Цунами: Обратно броене

31.

11:12 сутринта

10 минути до идването на вълната

Когато Брад и Кай стигнаха до изхода за Уайкики, пътищата бяха задръстени, на всички ленти колите се движеха в посока към планините. Макар да използваха банкета, те затънаха в трафика, докато се приближаваха към центъра на Хонолулу.

Кай забеляза с изненада, че те не бяха единствените, тръгнали за Уайкики. Другите бяха заблудени хора, които възнамеряваха да спасяват собствеността си, оставена по време на еднодневната им екскурзия. Други се връщаха, за да вземат от хотелските стаи багаж или пари. Имаше и такива, връщащи се по работните си места, за да спасяват материали, които смятаха за жизненоважни. Мъжът с лексуса, когото бе видял по телевизията, не беше единственият поел към марината, за да спасява плавателен съд, който не искаше да бъде разрушен. Мисълта как тези хора крещящо погазват предупреждението, направо смая Кай. Голяма част от тях нямаше да доживеят до края на деня.

Трафикът, идващ от крайбрежието, не помръдваше. Стотици изоставени коли бяха осеяли пътя от едната страна, но Кай видя и доста автомобили, пълни с хора, които отчаяно се опитваха да напредват въпреки задръстването. Четиричленно семейство в джип, натъпкан с багаж и други джунджурии. Сама жена в малка „Тойота“, а двете ѝ бордър колита скачаха насам-натам зад затворените прозорци. Сбръчкано хипи в бус на водолазен магазин, украсен с надписи „Проучвай рифовете с Дейв Кингс на «Лемън» авеню“. Шофьорът на камион за „Кока-Кола“, който крещеше в микрофона на радиостанцията. На Кай му се прииска да спре всеки от тях и да му каже да слезе от колата, но знаеше, че няма да има полза дори да има време за това.

Тълпи от хора се движеха пеша и Брад трябваше да намали, за да не блъсне някого. Повечето от тях спокойно, но енергично вървяха отстрани на пътя или по тротоара. Но една част от стадото крещеше и тичаше или се щураше в паника. В това сякаш нямаше никаква схема. Други викаха имената на хора, които бяха изгубили. Сцените напомниха на Кай стари фотографии от Втората световна война на бежанци, които бягат от опустошените след бомбардировки градове.

Когато се насочиха към хотела, той с облекчение видя, че тълпите оредяват и че там има само закъснели и полицаи, които се опитват да ги съберат. Един от полицаите се опита да ги спре, но Брад просто го отмина.

Спря със свирещи гуми пред фоайето на „Гранд Хаваян“. Кай свали каската и я задържа, докато не видя Брад да хвърля своята на земята. Тогава пусна и своята до неговата и последва брат си към входната врата.

Преди да успее да влезе в сградата, трясък на гръмотевица разкъса въздуха видимо, разтърсвайки стъклата на хотелските витрини. Беше толкова шумна, че неколцината, които бяха наоколо, се заковаха по местата си и започнаха да оглеждат ясното синьо небе за източника. Брад също спря и двамата с Кай погледнаха с ужас към океана. Звукът продължи да ехти в продължение на десет секунди, наподобявайки канонада на боен кораб, преди да започне да заглъхва.

— Мамка му, какво беше това? — попита Брад.

Кай беше чел истории как островитяни на хиляди километри от Кракатау бяха чули трясъка на изригването, затова веднага разбра какво е това.

— Сблъсъкът с астероида. Това е ударната вълна.

— Майчице Божия!

Беше отнело два часа на звука от взрива да пропътува 1920 километра, за да стигне до тях. Обаче онова, което наистина уплаши Кай, беше, че в открито море цунамито се движи само малко по-бавно от скоростта на звука. Вълната нямаше да е много по-назад от звуковия удар.

— Хайде — подкани той брат си. — Нямаме време.

Двамата се втурнаха в хотела. Когато влязоха във фоайето, Кай започна да вика името на жена си. То беше празно, а няколкото телевизионни апарата показваха излъчваното от Системата за оповестяване на извънредни случаи предупреждение или видеозаписите от другите острови, включително от остров Джонстън. След това на един от екраните се появи друга картина с надпис „На живо“ в горния десен ъгъл и „Лахаина, Мауи“. Кай разпозна крайбрежната линия, защото няколко пъти беше ходил там. Докато гледаше, всички сгради, никоя от тях по-ниска от пет етажа, бяха пометени от огромно цунами. Той си пое дълбоко въздух, когато видя как едно от любимите му места беше разрушено. Гледката напомняше, че времето им изтича.

Кай се огледа, търсейки някакъв знак за присъствието на Рейчъл. В далечния край на фоайето видя двайсетина души, някои от които в инвалидни колички, да се придвижват към асансьорите. Кай разпозна каскадата от червени коси, които се спускаха по гърба на Рейчъл, и деловия ѝ костюм. Извика отново името ѝ и тя се обърна. Когато го видя, очите ѝ се разшириха от изненада и тя се втурна към него.

