Цунами: Обратно броене

38.

11:40 сутринта

7 минути до идването на втората вълна

Макс Уолш трябваше да си почине минутка-две след първите два тура носене на ветерани инвалиди нагоре по стълбите. Ейдриън Мендъл изглеждаше уморен колкото Макс, който най-накрая се беше решил да свали сакото и да разхлаби вратовръзката си. Трима от ветераните бяха доста пълни, вероятно тежаха повече от 135 килограма всеки и усилието, което изискваха, беше съкрушително. Ако не си починат, можеха да изпуснат някои от хората, които пренасяха.

Долу бяха останали само десет човека. Някои от инвалидите, които не можеха да се качат сами, и техните съпруги и близки, които не искаха да тръгнат без тях. Онези, които имаха мобилни телефони, бяха продължили с опитите да се свържат с външния свят, но засега без успех.

Докато Ейдриън си почиваше, Макс отиде до края на покрива и погледна надолу към пешеходния преход 20 етажа по-надолу. Беше си помислил, че Рейчъл се бави твърде много и сега разбра защо. През среза в покрива на прехода видя движение. Някой го прекосяваше, но го правеше много бавно. Ако бях аз, помисли си той, щях да тичам.

Шумът от хеликоптерите беше постоянен, но далечен фон, откакто бяха на покрива. Гледката на толкова много вертолети, които кацаха на покриви, пълни с хора, му напомни снимките, които беше виждал от евакуацията на Сайгон малко преди да падне в края на Виетнамската война. Тази евакуация не беше по-безопасна. Напротив, нейният краен срок беше още по-суров.

Звукът от биещите въздуха витла сякаш се усили. Той вдигна очи, като ги прикри от обедното слънце с длан. Сградите и околните планини можеха да направят измамни разстоянието и посоката, от която идваха звуците. Той огледа небето, после видя, че някои от гостите сочеха към центъра на Хонолулу.

Малък туристически хеликоптер с не повече от шест места летеше към тях. Заедно с останалите гости той замаха с ръце като луд и започна силно да крещи, макар да знаеше, че никой в хеликоптера не може да го чуе.

Когато хеликоптерът стигна на стотина метра от тях, можа да види лицето на пилота. Също така видя, че вече е качил неколцина пътници, макар да не можеше да каже колко точно.

Пилотът спусна машината на десетина метра от покрива, където тя увисна. Той замаха с ръка да се дръпнат и Макс разбра какво иска. Много от гостите на хотела се бяха струпали точно на мястото, където пилотът искаше да кацне, защото всеки искаше да е пръв.

— Ейдриън! — извика Макс. — Помогни ми да накараме тези хора да отстъпят.

Те подкараха гостите назад към края на покрива, въпреки че някои от тях протестираха. Когато бяха на безопасно разстояние от мястото за кацане, пилотът спусна машината.

— Стойте на място! — извика Макс, опитвайки се да надвика шума на турбините. Той изтича до машината и пилотът отвори вратата. — Радваме се да ви видим!

— Колко души сте? — попита делово пилотът.

— Може би 60 до 65. Не съм ги броил.

— Божичко! Добре. Ще видя дали мога да изпратя още машини насам. Голяма част от хеликоптерите на морската пехота бяха помлени на земята от първата вълна. Радиовълните са задръстени. Така че вероятно няма да стане веднага.

Макс огледа вътрешността на кабината. Имаше трима пътници и сякаш две места бяха свободни.

— Имате ли място за още хора?

— Да. Дай ми двама души. Но не повече. Не искам да се претоварвам. Видях това да се случва на колега. Падна при опита да излети. Вероятно няма да е последният, но не искам да се случва на мен. Ако видя повече от двама да идват насам, ще излетя, преди да са се качили.

— Разбрано.

Макс се върна при гостите.

— Този хеликоптер може да качи двама души — каза той.

