Цунами: Обратно броене

55.

12:33 следобед

4 минути до идването на четвъртата вълна

Брад вдигна ръце към небето и извика:

— О, Боже! Разбрахме, че ни мразиш!

Кай спринтира към хъмвито. Беше един от моделите, които приличаха на големи пикапи, като задната му част беше отворена. Шофьорската врата се отвори. Мъж в зелената униформа на военновъздушните сили залитна навън и падна в локвата. Той беше сам в хъмвито. Излезе от локвата, като се държеше за челото.

Брад и Кай стигнаха там първи. Брад беше оставил Мия да се обляга на Лани.

— Добре ли сте? — попита Кай униформения.

— Да, сър. Ударих си главата във волана. Трябваше да си сложа колана. Хъмвито няма въздушна възглавница.

Той вдигна ръка и Кай видя дълбок срез над дясното му око. Кръвта започна да се стича върху окото.

— Ще ви остане страхотен белег — подхвърли Брад.

Чък и Стан се появиха зад тях, следвани от Том, Денис и Тереза.

— Вие ли сте пилотът? — попита Чък, макар пилотът да се виждаше през предното стъкло на самолета.

— Аз съм специалист по товари. Дарин Пийбоди. Съжалявам, че го блъснах.

— На колко години си? — попита Чък. — На 13?

— На 20, сър.

— Прекрасно. Изпратили са някакъв юноша да ни спасява.

— Казах ти да си държиш устата затворена.

Чък веднага млъкна.

— Няма нищо, войнико. Стан ето там, преди малко също се просна във водата.

— С удоволствие бих ви запознал с всички — каза Кай, докато се наместваше на шофьорското място, — но трябва бързо да се махаме оттук.

Пийбоди вече не беше в състояние да шофира.

— О, не! — възмути се Брад. — Мръдни настрана, ти караш като баба.

Кай трябваше да признае, че Брад беше по-добрият шофьор от тях двамата, затова излезе от кабината.

— Кой е най-добрият начин да измъкнем хъмвито? — попита той Пийбоди.

— Ами не знам. Карал съм хъмвита само няколко пъти, и то само за да ги кача на самолета. Моята работа е самолетът да бъде натоварен както трябва.

— Няма значение — каза Брад, включи на скорост и запали двигателя. — Кара се както всеки друг пикап, само че много по-голям.

Бяха извадили късмет, че двигателят не беше изцяло под водата. Предницата на хъмвито беше опряла в края на дупката, която приличаше на не особено здрава част от пътеката за рулиране, опираща в бетона на пистата. Задните колелета бяха стъпили върху останалия бетон, така че хъмвито стоеше под остър ъгъл.

Всички отстъпиха назад, когато Брад включи на задна. Задвижването на четирите колела захапа бетона отзад и калта отпред. Откъм предницата започна да пръска вода и кал. Включи на първа със същия резултат на пръскачка отпред, само че в обратната посока. Хъмвито помръдваше слабо напред и назад, но без решителен напредък.

Радиостанцията в джипа изпука.

— Дарин! Добре ли си? Какво стана?

— Това е нашият пилот, капитан Уейнрайт — обясни Пийбоди.

— Дарин! Обади се! Дарин, чуваш ли ме?

Брад взе микрофона.

— Капитане, Дарин си удари главата в кормилото. Ще му остане белег, иначе е добре.

— Кой се обажда?

— Казвам се Брад. Ще се свържа с вас след минутка, защото сега се опитваме да извадим това хъмви от дупката.

— Какво значи това? Какво става? — продължи да настоява капитанът, но Брад беше прав. Нямаха време да обясняват текущото положение.

— Така няма да стане — каза Кай на брат си. — Опитай да завъртиш волана наляво. От онази страна дупката сякаш не е толкова дълбока. Ако успееш да вкараш цялото хъмви там долу, може би ще успееш да го изкатериш от другата страна.

— Ти луд ли си? — обади се Чък. — Ако вкара цялото хъмви вътре, ще се заклещи.

— Млъквай! — сряза го Кай. — Брад, какво ще кажеш?

— Заслужава си да опитаме. Може би ще успея да се измъкна, както опитвах досега, но ще изгубим много време.

След това завъртя волана наляво и даде газ. Хъмвито зави малко наляво, но после спря.