— Кай!

Прегърна го през врата и зарови лице в рамото му. След това се отдръпна назад. Хората, които водеше, спряха и ги оглеждаха от разстояние.

— Какво правите тук? — попита тя и леко повиши тон, защото осъзна, че не биха дошли без причина. — Какво има? О, боже! Лани! Къде е тя?

— Виждала ли си Тереза? — попита Кай. — Брад ѝ каза да дойде тук.

— Не. Къде са те? Не се ли евакуираха?

— Видяхме Лани и Мия по телевизията. Те са в океана някъде пред Уайкики.

— Какво? Откъде знаеш?

— Няма време за обяснения. Трябва да ги приберем, преди цунамито да дойде. Разполагаме с около осем минути…

Докато Кай говореше, в хотелското фоайе влетя Тереза. Беше тичала и очевидно бе ужасена. Момичетата не бяха с нея.

— Слава богу, че сте тук! — избълва Тереза. — Виждали ли сте Мия и Лани? Никъде не можах да ги намеря.

— Те са с каяци някъде из залива.

— Какво? Обадиха ли ти се?

— Къде в залива? — попита Рейчъл.

— Нямам представа — отговори Кай. — Спортното оборудване. Още ли е наред?

Рейчъл веднага разбра какво има предвид.

— Да, долу на плажа…

Момче на около 16 се втурна във фоайето. Кай не го беше виждал преди, но изглеждаше изтощено.

— Майката на Лани! — изкрещя момчето. — Майката на Лани! — повтори то.

За миг всички останаха неподвижни и със зейнали от удивление усти. Брад първи отиде при него.

— Ти си момчето от видеото. С каяците.

В шока си да види Лани и Мия по телевизията, Кай почти не беше обърнал внимание на момчетата с тях, но пък Брад винаги е бил по-наблюдателен от него.

Тереза, Рейчъл и Кай бързо се присъединиха към него и започнаха да го обсипват с въпроси.

— Къде са?

— Не са ли с теб?

— Можеш ли да ни покажеш къде са?

Момчето изглеждаше объркано. Беше уморено и дишаше тежко.

— Все още са във водата — каза той задъхан. Едва успяваше да говори между вдишванията. — В залива. Мия гребеше твърде бавно, затова аз избързах напред. Когато излязох на сушата, видях само двама. Не зная какво се е случило.

Кай го хвана за ръката.

— Заведи ни при тях.

— Какво? — намеси се Рейчъл. — Момчето едва стои на краката си.

— Добре съм — възрази Джейк. — Как ще стигнем до тях? Имате ли лодка?

— Хотелът дава под наем джетове. Да се надяваме, че още са на място. — Кай се обърна към Рейчъл и Тереза. — А вие трябва веднага да тръгвате. Ако тичате, ще може да стигнете на безопасно място.

— Идвам с вас — каза Тереза.

— Нямам време да спорим…

— Тогава не го прави. Там е дъщеря ми. Не можеш да ме спреш. Идвам и толкоз.

Кай реши да не губи време за това. Щом иска да дойде, нека го направи.

— А аз трябва да остана с нашите гости — каза Рейчъл.

Кай дръпна жена си настрана.

— Не можеш да останеш тук — зашепна той. — Най-голямата вълна може да е висока повече от 60 метра. Хотелът е почти на брега. Не зная дали ще устои на толкова силно цунами.

— Трябва да помогна на тези хора. Нося отговорност за тях. Ще ги измъкна. Някак си.

Кай усети как сърцето му прескочи, а очите му се напълниха със сълзи. Не можеше да понесе мисълта, че никога повече няма да я види. Не знаеше какво ще се случи, но никога не се беше гордял повече с нея. В тези няколко секунди Кай видя, че и на нея ѝ минават подобни мисли. Сега караницата им тази сутрин изглеждаше възмутително нищожна.

— Съжалявам — каза той.

— Няма за какво. Ти си добър съпруг и добър баща. — Рейчъл откачи уоки-токито от колана си и го пъхна в непромокаемата торба на Кай. — Другото е у Макс. Може би няма да мога да се свържа с теб по мобилния телефон. Искам да знам, че си добре.

— Благодаря.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Те се целунаха нежно и топло, както трябваше да направят тази сутрин. Кай искаше да я задържи още малко, но и двамата не разполагаха с излишно време.

Погледна я за последен път, след това се втурна към вратата след Брад, Тереза и момчето.

Рейчъл извика след него:

— Обади се, когато сте в безопасност!

Когато чу това, в главата му се появи изображението на Лани от кадъра, в който тя весело махаше на новинарския хеликоптер, и той се сети как Рейчъл може да измъкне хотелските гости. Обърна се и извика в отговор само една дума:

— Хеликоптер!