Цунами: Обратно броене

29.

11:06 сутринта

16 минути до идването на вълната

След като изскочи от магазина за дрехи, където беше видяла как цунамито поглъща туристите на Големия остров, Тереза се върна на мястото, където беше оставила плажната торба с бележката. За нейно удивление чантата още беше там, но нямаше никаква следа от момичетата.

Първата ѝ мисъл беше да намери друг телефон, за да се обади някому за помощ. Но без списъка с контакти в безжизнения ѝ мобилен, тя не можеше да се обади на когото и да било. Домашните телефони щяха да са безполезни, а номерата на мобилните не бяха вписани в хартиените указатели, които лежаха в телефонните будки. Когато най-сетне успя да убеди един минаващ турист да ѝ услужи с телефона си, позвъняването на справки беше неуспешно, както и опитите да се свърже с „Гранд Хаваян“. Нямаше как да се свърже с някого от своите познати.

Тереза се опита да си осигури помощта на един полицай, който помагаше в евакуацията, но той беше толкова зает, че единствено се опита да я убеди, че децата ѝ сами са успели да се доберат до безопасно място. Уверенията му обаче бяха кухи и тя продължи сама да търси, викайки имената им и показвайки снимката на Мия на всеки, който мине.

По това време евакуацията беше достигнала своя връх. Хора ходеха и тичаха във всички посоки. Някои бяха спокойни, други плачеха или крещяха. Много бяха семействата, чиито деца изпитваха трудности да вървят с родителите си. Тереза не беше имала време да се осведоми за новостите около цунамито, но онова, което хората бяха видели по телевизията, очевидно ги пришпорваше бързо да се евакуират. Когато се опитваше да спре минувачи, за да им покаже снимката на Мия, повечето хора я отблъсваха настрана, потопени в собствените си проблеми. А от онези, които отделяха секунди, за да погледнат снимката, никой не разпозна дъщеря ѝ.

През главата на Тереза минаваха безброй възможности къде биха могли да отидат Мия и Лани. Най-вероятното обяснение беше, че са в някой от хотелите или жилищните сгради, които се издигаха покрай плажа, незнаещи за масовата паника или просто пренебрегвайки опасността. Или се бяха качили в нечия кола, за да се повозят. Тереза не смяташе, че Мия би могла да направи нещо подобно, но заради състоянието си на ужас вече нищо не можеше да изключи.

Ако момичетата бяха в кола или хотелска стая, тя никога нямаше да ги намери навреме. Единствената ѝ надежда беше, че те ще осъзнаят какво става и ще се върнат да я намерят.

Диренето ѝ я заведе обратно в източния край на плажа Уайкики, където се спря на ъгъла на „Охуа“ и „Калакауа“. Обедното слънце прежуряше, без облаците да му пречат, но океанският бриз държеше температурата около приятните 26 градуса. Въпреки това по ръцете и челото на Тереза проблясваха капчици пот, които бяха повече резултат на нейното безпокойство, отколкото на климата.

Тя огледа двете преки между нея и застроената част на Уайкики, откъдето започваше паркът „Капиолани“.

— Мия! — извика. — Лани!

Няколко глави се обърнаха, но никоя не беше на нейната дъщеря. Точно се готвеше да се обърне и тръгне в другата посока, когато приглушено ридание привлече нейното внимание.

В една ниша се беше свило момченце на не повече от шест. Притиснато към стената, по лицето му се стичаха сълзи, а вятърът си играеше с русите му коси. Хората, които бързаха наоколо, бяха толкова погълнати в своето бягство, че никой не му обръщаше внимание. Ако Тереза не се беше спряла там, вероятно и тя нямаше да го забележи.

Тя клекна пред момчето, забравяйки за минутка своите изгубени деца.

— Ей, детенце, изгуби ли се?

То кимна мрачно между две ридания.

— Как се казваш?

— Дейвид.

— Здрасти, Дейвид. Аз съм Тереза.

Той я изгледа със съмнение, все едно ѝ беше казал твърде много.

— Мама казва, че не бива да разговарям с непознати.

— Да, Дейвид, обикновено това е добър съвет. Къде е майка ти?

Той замълча. Тереза видя, че не е сигурен дали да ѝ се довери.

— Дейвид, аз съм лекар, а лекарите помагат на хората, нали така? И аз искам да ти помогна да намериш мама.

— Не приличате на лекар.

