Цунами: Обратно броене

7.

9:31 сутринта

Предупредителният център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие беше малък, така че японската ученическа група бързо приключи с обикалянето. Кай ги върна отново в конферентната зала, където децата можеха да седнат. Осмокласниците слушаха мълчаливо, а учителят превеждаше, докато Кай разказваше. Макар да имаше японски корени по линия на своя баща и италиански по линия на майка си, той знаеше от двата езика само толкова, колкото да си поръча суши или ригатони в ресторанта.

Въпреки превода децата учтиво го слушаха. Япония винаги е била особено чувствителна на тема цунами и видеозаписите от Индонезия, Шри Ланка и Тайланд, на които се виждаше как вълната отнася хора, сгради и коли, само бяха засилили любопитството на учениците. Кай се възползва от тяхното внимание, за да им разказва истории за цунамита, връхлитали Хаваи в миналото.

— Помните ли за цунамито, което ви разказах, че е ударило Хило през 1946? — попита той.

Няколко от децата кимнаха. Кай винаги започваше обиколката с разказ за основаването на Предупредителния център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие. На 1 април 1946 г. на Алеутските острови става земетресение с магнитуд 8,1 по скалата на Рихтер. Никой в Хаваи, като се изключат неколцина сеизмолози, нямал представа, че се е случило. Пет часа по-късно първата серия от вълни удря северния бряг на Големия остров. Хило, на североизточната страна на острова, е единственият голям град, стоящ на техния път. Мнозина, макар да са чули за цунамито, решават, че това е първоаприлска шега. Но не е. Този ден загиват над 150 хавайци.

Едно от обичайните недоразумения за цунамито е, че се състои от една-единствена голяма вълна. Всъщност цунамитата се състоят от поредица вълни, предизвикани от изместената от земетресението вода, която рикошира нагоре и надолу. Третата или четвъртата вълна в серията обикновено е най-голяма. Вълните се сменят с падини, които са толкова ниски, колкото са високи вълните. Затова преди всяка вълна водата се отдръпва от брега. Енергията на всяка вълна се простира до дъното на океана. Това е причина за дългите интервали между вълните. Тъй като хората не са информирани за това поведение на цунамито, често ненужно се излагат на опасност.

Първата вълна от цунамито през 1946 била малка, висока само няколко десетки сантиметра. На хората, които я видели, се сторила като малко по-силен прилив, който повдигнал корабчетата на котвените стоянки по-високо от обичайното. После водата започнала да се отдръпва от пристанището с невиждана дотогава скорост и степен, докато на практика се изпразнило. Възрастни и деца се втурнали по сухото дъно да събират рибата, останала върху камъните. Няколко минути по-късно обаче те спринтирали за живота си пред шестметрова вълна, която се носела шеметно обратно към пристанището. Корабчетата били откъснати от стоянките си и запратени върху стълбовете на кея, простиращ се по протежение на бреговата линия. Вълната се стоварила върху сградите на първа линия, разбивайки някои на трески, а други откъснала от основите и повлякла навън в океана.

Кай продължи разказа си.

— В северозападната част на града имало училище на име „Лаупахоехое“. Децата в училището били на вашата възраст и видели истинско цунами.

Това предизвика вълнение у учениците.

— Ще ви покажа няколко снимки от това събитие. — Кай включи проектора в задната част на конферентната зала, свързан с лаптопа му, където се съхраняваха неговите снимки и видеофилми. На първата снимка се виждаше училищната сграда, каквато е била преди цунамито, издигаща се само на трийсет метра от брега до един красив плаж под полюшващи се палми. Около нея се виждаха няколко по-малки постройки.

— Това е мястото, където са учили децата. Представете си какво е през междучасието да можеш да слезеш на този плаж. — При тази мисъл учениците започнаха да си шепнат възбудено.

— Когато в 9:00 дошла втората вълна на цунамито, децата вече били в час. Никое от тях не видяло първата малка вълна. Неколцина, които можели да гледат през прозореца, видели оттеглящата се вода, а останалите скочили от чиновете и хукнали навън, за да видят какво става. Учителят ги последвал. Някои дори се втурнали в оголения залив, за да огледат морското дъно. Докато си играели, водата започнала да се връща. В началото приличала на бързо нарастващ прилив, така че не били особено разтревожени, докато се връщали на бегом в училището. Обаче следващото, което видели, била висока вълна, която се носела през залива с 40 мили в час. — Кай забеляза въпросителните погледи и осъзна, че е свикнал да води обиколки с американци. В Япония използват километри. — Това е около 70 километра в час. — Той посочи едно момиче, което седеше близо до него. — Колко бързо смяташ, че можеш да тичаш?

