Цунами: Обратно броене

23.

10:39 сутринта

43 минути до идването на вълната

Капитан Мартин Уейнрайт надникна през кокпитния прозорец на своя C-130H към синия океан под него. Приказките, които се чуваха от радиостанцията, се различаваха от всичко, което беше чувал през осемте си години като летец за 314-и военновъздушен транспортен авиополк. Разменяха се доклади за огромно цунами, отиващо към Хаваи, но от височина 9500 метра морето изглеждаше спокойно и гладко като езеро в родния му щат Тенеси.

Транспортният самолет на военновъздушните сили под негова команда вече беше повече от три часа във въздуха. Задачата му беше да достави три чисто нови хъмвита от Сан Диего в базата „Хикъм“ на ВВС, а оттам трябваше да бъдат доставени в Пърл Харбър, където беше базата на военния флот. Той очакваше обичайния рутинен полет за себе си и екипажа: кацат в „Хикъм“, обезопасяват самолета, излизат от базата за няколко часа разходка из Уайкики, след това прибиране в казармите за сън, а на следващия ден превоз на товар оборудване до материка. Всичко това беше правил дузина пъти досега. Заповедта, която сега получи от контролната кула на Центъра за въздушен контрол на Хонолулу обаче, беше необичайна.

— Тук военен полет 547 — каза Уейнрайт. Беше сигурен, че е чул добре. — Кула, моля, повторете. Затваряте „Хикъм“?

— Правилно, 547 — каза ръководителят на полета, гласът му беше напрегнат и отсечен. — Заповядвам ви веднага да обърнете към материка и да се насочите към най-близкото летище.

— Кула, това е невъзможно. Минахме точката, от която вече няма връщане. — Четиримоторният турбовитлов самолет беше изгълтал повече от половината гориво в резервоарите. На 480 километра от Сан Диего горивото им щеше да свърши. Хавайските острови бяха един от най-отдалечените архипелази в света, което означаваше, че няма къде другаде да кацнат.

— Разбрано, 547. Не си единствен. Продължавай в сегашната посока. Ще се опитаме да освободим място на „Уилър“ и за теб.

— Прието, контролна кула.

— Още нещо, 547. Информирам те, че след 30 минути евакуираме контролната кула. Тогава ще прехвърлим контрола на полетите на „Уилър“.

Уейнрайт стрелна удивен поглед към втория пилот. Да затвориш летището беше едно, но да закриеш контролната кула бе направо нечувано. Загриженото изражение на втория пилот отразяваше и неговите чувства. Рутинният полет до Хаваи току-що се беше превърнал в мъчение.

— Разбрано, контролна кула — каза капитанът. — Ще се ослушваме за бъдещи новини.

Контролната кула на Хонолулу се зае да предупреждава друг идващ самолет, но Уейнрайт продължи да слуша радиостанцията, жаден за допълнителни новини.

Тереза чакаше вече 30 минути, а все още нямаше и следа от Мия и Лани. Сирените продължаваха да вият на равни промеждутъци, но без радио тя не знаеше какво става. Макар батерията да беше почти изчерпана, включи отново мобилния си телефон. Трябваше да рискува, в случай че момичетата я потърсят.

Положението на плажа драматично се беше изменило. Когато плажуващите най-накрая разбраха, че воят на сирените не е проверка, мнозина бързо събраха нещата си и започнаха да се изнасят. За нейна голяма изненада обаче имаше и такива, които продължиха да правят онова, с което се занимаваха дотогава. Изглеждаха напълно безразлични към факта, че чудовищна вълна се носи към тях.

Дори след появата на полицията десетина минути след като сирените бяха започнали да работят, а високоговорителите разнасяха воя им по плажа, някои все още не обръщаха внимание на случващото се.

Докато крачеше нагоре по плажа, един от полицаите спря, когато стигна до Тереза.

— Госпожо, трябва веднага да напуснете плажа. Идва цунами.

— Не мога. Дъщеря ми и нейната приятелка са някъде по плажа и вероятно ще се върнат много скоро. Може ли да ми кажете нещо ново за цунамито?

— Получаваме противоречива информация. Единственото, което знам, е, че трябва да махнем колкото може по-бързо хората от плажа. Но аз съм правил и преди подобни евакуации. Сигурно има още няколко часа, така че ще се оправите.

— Обаче по радиото казаха, че след час ще бъде тук.