— А как изглеждат лекарите?

— Като моя лекар, доктор Рейбърн. Той е стар и има смешен нос.

Тереза се усмихна.

— Кълна се, че съм лекар. Хайде, нека ти покажа. — Тя извади своя лекарски бадж от портфейла. Това се оказа достатъчно за Дейвид и информацията започна да блика от него.

— Ние сме от Калифорния и чухме за цунамито, затова заедно с други хора побягнахме от хотела. Случайно се пуснах от ръката на мама и не можах да видя нито нея, нито татко, затова тръгнах след другите хора, но нея я нямаше там. Затова се обърнах и опитах да се върна, но се изгубих и сега не знам къде е тя.

Последните думи предизвикаха друг изблик на сълзи и Тереза го прегърна.

— Дейвид, ще я намерим. Знаеш ли името на хотела ви?

— „Хана“.

— Хотел „Хана“?

— Той е розов.

— Хотелът ви е розов?

Той кимна.

Тъй като това беше първото идване на Тереза в Хонолулу, тя нямаше представа къде е хотел „Хана“. Погледна и двете посоки по Калакауа авеню, но не видя розова сграда на първа линия.

— Хотелът ви на плажа ли е? — попита тя, за да се увери, че не го е пропуснала при огледа.

Дейвид поклати глава.

— За да стигнем до плажа, трябваше да вървим надолу по една улица.

След като бяха на Охуа авеню, Тереза реши, че улицата е не по-лоша от всяка друга. Тя поведе Дейвид за ръка, бързайки да се отдалечат от плажа, като следват другите евакуиращи се.

— Кажи ми, ако видиш вашия хотел — каза тя на детето.

Момчето се тътреше до Тереза, като от време на време се скриваше зад гърба ѝ, за да се махне от пътя на друг бягащ турист. Тя попита неколцина минувачи дали знаят къде е хотел „Хана“, но никой не можа да ѝ каже. Забеляза от другата страна на улицата телефонна будка и свърна към нея.

— Хотелът още не се вижда — обади се Дейвид.

— Знам. Ще се опитаме да научим адреса.

Тереза се опитваше да не мисли какво ще се случи, ако не успее да намери родителите на Дейвид. Със сигурност не можеше да изостави момченцето, но неговата беда ѝ пречеше да търси Мия.

Указателят „Жълти страници“ висеше от долната страна на плотчето в кабината. Тя прегледа страниците с буквата „х“ и най-накрая стигна до мястото, където трябваше да е вписан хотел „Хана“. Но нямаше такъв.

— Дейвид, сигурен ли си, че се казва хотел „Хана“?

Момчето смръщи лице в усилие да си спомни.

— Да, сигурен съм.

Частта с хотелите в „Жълтите страници“ беше дебела, но Тереза не смяташе, че момчето си е измислило името, затова започна да рови. Когато стигна до „у“, го намери. „Уайкики Хана“ на Коа авеню.

На гръбчето на предната корица на справочника имаше карта на район Уайкики. Коа авеню не се пресичаше с „Охуа“ и ако беше продължила в тази посока, щеше да го подмине. Тя поведе Дейвид обратно към „Калакауа“ и мина в тръс двете преки до улицата, която трябваше да се пресича с „Коа“. И след минута зърна розовата фасада на „Уайкики Хана“.

От хотела все още излизаха закъснели туристи. Тя влезе във фоайето и преди още да успее да запита момчето как се казва майка му, една жена изпищя „Дейвид!“ и го сграбчи в прегръдките си, плачейки от радост. Обърна се към Тереза и впи ръка в рамото ѝ.

— Благодаря, че го доведохте. Не зная какво се случи. В един миг беше до мен, после изчезна.

— Няма защо. А сега трябва да бягате оттук.

— Но мъжът ми! Той излезе да търси Дейвид. Не зная къде е!

— Съжалявам, но…

— Как бих могла да го намеря?

Тереза видя отчаянието на жената от това, че не може да намери своя излязъл съпруг, и осъзна, че нейното търсене на двете момичета също е безплодно. Нямаше да открие Мия и Лани, като тича по улиците. Трябваше да отиде там, където те биха отишли.

— Как ще намеря съпруга си? — повтори разтревожената жена.

— Съжалявам — отговори Тереза, — но не знам.

После погледна за последно малкото момче, което беше събрала с майка му, и се втурна към „Гранд Хаваян“.