От тълпата се чуха викове и псувни. Макс вдигна ръце, за да успокои хората.

— Още хеликоптери са на път към нас. Нямаме време за лотария, така че аз ще избера двама души на случаен принцип. — Той посочи седемдесетгодишната двойка, която стоеше пред него. Очевидно бяха съпрузи. Мъжът се подпираше на патерици, защото единият му крак липсваше. — Вие двамата, елате с мен.

Очакваше останалите, които не бяха избрани, да се разбунтуват, но може би защото бяха бивши военни, бяха свикнали да се подчиняват на заповеди. Макар да имаше доста мърморене, никой не направи опит да се втурне към хеликоптера.

Вместо това избраният мъж възрази:

— Никъде не тръгвам, след като тук има още жени. За какъв ме смятате?

— Сър, това не е „Титаник“ и нямаме време за спорове…

— Не ме интересува. Никъде не тръгвам, докато тези жени не бъдат извозени.

— Господин Латийн, можете ли да ми помогнете?

Боб Латийн, който стоеше настрана, а инвалидната му количка се намираше един етаж под него, бързо огледа тълпата и поклати глава.

— Мисля, че ще изкажа мнението на всички нас, като заявя, че нито един мъж няма да се качи на хеликоптер, докато не бъдат извозени всички жени. Губите си времето, ако смятате, че може да постигнете нещо различно. И още нещо — аз ще бъда последен.

Макс започна отново да възразява, но видя, че Латийн няма да отстъпи. Дори седнал на покрива изглеждаше достатъчно силен, за да се противопостави на всеки опит да бъде командван, а неговите другари, закалени в битките ветерани, изглеждаха не по-малко упорити от него. Макс знаеше, че няма време за спорове, затова посочи жената, стояща от другата страна на седемдесетгодишния ветеран.

— Добре. Тогава ще дойдете вие. Да вървим.

Всяка от жените прегърна своя съпруг на сбогуване. Макс ги съпроводи до хеликоптера, инстинктивно свивайки глава под витлата. Жените се качиха и с насълзени очи започнаха да махат на съпрузите си, докато си слагаха коланите.

— Бързо се връщайте — каза Макс на пилота.

Мъжът кимна.

— Оставяме хората във военната болница „Триплър“ или на летище „Уилър“, ако болничните хеликоптерни площадки са твърде заети. Ще се върна веднага щом мога.

Макс се дръпна назад, когато витлата започнаха да се въртят по-бързо. Машината се вдигна грациозно, направи един спретнат завой и се насочи на северозапад.

Тълпата зад гърба на Макс нададе радостни викове заради първата положителна случка от края на брънча досега.

Макс и Ейдриън се върнаха обратно, за да качат останалите гости, като се надяваха, че онова, което бяха казали на хората, е истина и че още хеликоптери идват насам.

Когато Кора и Нейт паднаха от наклонения пешеходен преход, Рейчъл се облегна на него и надникна, надявайки се да види някаква следа от тях. Но докато го направи, двамата вече бяха изчезнали във водата. Дори да бяха оцелели при падането, нямаше как да ги спасят. Водата бързо щеше да ги отвлече далеч навътре в залива. Тя трябваше да се съсредоточи върху семейство Роджърс, което още беше от другата страна.

— Може би е по-добре да останем тук, докато всичко свърши — каза бащата Бил.

— Татко, не! — помоли Тайлър, уплашен от падането. — Не ме оставяй тук!

Рейчъл се опита да успокои момчето. То се задърпа, все едно искаше да се върне на прехода, но тя не го пусна.

— Стой там, Тайлър! — извика Били. — Преходът не е безопасен!

Тайлър избухна в плач и се свлече на пода. Пейдж също заплака при вида на своя объркан син, но никой от родителите не направи опит да прекоси.

— Трябва да ви кажа — настоятелно заговори Рейчъл, — че моят съпруг е директор на Предупредителния център за цунамита по тихоокеанското крайбрежие. Той каза, че идват още вълни и те ще бъдат големи.

