Цунами: Обратно броене

52.

12:24 следобед

13 минути до идването на четвъртата вълна

Водата не се беше отдръпнала напълно и пистите на Международното летище „Хонолулу“ още бяха наводнени. Няколко постройки стърчаха от водата със запазена структура. Навсякъде имаше разпръснати самолети. Повечето бяха разкъсани на парчета, защото алуминиевите им фюзелажи не бяха издържали на цунамито. Най-близкият от тях беше един „Боинг“ 767 на „Хаваян Еърлайн“, който лежеше върху асфалта на деветдесет метра от тях с откъснат колесник, изтръгнато крило и разбити илюминатори.

Ако хеликоптерът кацне във водата, щяха да се удавят. Кай не се съмняваше в това. Единственият им шанс беше да кацнат върху някоя от сградите. Очевидно и на Стан беше хрумнало същото.

— Ще се опитам да се спусна върху терминала — каза той.

Огромният главен терминал се издигаше на километър и половина северно от тях. Грамадният му покрив щеше да им осигури достатъчно простор за кацане. Но след това какво? Терминалът беше висок само три или четири етажа. Следващата вълна щеше напълно да го залее, а да бягат пеша към по-висок терен беше прекалено далече.

В далечината се извисяваше контролната кула и Кай забеляза, че покривът на постройката до нея стърчи малко от водата. Кулата беше висока най-малко 76 метра. Ако успеят да се качат на нейния покрив, можеше да извадят късмет.

— Стан! — каза Кай в микрофона. — Постройката до терминала. Кацни на нея и ще използваме стъпалата да стигнем на покрива.

Стан кимна и насочи машината към белия покрив на офис сградата на кулата. Фюзелажът се тресеше като миксер, докато се спускаха. Покривът се надигаше към тях с плашеща бързина.

— Дръжте се! — извика Стан.

Плазовете се блъснаха в покрива и Кай се уплаши, че ще пропаднат. Вместо това машината отскочи и се наклони към края му. Нямаше да могат да направят още един опит да кацнат, затова пилотът натисна лоста докрай надолу и плазовете отново се блъснаха в покрива. Мия и Лани започнаха да пищят, когато машината се плъзна надолу по покрива, а плазовете драскаха повърхността от лят бетон.

Заради триенето хеликоптерът бързо изгуби скорост, но продължаваха да се приближават към ръба. Кай придърпа Лани към себе си и се приготви за падането през ръба, но машината спря на половин метър от края.

Стан изключи двигателя и турбината започна да забавя обороти.

Кай свали слушалките.

— Всички добре ли сте? — попита той.

Единственият отговор беше неясно мърморене и кимване с глава. Изглежда никой не беше ранен. Кай освободи предпазния колан и вдигна крака, за да може Брад да се изправи.

Когато изпълзяха от съсипания хеликоптер, Чък обикаляше в кръг.

— Какво спасяване беше това? — попита той с писклив глас.

— Защо не млъкнеш? — отговори Брад уморено. — Нали си добре.

— Добре? Добре? Една не загинахме, а ти ми казваш, че съм добре!

— Чък, нали сме живи?

— Не благодарение на теб.

— Ако не се беше качил толкова бързо на хеликоптера, може би щяхме да те оставим.

— Ако не бяхте претоварили хеликоптера с толкова хора, може би щяхме да се измъкнем.

Чък отиде при пилота, който още дишаше тежко от прилива на адреналин заради аварийното приземяване.

— Благодаря, че ни прибрахте с развален хеликоптер! — Стан го изгледа, все едно е луд. Кай си помисли, че наистина може да е мръднал.

— Свърши ли? — попита го той.

— Ще ти кажа какво си мисля…

— Не искаме да чуваме какво си мислиш — прекъсна го Брад. — И ако кажеш дори една дума за тъпите бейзболни топки, ще ти счупя носа. — Когато Чък видя, че Брад свива юмруци, млъкна.

— Кай, какъв е планът? — попита Брад.

— Първо да открием път да се махнем от покрива — отговори му той. — После ще се качим по стъпалата на покрива на кулата. — Брад погледна към извисяващата се над тях кула. Обърна се към Кай със съмнение, изписано на лицето. Не искаше да влиза в друга постройка.

— Ами ако се окаже, че не е достатъчно висока?

— Затова Стан ще остане тук и ще използва своята радиостанция, за да се опита да извика друг хеликоптер.

Стан кимна и се качи обратно в машината, за да започне да предава сигнала за бедствие.

— Всички други оставате тук. Ние с Брад ще намерим път надолу.

— Не ни оставяйте! — изпищя Лани и избухна в ридания.

— Веднага се връщам, миличка. — Кай копнееше да я утеши. Искаше му се тя също да го утеши, но просто нямаше време за това. Погледна към Тереза, която кимна в знак, че ще се погрижи за Лани.

Кай се откъсна от дъщеря си и се затича по просторния покрив към кулата, а Брад го следваше.

— Кай, съжалявам за Рейчъл — каза Брад.

Кай не му отговори не защото не оценяваше съчувствието му, а защото не можеше да си позволи точно сега да рухне. За миг сложи ръка на рамото му и толкоз.

Покривът на офис сградата беше на няколко равнища, а те бяха кацнали на най-ниското. Кай видя монтажните гнезда, откъдето водата беше изтръгнала стълбите за по-високите равнища.

След малко стигнаха до края на покрива, опиращ в контролната кула. Не бяха видели никакви стълби към горните равнища. Кай надникна през края.

Водата се беше оттекла напълно, оставяйки след себе си вездесъщата тиня, която лъщеше по малкото туфи трева, които бяха останали. До контролната кула купчина отломки, които приличаха на останки от самолет, се притискаха към страната на офис сградата. Бяха струпани така, че може би щяха да успеят да се спуснат по тях.

— Да се опитаме, а? — предложи Брад.

Кай се страхуваше да не се срутят под тях, но това беше единствената им възможност.

— Хайде! — съгласи се той.

Един по един започнаха да се спускат по отломките. Купчината боклуци беше здрава, защото се размърда само един или два пъти, докато се спускаха.

Външната част на кулата беше затрупана с отломки. Единственият начин да влязат в нея беше през офис сградата. Кай не видя никъде врати, но всички прозорци бяха избити, така че той се набра на един перваз, а Брад го последва.

Помещението, в което се озоваха, беше стандартно за офис, но напълно оголено от водата. Излязоха от него и се озоваха в коридор, който водеше към кулата. Когато завиха зад ъгъла, видяха, че вратата към кулата е изтръгната от пантите.

Сега установиха, че купчината отпадъци не е само отвън. Тя се облягаше на кулата, защото се оказа част от по-голям самолетен отломък, който беше пробил външната ѝ стена. На парчето алуминиева обшивка, което беше обърнато към тях, Кай различи синьо-белия фирмен знак и буквите „Тра…“. Значи това бяха останките от самолет на „Транс Пасифик“.

Част от обшивката на крилото запушваше стълбището за втория етаж. Кай не видя начин да бъде заобиколена. Нямаше как да стигнат до своето убежище.