Цунами: Обратно броене

34.

11:23 сутринта

24 минути до идването на втората вълна

Рейчъл беше гледала ужасена как Кай и Лани бягат от вълната и ги изгуби от поглед, когато стигнаха до Калакауа авеню, защото палмите и другите постройки закриваха гледката. Опита се веднага да звънне по мобилния на Кай, за да разбере дали са добре, но единственият отговор, който получи, беше сигнал „заето“, показващ, че всички линии са задръстени. Опита и с уоки-токито, но без успех.

Когато вече не можеше да ги вижда, отново насочи вниманието си към цунамито, което наближаваше. На своя наблюдателен пост на 28-ия етаж тя беше много над максималната височина на това цунами, но щом вълната взе да се издига, изпита чувството, че никога няма да спре.

— Майчице, виж колко е голяма! — каза Макс.

Лодките, които бяха заседнали на дъното, бяха повдигнати от вълната. Някои от малките се обърнаха веднага, а други водата понесе към бреговата линия и постройките там, разбивайки ги на малки парчета. Хората, побягнали по сухото дъно от водата, просто бяха погълнати от нея.

Цунамито се стовари върху носа на луксозната яхта и я подкара назад, но по-голямата част от енергията мина покрай корпуса и за няколко секунди тя се оказа на върха на вълната на малко разстояние от обичайната си стоянка. Оголените витла се въртяха с максимална скорост, за да не ѝ позволят да стигне до брега.

Драгата, която се опитваше да напусне тесния проток към канала „Ала Уай“, не извади такъв късмет.

Тя беше част от проекта да се драгира натрупаната тиня от входа на 25-годишния канал. Капитанът се беше опитал да изкара и нея, и нейното оборудване в открито море, преди да дойде цунамито. На баржата обаче ѝ липсваше маневреност и в хаоса при бягството беше отнесена прекалено близо до брега. Отдръпващата се вода я остави заседнала и неспособна да помръдне. Червените подрязани букви на името ѝ „Уестърн Сий“ се простираха по кърмата ѝ. Когато водата стигна до нея, вълната повдигна дългата 91 метра баржа като играчка и я запрати назад към хотелите покрай плажа, на път да се блъсне в „Гранд Хаваян“.

— Идва право към нас! — извика Рейчъл. — Дръжте се!

Много от гостите се бяха струпали при прозорците, за да видят идването на вълната, но сега, щом осъзнаха какво се случва, повечето се втурнаха към задната част на помещението. Ресторантът се изпълни с писъци и викове. Макс и Рейчъл останаха при прозореца, приковани от ужас заради лекотата, с която вълната премести тежката драга.

Когато водата забуча към тях, сградата се заклати, сякаш я беше раздрусало малко земетресение. Стъклата започнаха да вибрират в съзвучие с движението.

Когато вълната стигна до същинската брегова линия, баржата „Уестърн Сий“ се завъртя така, че носът ѝ сочеше право към вътрешността на острова. В мига, в който вълната се готвеше да се стовари върху „Гранд Хаваян“, драгата леко се завъртя, така че мина покрай сградата, в която бяха, но сега се насочи към втората от кулите близнаци на хотела.

Носът ѝ се заби в кулата „Акамаи“ с огромна сила. Ужасяващият звук от пулверизирана стомана, стъкло и бетон се чу чак до 28-ия етаж на кулата „Моана“. Горната част на носа се блъсна в шестия етаж и се спря, след като навлезе най-малко 10 метра във вътрешността. Цунамито продължи да произвежда натиск, докато се изкачваше нагоре, и покри баржата, помитайки оборудването за драгиране на палубата право в сградата. Кърмата на баржата, повдигана като буй от водата, се откъсна от носа, който беше здраво забит в хотела, понесе се около кулата „Акамаи“ и изчезна от погледите им.

Огромно количество отломки затлачваше водата. Автомобили, лодки, части от сгради, дървета — всичко това, омешано в една детритена17 миазма, плуваше навътре в сушата. Рейчъл знаеше, че сред отломките сигурно има трупове, но слава богу, беше прекалено далеч, за да различи подробности. Доколкото можеше да види от двете страни на хотела, вода с дълбочина 20 метра изпълваше улиците на Хонолулу. Всеки попаднал в нея се нуждаеше от истинско чудо, за да оцелее.

Рейчъл взе да прехвърля наум своите възможности. Да евакуира гостите, като се спуснат долу по стълбищата, беше напразно. Дори ако предположи, че вълната ще се отдръпне достатъчно, за да могат да излязат на улицата, нямаше да имат достатъчно време преди идването на втората да стигнат до безопасно място. Единствената им надежда беше да ги спасят по въздуха.

