Цунами: Обратно броене

53.

12:28 следобед

9 минути до идването на четвъртата вълна

Кай се облегна на стената и бавно поклати глава.

— Идеята да кацнем тук беше моя.

— Не се обвинявай и за това — ободри го Брад. — Идеята беше добра.

— Брад, какво съм си въобразявал?

— Какво искаш да кажеш?

— Та аз дори семейството си не мога да спася. Кое ме накара да си помисля, че мога да спася другите хора?

Брад се приготви да отговори, но спря. Изражението му стана въпросително.

— Наистина ли си смятал, че може да спасиш всички? Че това е твоята задача?

— Разбира се, че това ми беше задачата.

— Не, не беше. Задачата ти беше да дадеш на всички възможност. Да ги предупредиш. И ти го направи. Видях го с очите си. Човече, не можеш да спасиш всички! Хората трябва сами да се спасят. Ти им даде възможност да го направят. След това всичко зависи от онзи на небето.

Кай се вторачи с истинска изненада в Брад. Никога преди не го беше чувал да споменава нещо за Бог. Това просто не беше тема за разговор между тях.

Брад забеляза неговото смайване.

— Ей, как мислиш, че се справих с това гмуркане преди малко? А сега стига толкова празни приказки. Давай да видим как да се измъкнем от тази бъркотия.

След това откровение Кай почерпи от силата на брат си и се взе в ръце. Знаеше, че ако искат да се измъкнат от това, колебанията и съмненията в себе си няма да му помогнат.

Изкатериха се обратно по купчината отломки на покрива и хукнаха към вече утихналия хеликоптер.

— Е, можем ли да се качим там горе? — попита Тереза. Останалите също впериха въпросителни погледи в Кай.

Той поклати глава.

— Стълбището е напълно запушено. Ще ни отнеме твърде много време, ако се опитаме да го разчистим.

— О, това е върхът! — избухна Чък, преди Брад да го изгледа така, че го накара да млъкне. Денис не му обръщаше внимание, сякаш искаше да покаже, че вече няма нищо общо с него.

Стан, изглежда, разговаряше с някого по радиостанцията.

— Стан — каза Кай, — моля те, кажи ни, че си намерил хеликоптер!

Стан завърши разговора, свали слушалките, слезе от хеликоптера и погледна нагоре.

— Не — отговори той, — досега не можах да намеря. Никой не отговаря на моите сигнали за бедствие.

— А с кого говореше?

— Имам колега пилот, който каза, че може да дойде да ни прибере.

— Току-що каза, че няма други хеликоптери — обади се Чък.

— Така е — потвърди Стан и посочи право нагоре. — Погледнете там.

В началото Кай не видя за какво говореше Стан, главно защото очакваше нещо друго. И тогава го видя точно над тях.

— Това е самолет — възкликна Чък, царят на баналностите.

— По-точно един C-130 на военновъздушните сили. Той има алтернативно решение.

Кай се завъртя. Пистата до офис сградата беше осеяна с дупки на местата, където водата беше изкъртила бетона. Участъците, които още бяха в добро състояние, бяха осеяни с боклуци и самолетни части.

— Не може да кацне тук — каза Кай.

— Казва, че вижда част от пистата, която е чиста. Или поне достатъчно чиста за неговата машина. Те могат да кацнат на всичко, стига да е плоско.

Контролната кула и прилежащата ѝ офис сграда се намираха в центъра на летището. Пистата, изградена върху отвоювана от морето земя, се простираше върху стърчащи от водата подводни скали в най-южната точка на летището.

— Това е на около километър и половина от тук — отбеляза Кай.

— Като имам предвид къде каза, че ще кацне, бих казал, че са по-скоро два километра.

Кай погледна часовника си, който продължаваше да тиктака въпреки всички изпитания, през които му се наложи да премине. Оставаха седем минути.

— Дори всички да тичаме, никога няма да успеем.

— Няма да тичаме. Ще се возим.