Цунами: Обратно броене

45.

12:04 след обяд

8 минути до идването на третата вълна

Джери беше изгубил съзнание. Раната на главата му се оказа по-сериозна, отколкото Рейчъл си беше помислила в началото. След като прекараха няколко минути в опити да го свестят, решиха да се опитат да го носят нагоре по стълбите. Заради теглото му бяха нужни усилията на трите — Рейчъл, Пейдж и Шийла — за да го влачат надолу по коридора и да го носят след това нагоре по стълбите. На всяка площадка спираха за по 30 секунди да си поемат дъх. Бяха успели да се изкачат само един етаж, а им оставаха още 12.

Докато го носеха, Дорис занимаваше децата, като им разправяше за себе си и своите деца. Фамилията им беше Уендъл. Дорис беше овдовяла преди две години, когато нейният съпруг Хърбърт умрял от рак. Децата ѝ нямаха семейства, така че и тримата бяха дошли в Хаваи да си починат заедно. Когато било изпратено предупреждението за идващо цунами, се върнали в своята стая, както ги бяха инструктирали в началото. Когато предупреждението се сменило, Джери решил, че е най-добре да си останат в стаята.

След първата вълна осъзнали, че да останат в стаята си е лоша идея, затова се качили на асансьора, за да отидат на покрива. А щом спрял токът, заседнали в кабината. Докато слушаше този разказ, на Рейчъл ѝ стана ясно, че си рискува живота за хора, които най-безразсъдно се пренебрегнали нейните предупреждения да напуснат сградата, за да идат на по-висок терен.

Качването по стълбите беше бавно. При скоростта, с която се движеха, нямаше да стигнат на покрива, преди да е дошло следващото цунами. Обаче изборът беше или да оставят Джери, за да повикат помощ от покрива, та да може навреме да го качат, или да продължат със своите усилия. Имайки предвид интервалите между първите две вълни, Рейчъл не искаше да рискуват да го оставят, макар че тъкмо неговото невежество бе причината да се намират сега в това положение.

Докато с мъка качиха Джери на 14-ия етаж, чуха гласове от стълбището над тях, които се усилваха. Някакви хора идваха към тях.

Рейчъл се спря.

— Ехо! — извика тя.

Движението над тях спря. Видя две лица да надничат над перилата на около 18 метра над тях на 20-ия етаж. Един от непознатите помаха. След това започнаха да слизат по стълбите дори по-бързо, отколкото преди.

След по-малко от минута бяха изминали разстоянието. Двойка на около трийсетина години и нещо, щастлива, че е успяла да намери други оцелели. Те се усмихваха на Рейчъл, а широките им лица бяха яркочервени от излагане на слънце, с което очевидно не бяха свикнали.

— От покрива ли слизате? — попита Рейчъл.

Двамата се спогледаха и свиха рамене. Тогава мъжът започна да говори бързо на език, който звучеше като някой от славянските.

— О, не — възкликна Рейчъл. — Вие сте от руската група, нали? Руские?

Мъжът повтори думата и посочи жената и себе си. След това отново заговори на руски.

— Говорите ли английски?

— Нет. — Мъжът поклати глава. — Но инглиш. — Рейчъл предположи, че това е единственото, което знае на английски.

Те бяха от хотелските гости, които бяха отказали да напуснат стаите си, когато започна евакуацията. Или се бяха отделили от своята група при блъсканицата във фоайето. Какъвто и да беше случаят, те се движеха в грешната посока.

Рейчъл посочи надолу по стълбите и каза:

— Нет.

Усмивките на двойката се изпариха, а гласът на мъжа стана гневен и дори възмутен. Може би не обичаше някой да му нарежда какво да прави, особено ако е жена. Каквато и да беше причината, ръкомахаше енергично, докато сочеше надолу.

Рейчъл посочи баджа си, който все още беше закачен за подгизналото ѝ сако. На него пишеше: „Рейчъл Танака. Управител“. Отдолу се виждаше емблемата на хотел „Гранд Хаваян“. Надяваше се, че това ще ѝ спечели известно уважение.

След това посочи неподвижното тяло на Джери и с жестове показа, че имат нужда от помощ. Мъжът, който беше доста плещест, кимна и хвана едната му ръка.

— Чудесно, значи ме разбрахте. — Тя се обърна към руснака. — Благодаря. Спасибо.

След това хвана един крак, а Шийла другия. Вместо да продължат нагоре обаче, мъжът се завъртя и поиска да тръгне надолу. Рейчъл веднага пусна крака на Джери, хвана мъжа за ръката и поклати глава.

