Цунами: Обратно броене

39.

11:41 сутринта

6 минути до идването на втората вълна

Като се вземат предвид всички пречки, които срещнаха досега, Кай нямаше основания да очаква, че късметът им накрая ще вземе да проработи. Беше убеден, че дори и да намерят крик, с който да освободят Брад и Мия от стоманената греда, нямаше да имат време да избягат в по-висока сграда. Следващата вълна щеше да ги завари в този десететажен жилищен блок.

Щом видя водолазния център обаче, почувства прилив на оптимизъм. Ако успееше да намери в разнебитения магазин онова, което търсеше, може би щяха да успеят да си осигурят допълнително време.

Разбира се, всичко зависеше от това дали жилищната сграда ще може да устои на втори удар от цунами. Кай не си правеше илюзии за техния шанс, но единствената друга възможност беше да оставят Брад и Мия на произвола на съдбата. Не можеше да обмисля подобно нещо.

Лани, Тереза и Том дойдоха с него да търсят. Беше обмислял дали да не изпрати Лани и Том сами да стигнат до по-висок терен, но реши, че мисълта дъщеря му да се грижи сама за себе си, е твърде плашеща. Искаше да е с него, за да може да я наглежда. А да изпрати Том сам сега, когато беше ранен, също му се стори лоша идея. Освен това имаше нужда от тях, за да посъберат припаси. Щеше да се наложи да оцеляват с онова, което успеят да съберат при това излизане. За второ нямаше да имат време. Не можеха да отделят човек, който да остане при Брад и Мия. Щеше да се наложи двамата да се подкрепят взаимно.

Когато се озоваха отвън, Кай раздели групата, изпращайки Тереза да намери колкото може повече крикове. Най-малко два или три, ако може да ги носи. Том и Лани щяха да го придружат до водолазния магазин.

Улицата пред жилищната сграда напомняше Сараево в най-тежките години на Югославската война. Късове дърво, метал, бетон, растителност и най-лошото — човешки трупове, бяха осеяли платното и тротоара. Коли и други превозни средства бяха разхвърляни във всички възможни посоки. Много от тях бяха размазани до неузнаваемост. Лека кола „Мини“ опровергаваше закона за земното притегляне, промушена като шишче от метален стълб и увиснала на шест метра във въздуха от втория етаж на една сграда.

Най-изненадващото беше, че още неколцина души обикаляха цели и невредими улиците. Кай реши, че няма защо да се учудва: след като той и хората му бяха оцелели, и други са го направили. Фаталното опустошение правеше трудно за вярване, че и други са успели да оцелеят.

Азиатка, която бърбореше нещо на език, който Кай не можа да разпознае, водеше момче на около десет към един от хотелите и изчезнаха във входа. Неколцина юноши изхвърчаха от друг хотел и затичаха с все сили към планините. Двама души им замахаха от балкон на десетия етаж на около 180 метра от тях.

Мокър, напълно гол мъж, като се изключат маратонките, притича до него и попита:

— Къде е Емили?

— Кой? — попита Кай смаян.

Голият мъж го сграбчи за ризата и го дръпна към себе си.

— Емили! Видя ли я?

Кай погледна към другите, които бяха не по-малко шокирани от него, и поклати глава. Без да каже нещо друго, мъжът го пусна и продължи надолу по улицата, като надничаше във всяка отворена врата и прозорец. Кай предположи, че е бил заварен от цунамито със своята съпруга, приятелка или дъщеря. Тази трагедия му беше непрекъснато в главата.

— Не спирайте и не говорете с никого другиго — предупреди той хората си и те разбраха какво има предвид. Просто нямаха време да помагат на другите. Сега се беше възцарил законът на джунглата. Всеки за себе си. Мисълта, че поведението на гражданите може толкова бързо да се изроди, натъжаваше Кай, но обясненията с хора изпаднали в паника или насочването им към безопасно място щяха да им попречат да спасят своите любими хора. Никой от тях не би се съгласил това да се случи. Нямаше какво повече да се каже.