Тя посочи хеликоптерите — цивилни и военни, които бръмчаха над града. Единственото, което ѝ оставаше, беше да послуша съвета на Кай.

— Трябва да се опитаме да извикаме един от тях — каза тя на Макс.

Когато разтвори мобилния си телефон, за да набере 911 — единственият начин, по който смяташе, че могат да получат помощ, тя случайно погледна към кулата „Акамаи“. Със зяпнала от изненада уста посочи мъж с козя брадичка, който се беше надвесил опасно от прозореца и с мобилен телефон в ръка надничаше към половината от баржата, стърчаща от сградата. Слънцето се отразяваше в неговата плешивина, а цветната му хавайска риза се вълнуваше от бриза. Дори от това разстояние отчаянието на лицето му беше очевидно.

— В капан е — каза Рейчъл. — И го знае.

Баржата беше забита в средата на кулата като огромен шип. Вероятно беше разрушила стълбището и с нея всяка възможност за бягство в тази посока. Характерният заострен покрив на кулата „Акамаи“, за разлика от плоския на кулата „Моана“, не предлагаше възможност за кацане на хеликоптер.

— Божичко! — възкликна Макс. — Нали няма да скочи?

— Не зная — отговори Рейчъл, която замаха с ръце и заблъска по прозореца в опит да привлече вниманието на човека.

Една жена, толкова мургава, колкото мъжът беше бял, дотича при него и го прегърна. Следваха я три деца. Мъжът, изглежда, не чуваше Рейчъл, но най-голямото от децата я забеляза в ресторанта и посочи с пръст. Мъжът махна в отговор с ръце и попита какво да правят.

— И сега какво? — попита и Макс.

— Не знам. Но ако не получим хеликоптер, никой от нас няма да се измъкне жив оттук.

Точно беше започнала отново да набира телефона на спешната помощ, когато из салона се понесоха тревожни викове. Светлините угаснаха и сумтенето на климатиците секна. Електрическото захранване беше прекъснато.

Трите големи електростанции на Оаху бяха разположени на брега. Най-голямата в Нанакули, а останалите на нос Барбър и в Хонолулу. Причината да стърчат на океанския бряг беше основателна.

Първо, петролът и въглищата, от които имаха нужда, за да работят, можеха да се доставят по-лесно, ако електростанцията има собствен пристан, където танкерите и въглищовозите се разтоварваха. Второ, силната топлина, произвеждана от станциите, имаше нужда от вода за охлаждане, а морето е най-леснодостъпният източник. Третата причина беше, че нужният за станциите равнинен терен бе съсредоточен основно в краищата на острова, защото вътрешността се състоеше предимно от планини.

Разбира се, планиращите извънредни случаи бяха взели под внимание тяхната близост до брега, но най-голямата им грижа бяха ураганите, които редовно връхлитаха върху Хавайските острови. В тези случаи повишаването на прилива никога не беше повече от 5 метра, а електростанциите бяха много по-високо от тази граница. Цунамитата също бяха взети под внимание, но според историческите данни те никога не са били по-високи от 9 метра.

Нямаше исторически прецедент за толкова голямо цунами, така че планиращите бяха решили, че за него не съществува реална възможност. Вероятността да се случи беше толкова малка, че планирането за него бе сметнато за икономически нецелесъобразно.

Затова, когато високото 24 метра цунами се стовари върху брега на Оаху, вълната потопи всички електростанции на дълбочина 9 метра и предизвика прекъсването на тяхната работа. Всяка по-висока следваща вълна щеше напълно да ги разруши.

Не само електростанциите бяха разбити, но вълната отнесе и повечето електрически далекопроводи и техните стълбове. Там, където кабелите бяха оцелели, водата предизвика късо съединение в системата. Потопените електрически подстанции не можеха да се справят с огромното претоварване и оцелелите мрежови прекъсвачи се изключиха.

Остров Оаху остана без електричество.

На някои места обаче все още имаха ток. Резервни генератори и акумулатори захранваха критичните дейности в болниците и кулата за контрол на въздушното движение на военното летище „Уилър“.

Продължаваше да действа една-единствена друга голяма система. Малки резервни генератори или акумулатори бяха вградени в конструкцията на всяка предавателна кула за мобилни телефони.

На десетия етаж на жилищната кооперация „Сийсайд“ от основното стълбище започваше стълба, която извеждаше на покрива. Когато Брад, Джейк и Том стигнаха до последната стълбищна площадка, а нахлуващата вода се оказа малко по-ниско от тях, Кай подкара всички нагоре по нея и на покрива.