— Нет!

Руснакът се ядоса и направо пусна Джери на пода. Направи груб жест и хвана приятелката си, която мълчаливо гледаше отстрани, за рамото. Те продължиха надолу по стълбите, като мъжът не преставаше ядно да нарежда.

— Къде отиват? — попита Шийла.

— Отиват да умрат — отговори Рейчъл с горчивина. Беше прекалено уморена, за да замазва нещата. — Не знаят, че идва още едно цунами и ще бъде по-високо от последното.

— Не трябва ли да се опитаме да ги спрем? — намеси се Дорис.

— Как? Този тип е едър като мечка. Освен това чухте всичко, което знам на руски. Ако знаете езика, моля. Големият проблем е, че това ще отнеме твърде много време. — Тя посочи Джери с ръка. — Щеше да върви много по-бързо, ако имаше кой да ни помогне.

— Този тип? Нали току-що казахте…

— Не. Макс.

— Кой е Макс?

— Главният портиер на хотела. Той е на покрива заедно с част от гостите.

— Ако някоя от нас тръгне да се качва, останалите две няма да можем да го носим.

— Ако Тайлър отиде, ние все още ще можем да се качваме. Той може да изтича догоре много по-бързо от нас.

— Разбира се, че мога — отговори момчето.

— Ами ако нещо му се случи? — попита Пейдж. — Ами ако се изгуби?

— Могат да бъдат само на две места. Или са още в ресторанта, или са вече на покрива. Само трябва да каже на Макс да слезе при нас, за да ни помогне.

Пейдж придърпа Тайлър към себе си, сякаш трябваше да го защити от някакъв невидим враг. Зарови лице в косата му, после погледна Рейчъл с отчаяние, изписано на лицето ѝ.

— Съжалявам за онова, което казах преди малко. Че ти си виновна за Бил.

— Няма за какво да съжаляваш.

— Когато онази сграда рухна, единственото, за което можех да мисля, беше… — Гласът на Пейдж затихна, преди да беше завършила изречението.

— Всичко е наред — каза Рейчъл и внимателно сложи ръка на рамото ѝ.

— Вие ни спасихте живота — продължи Пейдж. Тя изправи рамене с новонамерена решителност. — Затова ще пусна Тайлър да избърза напред.

После клекна до момчето си.

— Скъпи, това е много важно. Разбра ли какво искаме да направиш?

— Да отида да доведа Макс.

— Или друг възрастен. Но щом изпълниш задачата, веднага поемаш обратно. Разбра ли?

Момчето кимна.

Пейдж го прегърна.

— Гордея се с теб! Ще се видим след малко.

Тайлър затрополи нагоре по стълбите, а те вдигнаха отново Джери и бавно се повлякоха с него.

— Как си? — попита Кай дъщеря си. Докато дишаше, се чуваха хрипове.

— Понаболява ме.

— След малко ще те взема. — Макар да подтичваха, Кай се нуждаеше поне от малко почивка. Болеше го всичко от подмятането във водата. Освен това си беше пресилил рамото, докато се държеше за вратата, за да не го отнесе водата в открито море. Да не говорим за срезовете и натъртванията, която бяха толкова много, че беше спрял да ги брои. Разбира се, можеше и да е много по-лошо.

Тереза сложи ръка на рамото му и го стисна. Кай изстена, но не се дръпна.

— Кай, благодаря ти. За Мия. Ако не я беше освободил… — Гласът ѝ пресекна, сякаш краят на изречението е прекалено страшен.

Кай я прегърна през рамо и я притисна към себе си.

— Знам. Благодаря ти за Лани.

— Къде отиваме? — прекъсна ги Брад. — Онази сграда не е ли по-близо? — Той посочи една постройка точно пред тях на по-малко от 300 метра.

— Да, по-близо е, но е висока само 20 етажа. Не съм сигурен, че това ще е достатъчно. Освен това ще трябва да устои на най-голямата сила на следващата вълна. Предпочитам да сме в постройка, която има известна защита и няма да попадне под пряк удар. Не бива да забравяме, че следващата вълна ще е най-голяма от всички.

— Престани да го повтаряш — нервно каза Брад. — В коя ще отидем?

— В онази — кимна Кай.

— Коя?

— Онази, от която стърчи лодката.