Кай остави Тереза да рови из колите и спринтира с останалите към мястото, където беше видял табелата за водолазния магазин. Когато наближиха, той успя да огледа по-подробно големите щети, които беше понесла сградата, подслонила магазина. Гледката не беше окуражаваща.

Всички прозорци под осмия етаж на високата 46 метра постройка бяха избити. Приземният етаж подслоняваше различни магазини: кабинет на очен лекар, магазин за дрехи, водолазния магазин и още два други, които бяха така разбити, че Кай не можа да познае какво са продавали. Той влетя през вратата под табелата „Царе на гмуркането“ и го посрещна точно онова, което се беше надявал да не вижда.

Вътрешността на магазина беше напълно разнебитена. Нищо от стоките, с които е бил зареден преди малко, не бе останало. Вместо тях имаше боклуци, довлечени от вълната, заляла сградата. Столове, кофи за боклук и малки парчета отломки бяха осеяли пода. Единствената разпознаваема останка от магазина беше плакет от Асоциацията на професионалните водолазни инструктори (АПВИ), завинтен за стената.

— Не! — извика разочаровано Кай. — Трябва да е останало нещо!

Започна да разхвърля боклуците настрана, търсейки под тях кислородни бутилки и друго водолазно оборудване, което си беше въобразил, че ще им спаси живота. Обаче с всяко парче, което хвърляше настрана, тази надежда все повече се изпаряваше.

Тогава Лани посочи нещо, което Кай не беше забелязал в трескавото си търсене.

— Тате, там има друга врата.

На задната стена на магазина към стената беше залепено голямо парче шперплат, което скриваше вратата. От нея се виждаше само малка част от единия край и дръжката. Кай дръпна шперплата, който се беше забил в гипсокартона, и той се пльосна на земята, откривайки оцелялата врата.

Кай бутна вратата и надеждата му беше възнаградена.

Шперплатът беше запазил задната стаичка на магазина от опустошаване. В противоположната част на помещението се виждаше метална аварийна врата, която беше цяла. Отваряше се навън, така че отдръпващата се вода не беше успяла да я отвори.

Въпреки това помещението още беше мокро от пода до тавана. Бяха извадили късмет. Ако стаята беше непромокаема, налягането на водата отвън щеше да е много по-голямо от въздуха в нея и тя щеше да избие вратите навътре и да отнесе всичко. Нещо обаче беше изравнило налягането и скоро Кай видя какво е. Поточе вода изтичаше през еднометрова дупка в пода. Може би това беше мястото, където стълбът, промушил минито, бе пробил първата си дупка.

Част от предметите в помещението сигурно бяха отнесени през дупката, но въпреки това Кай беше улучил десетката, от която се нуждаеше толкова много. В помещението цареше бъркотия от водолазни бутилки, маркучи, компенсатори на плаваемостта, колани с тежести и всичко останало, нужно за гмуркане. Той стрелна поглед към часовника си. Оставаха пет минути.

— Добре. След 90 секунди трябва да излезем оттук. Имаме нужда от три кислородни бутилки, три маркуча и малко найлоново въже. Внимавайте маркучите да са с по два регулатора, защото сме общо шест души.

— Искаш да кажеш, че ще се гмуркаме? — попита Лани.

— Захващай се за работа — нареди Кай, вдигна най-близката кислородна бутилка и завинти на нея маркуч. — Това е единственият шанс за Брад и Мия. Не можем да ги освободим и да се качим навреме на безопасно място. Ще трябва да устоим на следващата вълна. Затова ни трябва въжето.

Кай видя, че Том последва неговия пример и започна да завива маркуч на друга кислородна бутилка.

— Правил ли си го и преди? — попита Кай.

— Притежавам сертификат. Имам 20 часа гмуркане зад гърба си.

— Добре. Внимавай да са пълни. Не можем да се върнем за смяна, ако открием, че бутилката е празна.

