Цунами: Обратно броене

51.

12:22 следобед

15 минути до идването на четвъртата вълна

Жена ми умря и вината за това е изцяло моя. Това беше всичко, което се въртеше из главата на Кай. Не „отиде си“, не „почина“, нито някой от другите евфемизми, които хората използват, за да се предпазят от действителността. Тя умря. А неговата работа беше да защити нея и всички останали, които бяха умрели през последния час. Беше се провалил не само професионално, но и като човек.

Беше неин съпруг. Негово беше рамото, на което тя плачеше след тежък ден в работата. Той беше човекът, когото тя гушваше за утеха. Въпреки всички глупави мъжкарски стереотипи той изпитваше чувството, че трябва да се грижи тя да е в безопасност. Въпреки всички тъпи мъжкарски стереотипи знаеше, че тя изпитва същото към него.

Умря без всякаква причина, помисли си той. Тяхната сграда не падна. Ето я пред него, подиграваше му се през стъклото на кокпита като паметник на недалновидното му решение. Трябваше да съобрази, че „Гранд Хаваян“, който е толкова близо до брега, се намира под много по-голяма заплаха да рухне, отколкото жилищната сграда, в която бяха те. Хеликоптерът с лекота можеше да спаси първо нея, а след това да дойде и прибере и тях.

Никога Кай не се беше чувствал по-зле, отколкото в този миг, и никога не беше плакал по-неудържимо. Виеше от болката в гърдите, от несправедливостта на случилото се. Бяха толкова близо да я спасят. Толкова близо. Не знаеше как би могъл да издържи тази душевна болка.

В този момент усети Лани да заравя лице в извивката на рамото му в очакване на добра дума. Той я придърпа по-близо към себе си и заедно с отчаянието усети и проблясък на гордост. Рейчъл сигурно е имала важна причина да се откаже от място в хеликоптера, когато той е излетял от „Гранд Хаваян“. Спасила е нечие семейство. Що се отнася до нейното собствено, тя знаеше на каква опасност се излага, когато изпрати хеликоптера да евакуира първо тях. Дълбоко в себе си, въпреки болката от ненужната саможертва на Рейчъл, Кай беше разбрал нейната нужда да поеме този риск. Ако той бе изпаднал в нейното положение, би направил без колебание същото.

Държеше в ръцете си живото, дишащо въплъщение на всичко, което Рейчъл искаше в този живот. За двамата нямаше нищо по-важно. Крехкото телце на Лани, което потреперваше в прегръдката му, припомни на Кай, че на света още има добро и че той все още има отговорности. Трябваше да отведе Лани на безопасно място. Заради четвъртата вълна, идваща да удари Хонолулу през следващите петнайсет минути, все още бяха в опасност.

И все пак не можеше да зареже Рейчъл, независимо колко малка беше вероятността да е оцеляла. След като опасността от летящи из въздуха отломки отмина, Кай убеди Стан да се върне на мястото, където допреди минута се издигаше „Гранд Хаваян“, и да увисне там. Водата беше осеяна с отломки и трупове и Кай едновременно се надяваше и страхуваше, че ще види Рейчъл. Искаше на всяка цена да я намери, но мисълта, че ще види нейното неподвижно и безжизнено тяло беше непоносима. Търсеше с поглед необичано движение, нещо, което да подскаже, че някой е жив в тази каша.

Не видяха и следа от нея.

— Съжалявам, Кай — обади се Брад от мястото си на пода. — Отишла си е.

— Господин Танака? — прекъсна ги Стан. — Току-що съобщих на вашия приятел Реджи, че сте жив. Вече трябва да се връщаме.

— Реджи ли ви прати?

— Той беше човекът, който ни каза за вашата же… за хотел „Гранд Хаваян“. След седем минути ще бъдем в „Уилър“.

Когато прелетяха над центъра и над остров Санд, Кай не можеше да откъсне очи от водата, която се отдръпваше обратно в океана, който сега се беше превърнал в гроб на жена му. Съзнанието му отново и отново прехвърляше последните минути, подобно на развалена видеолента, която той не можеше да спре. Опита да се разсее, като гледа през илюминатора, но това само влошаваше нещата, защото виждаше ужасното разрушение под тях.

В далечината „Пърл Харбър“, военноморската база, която вече беше синоним на катастрофа, отново беше покрита с виещ се във въздуха пушек. Този път от петрол и други химикали, разлети от цунамито. Огромното пространство на Международното летище „Хонолулу“ и на военновъздушната база „Хикъм“ можеше да бъде разпознато само по контролните кули, които стърчаха от водата, и очуканите фюзелажи на самолети, смазани в останките на терминала.

Точно прелитаха над каналите на летището за хидроплани, когато иззад главата на Кай се понесе висок вой. С усилването му хеликоптерът започна да се люшка насам-натам, все едно пазеше равновесие върху бавно въртящ се пумпал, който се готви да падне.

— Мамка му! — извика Стан. — Още малко!

— Какво става? — попита Кай. Хеликоптерът бързо губеше височина.

Пръстите на Стан трескаво натиснаха няколко бутона на арматурното табло. Лостът за управление на ъгъла на атака на перките се опитваше да се изтръгне от ръката му.

— Опашното витло сдава багажа — обясни набързо Сам. — Ако не успея да кацна през следващите трийсет секунди, ще се разбием!