Цунами: Обратно броене

24.

10:42 сутринта

40 минути до идването на вълната

Причината Гейл Уентуърт да започне работа във филиала за сателитни анализи на Екипа за текущи изображения на важни събития беше, че хората там първи виждаха кадри от най-важните събития в околната среда. Всеки път, когато изригнеше вулкан, или циклон помиташе някоя част на земята, сателитите на ТИВС бяха пренасочвани, за да ги заснемат. И Гейл беше на първия ред.

Но въпреки всичко, което беше видяла през своите пет години в ТИВС, обаждането от Хавайската гражданска защита я шокира. Тя все още имаше затруднения да повярва, че е имало удар от метеорит. Не си беше представяла, че някога ще я помолят да търси доказателства за подобно нещо. Специалността ѝ беше използването на сателитни изображения за проследяване маршрута на бури, затова първият ѝ импулс беше да използва сателитната технология, която имаше подръка.

Както и беше очаквала, облаците закриваха района на атола Палмира, правейки изображенията на геостационарния сателит №10 безполезни. Снимките от 18:30 ч. по Гринуич и в 19:00 ч. показваха бял простор, който се простираше по протежение на 320 километра във всички посоки около предполагаемото място на съприкосновението. Не че въобще знаеше какво търси. В този момент изобщо не ѝ беше приятно да си спомня, че има докторат по метеорология, но не знае буквално нищо за метеоритите.

Оборудването, което, подобно на сателит №10, кръжеше на геостационарна орбита на хиляди километри от земята, се използваше основно за картографиране на големи метеорологични системи, особено урагани. То не беше създадено за откриване на удари. С резолюция един пиксел на километър и половина, дори голям удар щеше да има ширина само 10 пиксела. В района на географските ширина и дължина, които доктор Танака ѝ беше дал, се виждаше облачно покритие с малко по-тъмен цвят, но можеше да бъде какво ли не. Без снимка с по-голяма резолюция тя не можеше да потвърди сблъсъка.

Единственият друг учен с нея днес в операционния център беше Нейтън Джентри. На Гейл ѝ беше неприятно да го моли за помощ. Неговите анализи на сателитните данни бяха първокласни, често откриваше тенденции, които никой друг не беше забелязал, но говореше превзето носово, което Гейл можеше да изтърпи само няколко минути. Освен това личната му хигиена в най-добрия случай не беше на високо равнище. Често идваше дни наред с едни и същи дрехи на работа. Ризата, с която беше сега, носеше вече трети ден. Но пък имаше хоби, което беше пряко свързано с нейната криза. Освен всичко друго Джентри беше и астроном аматьор.

Джентри се надвеси над бюрото ѝ и вторачи поглед в сателитната снимка на компютърния екран. Тя сбръчка носле от отвращение, но колегата ѝ не долови това.

— Ще бъде страхотно, ако наистина има сблъсък — каза той, — но няма да можеш да го видиш на тази снимка.

Гейл знаеше това, но не искаше да губи време в защита на своя анализ.

— Провери ли изображението ПОСС? — попита тя.

ПОСС беше тяхната Полярна орбитална сателитна система. Тя кръжеше само на няколкостотин километра над Земята.

— Няма снимки от това време на деня от който и да е сателит. Освен това кадрите им са с недостатъчна резолюция. Няма да го видим на нито едно изображение, с което разполагаме.

— Какво друго има? ЛАНДСАТ? „Иконос“? — И двете сателитни системи бяха способни да правят снимки на земната повърхност с висока резолюция, но щеше да е чист късмет, ако някоя от тях е била над района в момента на удара.

— Тези и военните. Шпионските сателити биха осигурили чудесни снимки, но доколкото знам, никой не шпионира Централния Тих океан.

Гейл махна с ръце от отчаяние.

— Как тогава ще разберем дали е имало удар?

— Обадих се на мой познат от Центъра за космически полети „Годард“. Той работи в ЛАНДСАТ. Миналата година са изстреляли нов сателит с много по-широко полезрение, отколкото ЛАНДСАТ 7. Сателит, който прави снимки на всеки трийсет секунди, без да спира. Можеш ли да си представиш?