— Заседна. Всички да бутат откъм лявата страна на задницата. И ти, Чък. Щом включа предавката, сцеплението в калта ще е твърде малко, затова трябва да бутате.

— Това е губене на време — каза Чък, но застана зад левия калник заедно с останалите, с изключение на Лани и Мия. — Това хъмви сигурно тежи няколко тона.

— Готови? — попита Брад.

— Да! — извика групата в отговор, стъпила колкото може по-здраво на земята.

— Щом дам газ, бутайте.

Брад даде газ и отпусна съединителя. Водата не запръска право към тях, защото предните колелета бяха завити. Но изпод шасито идваха достатъчно пръски, за да подгизнат. Задните колелета започнаха да се въртят и те се хвърлиха да бутат.

— Давайте! — извика Кай. Той буташе, използвайки целия си останал адреналин. Това беше техният единствен шанс да се измъкнат оттук, затова не пестеше силите си.

В началото сякаш не се случваше нищо. Кай точно се готвеше да спре, когато чу вика на Брад:

— Тръгна!

Това вля допълнителни сили у Кай и той най-накрая усети задницата да помръдва. Колелата се завъртяха по-бързо и дясната задна гума се плъзна по бетона.

— Хайде, давай! — изрева Брад.

Задната лява гума стигна до края на дупката. Те бутнаха за последно и със силен плисък цялата задница на хъмвито се озова в дупката.

Брад не отпусна газта и след миг на мъчително бездействие, в който хъмвито сякаш нямаше намерение да помръдне, то подскочи напред и се измъкна от калта.

Всички започнаха да викат от радост, а Брад се показа от прозореца.

— Искате ли да се повозите?

Кай качи Мия на задната седалка, а той скочи на пътническата седалка до Брад. Останалите се натовариха отзад.

Когато всички бяха вътре, Брад настъпи газта до ламарината и се стрелнаха напред.

— Защо не кажеш на капитана, че идваме? Аз трябва да внимавам в пътя.

Кай взе микрофона.

— Капитане, говори Кай Танака, един от хората, които вие така любезно се съгласихте да евакуирате. Успяхме да излезем от калта и вече сме на път към вас.

— Добре. Кога ще пристигнете?

— Мисля, че на Пийбоди му трябваха две минути, за да стигне до дупката, така че предполагам също толкова време ще отнеме връщането. Капитане, можете ли да видите дали водата се отдръпва?

— Какво?

— Капитане, аз съм директорът на Предупредителния център за цунами по тихоокеанското крайбрежие. Ако виждате как бреговата ивица се разширява към морето, това означава, че цунамито е вече на прага.

От другия край настъпи тишина, но се чуваха гласове, все едно се обсъжда нещо. След това капитанът отново заговори:

— Господин Танака, бреговата линия е толкова навътре, че дори не мога да видя края ѝ. Побързайте. Бързайте с все сили!

— Ще го направим — каза Брад.

Той се движеше, доколкото може, по следите, които беше оставил Пийбоди на идване, защото знаеше, че този път е безопасен. Това беше най-разтърсващото пътуване за Кай, и то в буквален смисъл. Хората в задната част подскачаха като марионетки.

След минутка излязоха отново на гладкия бетон и пътят водеше право към самолета пред тях.

— Вижте това! — каза Пийбоди.

Гледката вече беше позната на всички, но виждайки я за пръв път, той беше обзет от страхопочитание. В далечината океанът се надигаше заплашително. Кай беше изгубил представа за времето, а то вече беше изтекло. Голямото цунами продължи да се издига нагоре, докато се носеше към пистата. Изглеждаше на осемстотин метра от мястото, където стоеше C-130.

Капитан Уейнрайт отново се свърза с тях.

— Господин Танака, виждате ли това?

— Виждаме го. Колко време ще ви трябва, за да излетите?

— Ще отнеме малко повече заради състоянието на пистата. Може би около 30 секунди.

Кай започна да пресмята наум. Без време за анализ на данните не можеше да бъде сигурен в каквото и да е. Но не можеше да рискува, затова реши да го каже. Опита се да прозвучи колкото може по-убедително.

— Започнете веднага с ускорението преди излитане.

— Какво? Нямам намерение да излитам без вас.

— Повярвайте ми, не ви подтиквам да излетите без нас.

— Тогава ще чакаме.

— Капитане, не разбирате. Чакането ще убие всички ни. Ако не започнете ускорението още сега, самолетът никога няма да излети!