Цунами: Обратно броене

27.

10:52 сутринта

30 минути до идването на вълната

След като беше гребала през целия път до плажа „Сан Суси“, Мия се умори и помоли останалите вече да се връщат. Макар Лани също да усещаше парене в мускулите, можеше да продължава още и още и се разочарова, че Мия толкова бързо се отказа.

Бяха 600-700 метра навътре в залива Малама близо до плажа Кухио. Вятърът се беше усилил и спокойната преди малко вода сега подмяташе каяците им вълнообразно. Щеше да им отнеме половин час с тези уморени ръце и скоростта, с която гребяха, за да стигнат до изходната точка на Уайкики.

Лани се изненада от броя летателни апарати, които кръжаха във въздуха. Първо един нисколетящ самолет, който прелетя три пъти над тях. След това друг, на който помаха. Сега още един малък самолет летеше към тях.

Обаче вниманието ѝ беше отклонено от самолета заради голямата суматоха на Калакауа авеню, което беше дори по-задръстено от обикновено. Хората тичаха в двете посоки. На плажа почти не бяха останали хора.

— Мия — подвикна тя и посочи, — какво става там?

Двете момчета също погледнаха натам, където сочеше нейният пръст.

— Не зная — отговори Мия кратко. Лицето ѝ определено беше станало пепеляво на цвят.

— Добре ли си?

Мия кимна, но Лани винаги можеше да разпознае морската болест, когато видеше симптомите ѝ.

— Да не би днес да има парад? — попита Джейк.

— Не съм чувал.

Том също поклати удивен глава.

— Определено нещо става.

От другата страна на залива Малама от марината „Ала Уай“ множество плавателни съдове бързаха да излязат в открито море със скорост, която изглеждаше направо неразумна. Две от лодките май наистина се сблъскаха, но бяха толкова далече, че трудно можеше да се каже със сигурност.

Самолетът сега беше много близо и сякаш наистина се носеше към тях. След още няколко секунди ѝ се стори, че чува глас от него. Той зави и започна да кръжи над тях и гласът зазвуча по-ясно. Една дума от казаното не можеше да бъде сбъркана.

… за Хаваи има направено предупреждение за цунами. Трябва незабавно да се насочите към сушата и да се евакуирате на по-високи места. Повтарям: за Хаваи има предупреждение за цунами. Това не е учебна тревога. Веднага се връщайте на сушата. Вълната ще стигне до Хаваи след 25 минути. Ако сте чули това предупреждение, вдигнете двете си ръце и помахайте.

Четиримата се спогледаха и започнаха трескаво да махат ръце, все още стиснали греблата си. Самолетът поклати криле, после зави към група сърфисти на около 500 метра от тях.

— Защо не чухме сирените? — попита Джейк.

— Защото сме твърде далече от плажа — отговори Лани. — И вятърът духа натам.

— Няма значение защо! — изкрещя Мия. — Да се махаме оттук!

— Хайде — извика и Том. — Давайте насам!

Лани и момчетата бързо извиха към най-близкия бряг и загребаха здраво. На Мия, която нямаше този опит, ѝ отне повече време да завие.

— По-бързо — подкани я Джейк. — Нямаме много време.

— Ръцете ме болят! — извика Мия, очевидно объркана от случващото се. — Не мога по-бързо.

Тя едва гребеше с половината скорост на останалите. В такъв случай щяха да се изложат на опасност да не се впишат в оставащото време.

Том махна на Джейк.

— Върни се колкото можеш по-бързо на брега и намери някой да дойде с лодка да ни вземе.

— Кого? — попита Джейк. — Твоите родители днес ги няма.

— Мама — каза Лани. — Тя работи в „Гранд Хаваян“. Онзи хотел ето там. — И посочи характерните две кули с пешеходния преход между тях. Изглеждаше много далеч, но тя знаеше, че не може да е на повече от километър и половина.

— Давай колкото може по-бързо — каза Том. — Ние ще те следваме.

Джейк започна яростно да гребе към плажа.

След три минути вече беше на няколкостотин метра пред тях. В този момент стресът, люлеенето, липсата на опит се оказаха прекалено много за Мия и тя се наведе над борда и повърна. Докато го правеше, силно измести центъра на тежестта си и преди да свърши, каякът се обърна и я запрати във водата.

— Мия! — изпищя Лани.

Главата на Мия изскочи над водата и започна да се полюшва, поддържана от спасителната жилетка. Тя изкашля малко солена вода и отново повърна.

— Паднах! — изпищя тя. — Паднах!

С няколко загребвания Том стигна до нея и изправи каяка.

— Сега трябва да те качим обратно в него — каза той. — Обърна се и завика: — Джейк! Джейк!

Джейк, който вече беше далече, не чу виковете му от непрекъснато сменящия посоката си бриз и продължи да гребе.

— Не го връщай — каза Лани. — Той не трябва да спира. Ако те чуе и се върне, няма да може да доведе помощ.

Лани видя, че Том измерва разстоянието с очи.

— Да, права си — съгласи се той неохотно и остави Джейк да продължи.

Мия, която не беше много по плуването, се доближи кучешката до каяка. Задърпа едно от найлоновите въжета, но силите ѝ бяха толкова изчерпани, че успя да извади само единия си крак от водата. В резултат се свлече обратно и глътна още солена вода.

— Няма да успея да се кача — изплака тя. — Не съм достатъчно силна.

— Не, силна си — каза Лани, която разбра, че ще изгубят Мия, ако не успее да я успокои. — Достатъчно, за да се качиш отново в каяка. Нали така, Том?

Том я изгледа и сви недоверчиво рамене. След това кимна:

— Можем да опитаме.

Два пъти двамата се опитваха да издърпат Мия на каяка, но неудобното им положение не ги улесняваше в опитите им да ѝ помогнат. И двата пъти тя падаше обратно във водата, преди да успеят да я издърпат дори наполовина.

— Няма да стане — отбеляза Том.

— Какво да направя? — заплака Мия.

— Ами ако я сложим на твоя каяк? — предложи Лани.

— Прекалено малък е. Страхувам се, че ще се обърнем.

— Моля ви, не ме оставяйте! — изплака Мия.

— Не те оставяме — успокои я Лани. — Том ще те тегли.

— Тегли?

— Да, той е по-силен от мен.

Том кимна.

— Добра идея! Мия, хвани се за тази каишка. Вържи я за спасителната жилетка. Аз ще те дърпам. — След това се обърна към Лани. — Ти добре ли си? Можеш ли да гребеш?

Лани кимна.

— Няма да изостана. Да тръгваме.

Започнаха да гребат. Джейк вече беше далеч напред. Лани си погледна часовника. Оставаха само 27 минути. Тя загреба по-силно.