Лани се върна с жълто найлоново въже. Като хвърли поглед на витките, Кай прецени, че е дълго около 30 метра.

— Само това можах да намеря.

Щеше да отнеме много време да се свържат в едно дълго парче въже.

— Виж дали ще намериш водолазен нож. А и няколко фенерчета ще ни свършат добра работа.

Докато Лани търсеше, Кай взе трета кислородна бутилка и зави последния маркуч, задействайки манометъра за налягане. Празна. Мамка му!

Захвърли я настрана. Том донесе друга бутилка.

— Това е последната — обясни той. — Вентилите на всички останали са счупени или изкривени.

Кай бързо завинти маркуча, молейки се манометърът да не е на червено. Стрелката отчете 232 бара налягане. Пълна! Слава богу!

— Намерих нож! — извика радостно Лани.

— А фенерчета?

— Само едно. Другото нямаше крушка. Това работи. Проверих го.

— Добре, намерихме това, за което дойдохме. Да вървим.

Кай вдигна две бутилки и залитна под 38-те килограма тежест, докато Том носеше третата със своята здрава ръка.

Докато Кай подкарваше Лани и Том да излязат, забеляза нещо друго. Жълт пакет приблизително с размерите на голяма диня. На нея се виждаше дръжка и надпис: „Дръпни, за да се надуе!“. Стар спасителен плот.

Въпреки очевидната възраст на плота кислородният патрон изглеждаше чисто нов. Ако не успеят да намерят хеликоптер, може би щяха да успеят да изплуват върху една от вълните. Не беше много добра идея, а по-скоро последна възможност. Въпреки това беше по-добре, отколкото да плуват. Кай го посочи.

— Лани, можеш ли да носиш и това?

— Мисля, че да — отговори момичето. Прегърна плота с две ръце и те бързо излязоха от магазина.

Тереза потърси крик в първата кола, която видя — една „Хонда“. Вратата беше премазана навътре, затова тя бръкна през отворения прозорец и дръпна лостчето за отваряне на багажника.

Нищо не стана. Опита още веднъж, но резултатът беше същият. Бегом заобиколи колата и ритна няколко пъти капака на багажника, но той не помръдна.

Знаеше, че няма време да продължи да опитва с тази кола, затова се впусна към следващата — обърнат „Шевролет“ със смачкан покрив. Тази кола изглеждаше още по-малко обещаваща, затова я отмина.

Най-накрая се добра до една, която ѝ вдъхна надежда: пикап, обърнат на едната си страна. Задното стъкло на кабината липсваше. Тя се промъкна през него и огледа пода, който сега беше вертикален. Третата редица седалки все още беше на мястото си, затова трябваше да ги разкара, за да не пречат. Намери лостчето за освобождаване и седалката едва не падна върху ѝ. Бутна я върху втората редица седалки, освобождавайки достатъчно място, за да стъпи върху подовата тапицерия.

Дръпна я да се отдели от пода и пред очите ѝ се откри търсеното. Блестящ жълт крик беше завинтен за подовия панел до тънка резервна гума.

Крикът беше захванат с перчата гайка, която обикновено се отвиваше лесно. Но при обръщането каросерията се беше усукала и затегнала перчатата гайка допълнително. Тереза опита с всички сили да я завърти, но тя не помръдна. Имаше нужда от някакъв лост.

Измъкна се обратно от пикапа и се огледа за нещо, което би могла да използва като лост. Би било идеално, ако изведнъж вземе да намери клещи на земята, но това, разбира се, беше самозалъгване.

Вместо това трябваше да се задоволи с онова, което успее бързо да намери наоколо. Оказа се крак от метален стол. От него още се полюшваше гладко кръгло колелце. Започна да го отвива, докато изскочи от кухината с резба. Вдигна и тежко парче бетон. Щеше да го използва вместо чук, за да удря по крака на стола.

Когато се върна в пикапа, внимателно постави края на крака върху страната на перчатата гайка и се опря на колата. Увери се, че не е върху самия болт. Един неточен удар щеше да го изкриви безнадеждно.