Момичето сви рамене и отговори на неочаквано добър английски:

— Нямам представа.

— Смяташ ли, че можеш да тичаш със 70 километра в час?

Момичето се изчерви и поклати глава.

— Права си — съгласи се Кай. — Всъщност най-бързият човек на планетата може да тича със скорост около 40 километра в час, и то само в продължение на малко повече от 100 метра. — Той намигна на момичето. — Следващия път, когато мине някоя кола, опитай да я надбягаш по тротоара. Ако не успееш, няма да можеш да избягаш и на цунамито. Докъде бях стигнал?

Едно от момчетата чинно вдигна ръка. Кай кимна и то заговори с отмерен тон:

— Вълната се приближавала. — Очевидно техният английски беше много по-добър от неговия японски.

— Точно така. И така, независимо какво сте видели в киното, цунамито рядко е извиваща се вълна като онези, които може да видите в тръбопровода12 на плажа Банзай на Северния бряг. Вместо тези наподобяващи тунели вълни цунамито е кипяща маса от бяла пяна, която ние наричаме „бургия“. — Кай натисна бутона за отваряне на следващия слайд. На него се виждаше вълна, висока до короните на дърветата, да приближава плажа. — Това е снимка от Пукет, Тайланд. Както виждате, прилича много повече на речна приливна вълна. Тя разбива всичко по своя път и влачи отломките със себе си. Така че не само водата ви преследва, но и корабите, колите, дърветата, отломки от сгради и всичко друго, което влачи… Чух някои ученици, минали през центъра, да си говорят, че ако някога тук се появи истинско цунами, ще се опитат да яхнат тази голяма вълна. — Някои от учениците се засмяха и закимаха. — О, значи и вие искате? Нека тогава ви покажа видео на сравнително малко цунами, нахлуващо в един залив пред Аляска.

Кай кликна на иконката и на екрана се появи заливче с няколко рибарски лодки и неголямо селище, кацнало на брега вляво. Потрепващата камера беше в ръцете на фотограф аматьор, застанал на една от високите крайбрежни скали, откъдето на преден план се виждаше малко от сушата. Отдясно бяла пяна с приблизителна височина четири метра и половина се носеше към брега. Човекът, стиснал камерата, извика нещо неразбираемо в мига, когато вълната блъсна лодката и я обърна. Другите лодки също попаднаха под нейния удар и тя ги повлече към брега. В лодките нямаше никого, но по брега се виждаха малки фигурки, които тичаха с все сили към по-високите части. Всички бързаха към върха на малък хълм, когато вълната се стовари на брега, заля и профуча през сградите. Едната рухна.

— Подобна вълна децата от началното училище „Лаупахоехое“ са видели да бърза към тях. Носела се със 70 километра в час, висока 10 метра и единственото, което могли да направят, е да побегнат. Някои успели да се доберат до по-висок терен, защото все още били в училището, когато видели вълната да приближава.

Кай направи сериозна физиономия.

— Но този ден загинали шестнайсет ученици и петима учители. Три от децата така и не били намерени. Умрели са, защото не са разбрали какво става, докато вече не било прекалено късно. По същата причина са загинали и повечето от тези 250 000 души в Югоизточна Азия. Те не знаели признаците на приближаващо цунами и не били предупредени.

Едно момченце близо до Кай вдигна ръка.

— Обаче ние имаме предупредителна система, нали?

— Да, имаме. Къде живееш в Япония?

— Токио.

— Ходиш ли на плажа?

— Дядо всяко лято ни води в къщата си на брега.

— Ако в Аляска стане земетресение или чак в Чили, ние ще разполагаме с най-малко три часа, а обикновено много повече, за да предупредим всички в Япония за възможно цунами. Може обаче да се случи земетресение пред крайбрежието на Япония и хората ще разполагат само с няколко минути да избягат по високите места, преди да дойде цунамито. Затова е толкова важно да знаете какви са предупредителните сигнали.