Той се оказа плосък, покрит с лющеща се бяла боя и осеян от няколко големи климатика и различни отдушници. Кай се втурна до ръба на покрива и погледна надолу. Обикновено от тази височина би видял множество летовници да изпълват местата за разходка далеч под него. Вместо това водата се оказа на спиращите дъха 4,5 метра под тях. Не беше стигнала до покрива, но все пак беше само на няколко метра от тях. Плискаше се като река покрай ъгъла на постройката, влачейки най-различни отломки.

Кай изпита облекчение, че сградата не рухна при първата вълна. Но нямаше представа дали щеше да устои на следващата. Не че имаше някакво значение. Следващата вълна щеше да е още пет етажа висока и напълно щеше да покрие жилищната сграда.

Той клекна пред Лани.

— Добре ли си, скъпа?

Тя кимна и силно го прегърна.

— Направо не мога да повярвам, че дойде да ни прибереш. Откъде разбра, че сме там?

— Видях ви по телевизията. Когато стигнахме до „Гранд Хаваян“, дотича Джейк и ни отведе при вас. Ти ли се сети да го изпратиш там?

Тя кимна. Наистина беше умно дете.

— Мама добре ли е?

— Тя беше в хотела. Сигурен съм, че е добре. — Макар да се опита да излъчва уверено спокойствие, всъщност беше на крачка да се поболее от тревога за Рейчъл. Знаеше, че това далеч не е свършило, и не смяташе, че още дълго ще е в безопасност на мястото, където беше. Това се отнасяше и до тях.

Кай извади уоки-токито и го пробва за пръв път, защото знаеше, че мобилната телефонна мрежа е по-малко надеждна. След няколко позвънявания най-сетне успя да се свърже с жена си и въздъхна облекчено.

— Рейчъл, добре ли си?

— Кай! Слава богу! Моля те, кажи, че си прибрал Лани.

— До мен е. Тя ще ти разкаже вълнуваща история.

Той предаде уоки-токито на Лани и отиде при брат си, който снимаше наводнението с мобилния си телефон.

— Какво ще правим сега? — попита Брад, докато снимаше лодка, която се носеше покрай осмия етаж на двайсететажната сграда, в която щяха да бъдат, ако разполагаха с още минута или две, за да спринтират до нея.

Кай дръпна Брад настрана, така че децата да не ги чуват. Тереза се присъедини към тях.

— Ще чакаме — започна Кай. — Водата ще се оттегли. Когато това стане, трябва да хукнем към по-висок терен. Междувременно може би ще успеем да привлечем с махане някой от тези хеликоптери.

— Не сме само ние — обади се Тереза. — Виж.

Тя махна към другите постройки из Уайкики и Хонолулу. Докъдето им стигаха очите, покривите бяха пълни с хора, надвесени над парапетите или махащи към небето. Бяха стотици, ако не хиляди. Когато видя това, Кай беше поразен, че те са единствените върху покрива на тази сграда. Мина му ужасната мисъл, че може би в „Сийсайд“ има хора, които не се бяха евакуирали от апартаментите си, преди водата да ги залее.

За изненада на Кай Тереза прегърна него и Брад.

— Няма да мога да ви се отблагодаря достатъчно, че спасихте Мия — изхълца тя. — Не зная какво щях да правя, ако не бяхте дошли.

— Поне най-накрая успях да накарам този досадник да се качи на мотор. Сега харлито ми ръждясва под 24 метра вода от Тихия океан. Важното е, че последното пътуване си го биваше.

На Кай му се искаше да каже, че всичко ще бъде наред, че сега са в безопасност, но това беше много далеч от истината. Не можеха да останат, но и не можеха да тръгнат.

Той извади мобилния телефон на Брад от непромокаемата торба и набра 911. Линията беше претоварена и чу сигнала „заето“. Опита отново, но резултатът беше същият.

Реши да се обади на Реджи, но тогава се сети, че това не е неговият телефон. Неговият лежеше на парчета някъде на улица „Форт Стюарт“ и водата сигурно вече го беше отнесла. Разбира се, номерът на Реджи не беше в списъка с контакти на Брад. Кай беше станал толкова зависим от възможностите, които предлагаше телефонът, че нямаше и най-малка представа какъв е номерът на колегата му.

Сети се да звънне на собствения си номер, защото знаеше, че ще бъде прехвърлен на гласова поща, след като телефонът не отговаря. Чу сигнала ѝ и набра кода за отдалечен достъп, докато вървеше поздравлението. Имаше едно съобщение, получено преди пет минути.

— Кай, обажда се Реджи — каза колегата му с хриптене. — Много се надявам да получиш съобщението, защото това ще означава, че си оцелял. В момента тичаме нагоре по улица „Форт Стюарт“. Направо е лудница. Навсякъде има хора. Не можах да се свържа с Аляска. Предполагам, че ти си се свързал, иначе щеше да ми се обадиш. Въпреки това ще продължа с опитите. Щом стигна в „Уилър“, ще поискам няколко преки телефонни линии.