Откъм гледащата към океана страна на 30-етажната жилищна сграда, на 30 метра над земята висеше кърмата на 18-метрова рибарска лодка под наем. Двете ѝ витла ясно се виждаха от мястото, където се намираха сега, на около 300 метра от нея.

— Майчице! — възкликна Том.

— Ако това не разкрива силата на цунамито — каза Кай, — не знам какво би могло.

— Да — кимна Брад, — със сигурност още нямаме достатъчно такива примери.

Той мина пред Кай и закрачи натам, докато Мия продължаваше да виси на гърба му.

От усилието Лани отново започна да кашля.

— Стига ти толкова раздвижване — каза Кай. — Хайде, скачай. — Тя се качи на гърба му и той продължи да подтичва, макар и по-бавно. Не че му тежеше, просто беше изтощен.

Освен това отломките ставаха все по-опасни. Теренът беше направо апокалиптичен. Непрекъснато трябваше да заобикалят големи купчини сцепени дървета, изкривен метал и бетонни късове, които им пречеха да напредват.

Все още бяха на две преки от набелязаното убежище, когато стигнаха до кръстовище, запушено от скупчени едни върху други коли, автобуси и камиони, заклещени срещу бетонна основа. Брад я заобиколи и щом зави зад ъгъла, спря.

— Тези не са добре.

— Какво? — попита Кай, когато спря зад него.

— Ето там има хора, които идват насам.

И наистина двама млади мъже си пробиваха път през отломките към тях. Кай не можа да определи дали са гимназисти или студенти, но не бяха по-стари от 20 години. Изглеждаха в добра форма, бяха си свалили ризите, подпъхнати под коланите на шортите, все едно са излезли на следобедна разходка. Единият носеше видеокамера.

— Ей — извика им Брад, — вървите в погрешната посока.

Младежите се обърнаха към тях и огледаха шарената им група.

— Не, човече, не бъркаме — отговори онзи с камерата в ръка.

— Обърнете, ако не искате да умрете.

— Вижте, ние не сме глупаци. Отиваме в онази сграда на брега.

— Глупаци сте — намеси се Кай. — Идва още едно цунами. — След това тръгна отново, а останалите го последваха. Нямаше да губи време, за да разговаря с тези тъпаци.

— Защо си мислите, че носим камера? — продължи момчето. — Ще продадем видеото. Вече заснехме добри кадри от падането на постройката ей там. — Той посочи останките на жилищната сграда „Сийсайд“.

— Идиоти — каза Брад. — Ние бяхме в нея.

— Страхотно — каза операторът и насочи камерата към тях.

Тяхната реакция накара Кай да спре. Обърна се и вторачи поглед в тях, неспособен да разбере как е възможно да са толкова глупави и алчни.

— Лайна малки, когато гледате цялото това разрушение и смърт — развика им се той, — единственото, което съзирате, са парите, които бихте могли да изкарате?

— Ей, телевизиите също правят пари с това. Защо ние да не можем?

— Няма да изкарате и стотинка, защото ще умрете. Тази сграда няма да устои на висока 60 метра вълна.

Двамата младежи се разсмяха на думите му.

— Мислите, че се бъзикам?

— Човече, не знам, но ще заснемем страхотни кадри.

— Ей, задник, изключи камерата! — развика се и Брад. Той тръгна към тях, все едно искаше да им я отнеме. Двамата бързо отстъпиха назад, обаче Кай го спря.

— Забрави. Така или иначе никой няма да гледа тези записи. Щом са твърде тъпи да приемат добър съвет, сами да се оправят. Нямаме време за губене. Да вървим.

Двамата младежи поеха сред отломките към плажа, като разговаряха тихо и от време на време избухваха в смях. Кай го беше яд на тях не само защото го накараха да види колко безполезна в някои случаи може да бъде работата му да предупреждава хората за опасности. Хората можеха да правят с това предупреждение каквото си искат. Не можеше да ги принуди да отидат на безопасно място. Не можеше да ги спаси, ако не искаха да бъдат спасени. Сега виждаше отблизо действителността. И най-лошото беше, че той вече не искаше да ги спасява. Наистина чувстваше, че напълно заслужават онова, което щеше да им се случи.

Когато Кай и неговата група наближиха сградата с лодката, както беше започнал да я нарича мислено, Лани го потупа по гърба.

— Тате, чувам нещо.

— Какво?

— Мисля, че е глас. Идва от торбата ти.

Торбата? После осъзна какъв глупак е бил. В цялото това бързане беше забравил да провери телефона и уоки-токито. Сега някой опитваше да се свърже с него.