— Както вече казах, противоречива информация колкото искаш. Обзалагам се, че използват часовото време на материка, а не хавайското.

— Защо хората не си тръгват?

— Винаги има шантави, които специално идват, за да видят цунами. Смятат да се качат на хотелските тераси, за да си направят купон, когато то дойде.

— Дори след Азиатското цунами?

— Мнозина от откачените не знаят, а има и много младежи, които си мислят, че са недосегаеми. Всеки ден го виждам. А и това е свободна страна. Дори да означава, че са свободни да умрат. Съжалявам госпожо, трябва да тръгвам. Късмет!

Той продължи с отмерени крачки. Забележката му, че младежите се чувстват недосегаеми, я разтревожи.

Разбира се, ако Мия и Лани са чули сирените, щяха да имат достатъчно време вече да са се върнали при нея. Тя се разкъсваше между това дали да напусне мястото и да рискува да се размине с момичетата, ако се върнат, за да я намерят, или да остане. Чакането вече се беше превърнало в мъчение. Не можеше да седи просто така и да чака да се върнат. Трябваше да направи нещо.

Тя зарови из чантата си, докато намери блокче с кубче лепящи листчета и химикалка. Написа бележка до момичетата на кубчето.

Хотелът беше само на осемстотин метра оттам, така че ѝ се стори най-доброто място за среща, ако успеят да се намерят. Освен това не искаше да чакат на плажа, докато тя се върне.

Тереза извади ключовете и портфейла си от чантата, сложи кубчето върху нея и я уви в една от хавлиите. Можеше само да се надява, че никой няма да открадне чантата, преди децата да са успели да видят бележката.

След това се затича към Даймънд Хед — посоката, в която видя момичетата да се отправят, и пътьом викаше техните имена.

След минутка телефонът ѝ започна да звъни. Погледна дисплея, надявайки се, че са момичетата, но номерът се оказа непознат. Може би се обаждаха от уличен автомат.

Когато отговори, чу познат глас, който обаче я изненада.

— Тереза, Брад се обажда. Слава богу, най-накрая успях да се свържа с теб. Линиите са претоварени.

— Брад, момичетата обаждаха ли се?

— Какво? Не са ли с теб?

— Тръгнаха да пазаруват около 40 минути преди сирените да започнат да вият и още не са се върнали. Сега ги търся.

— Мамка му! Тереза, трябва да се махнеш колкото може по-далеч от плажа. Цунамито ще бъде огромно.

— Не мога да ги оставя! Ами ако не са чули предупреждението?

— С всички тези сирени? Аз съм в бетонна сграда на 100 метра от плажа и ги чувам съвсем ясно. Хайде, не може да не са ги чули!

— Защо тогава не се върнаха при мен? Нещо не е наред! Няма да мръдна оттук, докато не ги намеря.

— Добре, добре! Ще измислим нещо. Къде си?

— На Уайкики, близо до „Хаят“. Обаче батерията на телефона ми е изтощена.

— Знам, получих съобщението. Ако децата се обадят, ще им кажем да се срещнете при Рейчъл в „Гранд Хаваян“, но ти трябва да стигнеш там преди…

Мобилният телефон на Тереза изпиука и гласът на Брад секна. На екрана се появи премигващ символ на батерия и след това угасна.

Тя затвори телефона и започна отново да подвиква имената на Мия и Лани, завивайки към Калакауа авеню, така че да може да държи под око магазините, улиците и плажа. Беше минала само една пряка, когато видя магазин за дрехи на име „Сладка“, който имаше вид на място за тийнейджъри. Влезе в магазина и погледна към задния му край. След това извика имената на момичетата по начин, който при други обстоятелства би предизвикал учудени погледи.

Телевизорите, закачени на стените, обикновено въртяха музикални клипове, подходящи за толкова моден магазин, но сега бяха включени на различни новинарски канали. Повечето излъчваха предупреждението за идващо цунами. Други бяха включени на националните канали, които не излъчваха предупреждението.

Млада продавачка, която се беше вторачила в екраните, се обърна рязко, когато чу Тереза да вика момичетата.

— Госпожо — каза тя, без да престава да дъвче дъвката, докато говори, — затваряме заради евакуацията.

Тереза извади снимка на Мия от портфейла си. Беше от миналата година, но достатъчно ясна.

— Виждали ли сте това момиче?

Продавачката погледна снимката и поклати глава.