Кай се наруга, че се евакуира, преди да е извършил прехвърлянето на пълномощията. Можеше единствено да се надява, че Хавайската гражданска защита е във връзка с Предупредителния център в Палмър. Доколкото можеше да прецени, сега те и всички останали тихоокеански нации бяха слепи и глухи за всяка нова информация, защото той беше изоставил своя пост, без дори да се погрижи за заместник, който да поеме неговите отговорности. Стомахът му се сви от притеснение.

— Няма да изключвам телефона — продължи Реджи. — Мрежата е задръстена. Извадих късмет, че успях да се свържа с твоята гласова поща. Ако си там, звънни, за да ме успокоиш, че си добре. Шефе, надявам се, че скоро ще се чуем.

Съобщението свърши. Кай запомни номера, изрецитиран от гласовата поща, и го запази в списъка с контакти на Брад, преди да го набере.

— На кого се обаждаш? — попита Брад.

— На Реджи — отговори Кай. — Може би ще успее да ни прати хеликоптер.

Обаждането му беше прехвърлено веднага на гласова поща.

— Бързо — подвикна Кай на Брад. — Кои са улиците, които се пресичат около тази сграда?

— Трудно е да се каже, след като вече ги няма. Зная, че сме на „Калакауа“. — Той посочи към планините зад тях. — „Лемън“ е в тази посока. Мисля, че перпендикулярната улица е „Лакалайна“.

Страхотно, помисли си Кай. Единственият търговец на недвижими имоти в Хонолулу, който не знае улиците.

При тях дойде Лани, която държеше протегнато уоки-токито.

— Мама иска да говори с теб.

Кай махна на Брад да го вземе.

— Кажи ѝ какво правим и че сме добре. — Пропусна обаче да добави „засега“.

Чу се поздравът на Реджи и той остави своето съобщение:

— Реджи, Кай се обажда. Ако чуеш този текст през следващите десет минути, ние сме на покрива на бяла десететажна жилищна сграда, наречена „Сийсайд“ в източния край на Уайкики. Мисля, че е на пресечката на „Калакауа“ и „Лакалайна“. Ако чуеш това навреме, прати хеликоптер да ни вземе. И ми се обади. Изгубих телефона си и сега използвам този на Брад. — Кай издиктува номера и затвори.

— Смяташ ли, че ще може да изпрати машина? — попита Тереза.

— Не знам. Но ако не може, ще се наложи да тичаме, за да се спасим.

— Да тичаме, за да се спасим?

Кай беше забравил, че Тереза не знае нищо за цунамитата.

— Водата ще спадне — това е типичната бразда между две вълни, преди следващата да стигне дотук.

— Следващата! Искаш да кажеш, че ще има още?

Тя не беше чула нищо, а Кай нямаше време да омекоти казаното.

— Не можем да останем в тази сграда. Разполагаме с двайсет минути преди да дойде следващата вълна и да я залее цялата.

— Колко още ще има?

— Не знам. — Ако Кай се беше погрижил Реджи да се свърже с Палмър, може би сега щеше със сигурност да знае. — Най-малко две. Може и повече. Трябва да се махнем по един или друг начин оттук.

— Как по-точно?

— Ако наблизо мине хеликоптер, трябва да се опитаме да го повикаме с махане. Ако не, ще слезем по стълбището веднага щом водата се оттече. Щом стигнем приземния етаж, ще разполагаме с десет минути, преди да дойде следваща вълна.

— Колко далеч можем да стигнем за десет минути?

В най-добрия случай за 10 минути може би щяха да успеят да изминат на бегом километър и половина. Но като се имаха предвид изтощението им и отломките, които щяха да осейват улиците, тази преценка беше твърде оптимистична. А вълна с такъв размер със сигурност щеше да навлезе километър и половина навътре в сушата.

Кай огледа сградите наоколо. На пет преки от брега се издигаше друга жилищна сграда, която беше около два пъти по-висока от „Сийсайд“.

— Онази сграда е висока двайсет етажа. Ако успеем да стигнем до нея, ще сме малко по-навътре в сушата. Щом водата се оттече, ще трябва с тичане, прескачане и заобикаляне да стигнем горе до кратера на угасналия вулкан Пънчбоул. Той е най-близкото до безопасно място.

Не беше добър план, но разполагаше единствено с него.

Миризмата на морска вода беше силна. Много по-силна, отколкото трябваше да бъде на тази височина. Тя напомни на Кай, че все още са в смъртна опасност.

Вдигна очи към небето и се опита със сила на волята да накара някой от хеликоптерите да се спусне към тях. Искаше да направи нещо, но не можеше. Само 20 минути до идването на следващата вълна, а той беше напълно безпомощен.