— Може да бърка…

— Не бърка. Ако не ми вярвате, погледнете какво става долу. На покрива няма къде да кацне хеликоптер, така че трябва да решите какво да правите. Това е последната възможност, защото пешеходният мост няма да оцелее при следващото цунами.

Бил и Пейдж започнаха да се съвещават.

— Ще пресекат ли? — попита Тайлър Рейчъл.

— Надявам се, скъпи.

— Добре — каза накрая Бил. — Пейдж ще мине първа с Хана. След това аз ще пренеса Ашли. — Той взе петгодишната Ашли от ръцете на Пейдж, а тя сграбчи ръката на Хана.

— Добре. Само не се бавете, защото нямаме много време.

Като използваше техниката, която Кора беше приложила с Тайлър, Пейдж внимателно започна да пресича прехода, стиснала ръката на своята осемгодишна дъщеря, и успяха да пресекат без проблеми. Но заради голямата им предпазливост, защото се бяха уплашили от падането на Кора и Нейт и от това как за малко не изгубиха своя син, прекосяването им отне повече време, отколкото трябваше.

Двете не оставиха повече от три минути за Бил да пресече, а после всички да се качат по стълбите на безопасна височина. Бащата сложи Ашли на гърба си, прихвана я през краката, а момичето го прегърна през шията. След това той тръгна да прекосява прехода.

— Пейдж — каза Рейчъл, — децата трябва да започнат да се качват по стълбите. Очаква се следващата вълна да бъде висока 45 метра. За да сме в безопасност, трябва да се качим поне на петнайсетия етаж.

Очевидно беше, че Пейдж се колебае какво да прави. Ако останеше с децата, докато Бил и Ашли преминат от другата страна, изкачването на тези десет етажа щеше да се забави. Но тя не искаше да остави своя съпруг и другото дете. А да изпрати децата сами не беше възможно, защото те вече бяха уплашени и ако ги оставеше сами на себе си, можеше да се случи кой знае какво.

Накрая победи идеята две от децата ѝ да са в безопасност, което беше по-важно от оставането им с нея.

— Ще ги вземеш ли с теб? — попита Пейдж. — Не мога да оставя Ашли и Бил сами. Ами ако се случи нещо?

— Разбирам — отговори Рейчъл. — Аз също имам дъщеря и вероятно щях да постъпя така.

Пейдж прегърна двете деца.

— Не забравяй — каза Рейчъл. — Разполагате най-много с три минути. Сама ще разбереш, когато стане време да тръгнете нагоре. Ще ви чакаме на шестнайсетия етаж.

— Ако не се видим след десет минути… — Гласът на Пейдж заглъхна.

— Ще се погрижа за тях.

— Благодаря ти!

Рейчъл поведе Тайлър и Хана към стълбището.

— Къде отиваме? — попита Хана.

— Ще се качим по стълбите, за да може после да се повозим на хеликоптер. Няма ли да е забавно, а?

— Мама и татко няма ли да дойдат?

— Скоро ще ни последват, обаче трябва да се качим на високо, преди да дойде следващата вълна.

— Добре — отговори малката, защото, изглежда, се беше поуспокоила малко.

Рейчъл отвори вратата към стълбището и децата се поколебаха заради сумрака, защото отгоре се просмукваше бледа светлина. Хубавото беше, че аварийните светлини от осмия етаж нагоре още работеха, захранвани от вградените в тях акумулатори, след спирането на тока. Под осмия етаж всички лампи бяха угаснали заради късото съединение, предизвикано от водата.

— Малко е призрачно — отбеляза Тайлър.

— Това е аварийното осветление. Знаете ли как работи?

Тайлър поклати отрицателно глава.

Рейчъл му обясни, като разсейваше децата с дреболии за хотела, докато се качваха по стълбите.