— Вероятно е тръгнала. Аз също се изнасям след минута. Можете ли да повярвате на онова, което казват?

— Аз не съм оттук, така че всичко това е ново за мен. — Тереза се отправи към вратата, за да продължи издирването.

— Ясно, но вълни с височина шейсет метра? Плашещо е!

Това накара Тереза да се закове на място.

— Шейсет метра? Какви ги говорите?

— Казаха, че вълните ще са толкова високи. Трябва да е някаква измислица, нали?

Тереза си спомни какво ѝ каза Брад.

— Божичко! Когато каза, че ще е огромно, аз си помислих…

— Какво е това? — продавачката сочеше единия от телевизорите.

Един от националните канали излъчваше кадри от камерата на хеликоптер. Тя беше фокусирана върху черната скалиста крайбрежна линия. Двама души стояха на върха на скали, високо над вълните, които се разбиваха в тяхното подножие, и махаха на хеликоптера. Надписът под кадрите гласеше: Ка Лае, Хаваи, най-южната точка на САЩ, на живо.

— Пусни го по-високо — поиска Тереза.

Жената насочи дистанционното към телевизора и двете чуха гласа на говорителя:

— Не бива да правите това, което виждате да вършат тези хора. За зрителите, които сега се включват, гледаме кадри от камерата на хеликоптер над най-южния край Големия остров на Хаваи. Това е мястото, където очакваме вълната да стигне първо до сушата. Тези уникални кадри стигат до вас благодарение на телевизия КХАЙ от Хонолулу, чийто хеликоптер прелетя над вулкана Килауеа за друг наш репортаж днес. Очевидно двама безстрашни туристи са решили, че искат да са първите, които ще видят цунамито, и са си избрали за наблюдателен пункт крайбрежните скали. Струва ми се, че са най-малко 15 метра над водата, така че ще се надяваме всичко да мине добре за тях. Двамата не се отзоваха на няколкократните подканяния да напуснат района.

Камерата се отмести от туристите и се завъртя към морето. Не се забелязваше нищо необичайно, но настроението на водещия забележимо се промени.

— Какво става? Дами и господа, много се извинявам, но изпитваме технически затруднения и не получаваме звук от хеликоптера. Получихме съобщения, че няколко самолета, летящи над Тихия океан, са видели вълни да се движат по посока на Хаваи с невероятно висока скорост. До този момент обаче нито едно от тези съобщения не е потвърдено.

Камерата се плъзна надолу по скалите. Водещият продължи с безсмислените си приказки, но не добави нищо съществено към онова, което виждаха. Водната линия се беше отдръпнала доста назад в сравнение с преди само няколко секунди. Камерата се завъртя към океана и сега за първи път можаха да видят далече навътре пенестата вода. Тя сякаш се движеше бавно, но само след няколко секунди вече изглеждаше много по-близо до брега. Камерата продължи да я държи в кадър, но Тереза не можеше да добие ясна представа за нейните размери, защото нямаше с какво да я сравни.

Накрая камерата показа панорамен кадър на вълната така, че се виждаше и част от брега, но тъй като нямаше къщи и други постройки за съпоставка, все още не изглеждаше кой знае колко страшна. Двамата души на върха на скалата вероятно си мислеха същото, затова не бяха побягнали.

Но когато вълната се стовари върху скалата, Тереза осъзна, че няма да оцелеят. Тя очакваше вълната да се блъсне в скалите и да отскочи обратно в океана. Вместо това тя просто заля скалите в подножието и продължи нагоре към върха. Туристите твърде късно осъзнаха размера ѝ и се обърнаха да бягат. Преди да успеят да направят и десет крачки, вълната ги заля и те изчезнаха като мравки, понесени от водата към канала.

Тереза ахна, а продавачката започна неудържимо да кашля.

— Добре ли сте? — попита Тереза.

— Глътнах си… дъвката — обясни жената между две кашляния.

Тереза изхвръкна от магазина, оставяйки продавачката да се бори с ключовете, за да заключи вратата на магазин, който скоро щеше да престане да съществува.

Лани и Мия продължаваха да гребат покрай брега на Даймънд Хил с двамата си нови приятели. Гледката от толкова навътре в океана беше вълнуваща и техните разговори и смях бяха прекъсвани само от един нисколетящ самолет, който мина няколко пъти над тях, преди да обърне към Хонолулу.