Тереза се изви назад с парчето бетон в ръка и го стовари върху задния край на крака. Почувства как перчатата гайка поддава. След още два удара се отви достатъчно, за да може да я развие с ръка. Когато най-сетне я свали, вдигна крика, но го изпусна върху едната врата.

Щом се наведе да го вдигне, чу движение отвън и предположи, че Кай се е върнал от водолазния магазин.

Показа се от пикапа, победоносно вдигнала във въздуха крика и манивелата над главата си.

— Намерих!

Но вместо Кай видя мърляв мъж с брада, пораснала на неравни кръпки. От устата с пожълтели от дългогодишно пушене зъби я лъхна миризма на алкохол. Мръсната му тениска не успяваше да покрие огромното шкембе, което преливаше над шортите.

— Проклети мародери! — каза той, заваляйки думите. — Знаех си, че ще намеря някого от тях.

Тереза свали ръце, за да покаже, че не е опасна. В болницата много пъти се беше оправяла с пациенти като него.

— Не, аз не съм мародер!

— На мен ми приличаш на мародер. Ровиш из чужда кола и крадеш нещата на хората.

— Трябва ми крик, за да помогна…

— Не ми пробутвай тези глупости. Гледах по телевизията и знам какво трябва да се прави с хора като теб.

Досега не беше забелязала какво носи в дясната си ръка. Той вдигна автоматичен пистолет и го насочи към нея.

— Господине, моля ви, чуйте… — започна тя.

— Идваш с мен, за да намерим полицията. Те ще се оправят с теб.

— Идва цунами!

— Да, обзалагам се, че това те радва. Заради него можеш да вземеш каквото поискаш.

— Господине…

— Полиция! — започна да реве мъжът. — Полиция! Мародери!

— Виждате ли полиция наоколо? Идва друго цунами!

— Да не ме мислиш за глупак, а? Полиция!

Докато мъжът продължаваше да крещи за полиция, Тереза видя Кай, Том и Лани да идват към тях от водолазния магазин.

— Кай! Стойте там!

Мъжът рязко се обърна, за да види с кого говори, и вдигна още пистолета, сякаш искаше да заплаши новата група с него. Кай и останалите не бяха разбрали какво става. Това, което виждаха, беше един мърляв човек, стиснал пистолет в ръка. Те спряха, когато той вдигна оръжието.

Може би защото беше изгубил равновесие от рязкото завъртане, а може би нарочно, мъжът дръпна спусъка. Изтрещя изстрел и куршумът изсвири покрай главата на Кай, улучвайки със звън парче метал зад гърба му. И тримата се хвърлиха на земята.

Мъжът очевидно беше откачен и спорът с него само щеше да влоши нещата. Освен това всякакви разправии само щяха да подядат скъпоценното време, с което Тереза разполагаше да измъкне Мия жива. Затова не се поколеба. Мъжът беше с гръб към нея и тя засили с две ръце тежкия крик и го стовари върху тила му.

Резултатът беше мигновен. Той изпусна пистолета и рухна на колене. Залитна неконтролирано, а през това време Тереза вдигна оръжието, освободи пълнителя и запрати пистолета в купчината отломки. Мъжът залитна напред и се просна на земята. Все още беше в съзнание и простенваше.

— Кучко! — измърмори завалено той. — Ти ме удари!

Тереза започна да маха на Кай.

— Хайде! Намерих крик! Да вървим!

— Какво стана? — попита Кай, когато я наближи. — Каква е тази история? Кой е този човек?

Тереза, която още трепереше от прилива на адреналин, се вторачи в проснатия по корем мъж, удивена от собствените си действия. Та тя беше лекар, човек, от когото се очакваше да помага на хората, а не да ги наранява. Никога преди не беше удряла човек. Но не съжаляваше за своите действия. Мъжът беше изложил нейната дъщеря на опасност!

— По-късно ще ти обясня — каза тя. — Да вървим да измъкнем Мия и Брад!