Гейл кимна с признателност за развитието на технологиите. Искаше ѝ се и геостационарните сателити на Отдела за сателитни анализи да разполагат със същите възможности. Обикновено бяха доволни да получат сто снимки от някой от техните сателити. Разбира се, при извънреден случай можеха да правят повече снимки, но трябваше да го програмират предварително. За отминали събития разполагаха само с онова, което вече беше заснето.

Нейното мнение беше, че изобщо не е трябвало да искат от нея подобно нещо. Сблъсък с метеор, за който никой нищо не знае? Гейл си помисли, че от НАСА са сбъркали.

— НАСА нямаше ли да видят, че астероид се е насочил към земята? — попита тя гневно. — Би трябвало да сме чули за това още преди дни, може би дори месеци.

Джентри взе една от паметните бележки на бюрото ѝ и посочи текста.

— Нали виждаш точката в края на това изречение? А сега си представи, че си на три и половина километра от нея. Мислиш ли, че би могла да я видиш?

Гейл го изгледа гневно. Друг негов неприятен навик беше да говори с нея снизходително.

— Може би, ако имах телескоп.

— Точно така. Може би. Особено ако знаеш точно къде да гледаш. Така изглежда опитът да намериш широк 500 метра астероид на разстояние осем милиона километра.

— Но няма ли с приближаването му към земята да го видят по-лесно?

— Астероидите се движат с 40 000 километра в час. Би стигнал дотук за по-малко от десет дни. На света просто няма достатъчно телескопи, за да намерят всеки къс скала, който лети из космоса. Зная, защото съм Космически пазач.

— Космически пазач? — Тя успя да потисне кикота си. Прозвуча ѝ като герой от филм за космически пришълци. Гейл не се изненада, че Джентри членува в нещо подобно.

— Това е група астрономи от цял свят, които прекарват времето си в каталогизиране на всички астероиди в Слънчевата система. Аз лично открих два. — Каза го, сякаш беше изобретил електричеството.

— Добре, ако вие всички гледате — каза Гейл, — би трябвало да сте видели един достатъчно голям да предизвика цунами.

— Не е задължително. През 2002 година един астероид се доближи на 120 000 километра до Земята. Много навътре в орбитата на Луната. Имаше диаметър сто метра, значи достатъчно голям да разруши цял град, ако се беше ударил в Земята. — Той замълча за ефект.

— Не е уцелил — подхвърли Гейл.

— Точно така. За малко. Но най-голямото сближаване се случи на 14 юни. Астероидът беше открит на 17 юни. Три дни след като беше отминал. Напълно реално е да разберем за някой астероид едва след удара. Всъщност имаме голям късмет, че не се беше случвало досега.

— И сега не знаем дали се е случило.

— Скоро ще разберем.

Телефонът започна да звъни, сякаш да подчертае казаното от Джентри. Гейл очакваше, че звънят от Хавайската гражданска защита, за да получат нова информация, но се обаждаше учен от „Годард“, който търсеше колегата ѝ. Той взе слушалката от нея, каза няколко пъти „да“, преди да надраска нещо на лист хартия и да затвори.

— Хайде — каза ѝ той, — получил съм имейл.

След това остави бюрото на Гейл, която го последва неохотно.

— За какво? — попита тя.

— Нещо, което сигурно ще искаш да видиш. Имаме късмет, че новият ЛАНДСАТ е бил на точното място в точното време.

Джентри се тръшна пред своя компютър и влезе в електронната си поща.

Изскочи поредица снимки. Гейл рязко си пое дъх, когато видя първата, пренебрегвайки телесната миризма на Джентри.

До този миг не беше очаквала, че ще успее да намери нещо, но онова, което видя, я накара да промени мнението си. Вече вярваше.

Последствията от тези снимки се заредиха в главата ѝ. Самолет със стотици пътници вече беше паднал заради това, което сега беше пред очите ѝ. Вече знаеше, че това е само началото.

— Господи — изплака тя ужасена от мисълта за разрушенията, които предстоят.

— Да — кимна Джентри, усмихвайки се на снимката. — Не е ли страхотно?