Кай беше говорил за тях в началото на обиколката, но децата често не обръщаха внимание, затова си беше изработил техника, за да направи предупредителните сигнали по-лесно запомнящи се.

— А сега имам малка викторина за вас с награди за всеки, който успее първи да отговори. Първо, когато на плажа чуете сирената за предстоящо цунами, а нямате достъп до телевизор или радио, за да разберете какво става, какво трябва да направите?

Едно момиче вдясно от Кай изстреля отговора:

— Качваме се на високо.

— Правилно — кимна той. Обърна се и изкомандва: — Билбо, донеси наградата.

Билбо бавно се показа от помещението зад гърба му, носейки торбичка в устата си. Кай посочи момичето и териерът бавно го доближи и пусна торбичката пред него. Бяха тренирали това в течение на година и Билбо ставаше все по-добър.

— Много добре — окуражи Кай детето. — И не забравяйте да помолите някой възрастен за помощ. Следващият въпрос. Когато си на плажа и усетиш земетресение, какво трябва да направиш?

Друго момиче иззад гърба му извика преди останалите:

— Качваш се на по-високо място.

— Правилно. Билбо!

Докато Билбо носеше нова торбичка на ученичката, глас, който определено не беше детски, прошепна в ухото на Кай:

— Не мога да повярвам, че още правиш този евтин номер с кучето — каза Брад. — Голям си глупак.

— Извинете — каза Кай на учителката и изблъска Брад обратно във фоайето на рецепцията. — Какво правиш тук?

— Типовете от имоти „Маалея“ трябва да са разбрали за моя коефициент в голфа и се измъкнаха. И след като сутринта ми се оказа свободна, реших да мина и да видя какво става.

— Още не съм свършил. Можеш ли да стоиш настрана още малко време?

— Разбира се.

Когато Кай се върна, учителката, красиво миньонче на трийсетина години, вдигна ръка.

— Доктор Танака, извинете. — С ъгълчето на окото си Кай видя, че Брад още стои облегнат на касата на вратата и се усмихва на жената.

— Да, госпожице Ямагучи.

— Колко високо е високо?

— Много хубав въпрос — отговори Кай. — Ние разработваме карти на наводнения, които ни показват докъде ще стигне водата на сушата. Обикновено това са места, издигащи се 9 метра над морското равнище. Можете да ги намерите във всички телефонни указатели. — Кай вдигна знака за посока при евакуация за цунами, който държеше тук за подобни обиколки. На пиктограмата се виждаха малки стилизирани вълни, следвани от голяма стрелка, която указваше посоката за евакуация.

— Сигурно вече сте видели този знак в Хаваи и подобни в Япония. Той ви указва накъде да бягате. Имате ли въпроси?

Никой не вдигна ръка и Кай продължи:

— А сега последният въпрос. На плажа виждате как водата бързо се оттегля. Какво трябва да направите?

Този път всички деца отговориха едновременно.

— Да се качим на високо.

— Щом отговорихте заедно, значи всички заслужавате награда. Но не искам Билбо да ходи толкова пъти до другата стая, затова сам ще ги донеса. — Кай подаде няколко торбички на Брад. — Ето, свърши нещо полезно.

Докато раздаваха торбичките с подаръци, в конферентната зала влезе Реджи. На лицето му беше изписано странно изражение, сякаш трябваше да съобщи нещо неприятно.

— Свърши ли? — попита той.

— Да. Всъщност май ги задържах по-дълго, отколкото бяха планирали. — Кай се сбогува с учителката и децата. — Брад, ще покажеш ли пътя на госпожица Ямагучи?

— С удоволствие — отговори брат му и поведе младата жена към входната врата.

Кай се обърна към Реджи.

— Какво става? Имаш такъв вид, все едно си глътнал хлебарка.

— Остров Кристмас. Очаквахме телеметричен доклад с данните за водното равнище, но той така и не дойде.

— Странно. Не получихме ли данни от тях преди час?

— Да. Всичко беше наред.

— Провери ли оборудването тук при нас? — попита Кай, чувствайки как по гръбнака му започва да пълзи хлад. Не му харесваше мисълта какво означава всичко това.

— Да, току-що го направих. Причината не е у нас. Това оставя открити две възможности. Или сензорът за измерване на водното равнище се е повредил, или…

Кай довърши изречението на Реджи.

— … вече го няма.