте тук, аз ще отида да ги взема.

Той скочи и зашляпа из водата към брега, бързайки лудо да намери щанда за съоръженията за развлечение, където се съхраняваха ключовете. Докато спринтираше от водата, чу вик откъм хотела.

— Кай, взех ги!

Рейчъл тичаше към него, размахвайки цяла шепа ключове във въздуха.

— Спомних си, че наредих на Грег да прибере ключовете, когато ми каза, че няма време да върне джетовете обратно в склада. Донесох всички.

Всеки от ключовете имаше номер, на който отговаряше номерът, залепен на съответния джет. Тя му подаде един, а другите на Брад и Джейк.

— Удивителна си! — каза Кай.

— Измъкни дъщеря ни! — Рейчъл докосна с длан бузата му, след това се втурна обратно към хотела.

Те запалиха двигателите на джетовете и потеглиха с пълна газ.

Плажът беше почти пуст. Няколко души тичаха в различни посоки, но основната маса по това време вече беше избягала. Малки групи или отделни хора стояха на брега и гледаха към водата. Други се бяха разположили на балкони, за да наблюдават идването на вълната. Кай забеляза с ужас, че повечето не са по-високо от четвъртия етаж.

— Идиоти! — измърмори той под нос. Сега нищо не можеше да направи за тези хора.

Скоро стигнаха до групата, която според Кай Брад беше посочил, но се оказа, че това са четирима сърфисти, които гребяха мързеливо, докато си бъбрят. Кай намали, а Брад и Джейк го последваха.

— Момчета, трябва веднага да излезете на сушата — извика Кай. — Идва цунами.

— Знаем — отговори един от сърфистите. — Сигурно като миналогодишното!

Другарите му се засмяха на неговите думи. Кай погледна часовника си, след това Брад и поклати глава.

— Да вървим — каза той.

Да ги остави беше против подтика му да спаси всеки, когото може, но просто нямаше време. Първата му отговорност беше да спаси собственото си семейство.

Когато отново полетяха с пълна скорост, Брад извика:

— Глупаци, ще загинете!

Сърфистите отново избухнаха в смях.

След минута се разминаха с друга групичка сърфисти, но този път Кай не си направи труда да намали. Нямаше време да ги убеждава, а и те не искаха да бъдат убеждавани.

Преди да изминат още 180 метра, Джейк извика:

— Ето там е Том!

Кай различи пред тях два яркожълти каяка. Те бяха все още на 270 метра от брега. В този миг Кай разбра, че ако не бяха дошли, дъщеря му щеше да умре.

Каякарите чуха шума от двигателите на джетовете и се обърнаха. Кай и останалите започнаха да им махат. В началото не познаха Кай, но щом наближиха, той чу Лани да вика:

— Татко!

По тази единствена дума Кай разбра колко е отчаяна Лани. Вече почти никога не го наричаше „татко“.

Намалиха така, че вълните от джетовете да не обърнат каяците. Сега вече видяха главата на Мия да подскача над оранжевата спасителна жилетка, вързана за каяка на момчето.

— О, боже! — изплака Тереза. — Приберете Мия.

Кай закара джета си зад каяка на Том.

— Брад, ти качи Лани! — извика той.

Отвърза найлоновата каишка, Тереза сграбчи една ръка, докато той задърпа другата. Вдигнаха Мия на джета и я сложиха да седне между тях. Тереза бурно я прегърна.

— Толкова се радвам, че те намерих. Добре ли си?

В отговор Мия повърна встрани от джета, но всичко, което изкара, беше солена вода. Като изключим посивялото ѝ лице, изглеждаше наред. Тя си избърса устата и се завъртя на седалката, за да прегърне майка си.

— Мамо! — каза и заплака неудържимо. — Ти си тук!

— Скъпа, сега си в безопасност. Няма да позволя нищо да ти се случи. — Кай знаеше, че отговорът на Тереза е инстинктивен, но обещанието ѝ беше празно. Те всички се намираха в голяма опасност.

Брад вдигна Лани на своя джет, а Том се качи зад Джейк. Брад направи завой към тях и Кай протегна ръка към Лани, която я грабна и стисна като с менгеме.

— Добре ли си? — попита той.

Лани се разплака от облекчение и кимна.

Кай не си направи труда да попита Том, но не защото не го беше грижа, а защото нямаха време. Часовникът му показваше, че са им останали по-малко от три минути.

— Да тръгваме! — извика Кай. — Дръжте се!

Той даде газ, а Брад и Джейк го последваха.

— Къде отиваме? — надвика Брад рева на джетовете.

Кай посочи новия двайсететажен хотел до парка „Капиолани“. Беше само на пряка от брега точно зад жилищна сграда, наполовина толкова висока. По-ниската постройка можеше да подейства като буфер.

— А третата вълна? — извика Брад.

— Знам. — Нямаха потвърждение, че идва трета вълна, но сметките им правеха това вероятно. Ако първата наистина беше висока 24 метра, щяха да оцелеят, стига сградата да издържи. Но не и при 60-метрова вълна. Освен това Кай се притесняваше, че няма да успеят да стигнат до хотела и ще бъдат на земята, когато тя дойде. В ниското дори 20-метрова вълна щеше да е смъртоносна.

Напредваха добре и скоро бяха южно от вълнолома на плажа Кухио, когато джетът на Кай започна необяснимо да забавя ход. Беше завъртял ръкохватката на газта до края, но въпреки това губеха скорост. Той си помисли, че има някаква механична повреда, но другите джетове също забавиха ход.

— Нещо става с моя джет! — извика Джейк.

— И с моя — обади се и Брад.

Кай погледна към Уайкики и осъзна, че не губят скорост. Да, в сравнение с брега тя намаляваше, но не защото джетовете плаваха по-бавно. Причината беше отдръпването на водата и те с труд се движеха срещу нея. Беше започнал отливът — класическият предходник на вълната.

Цунамито вече беше тук.