Цунами: Обратно броене

49.

12:17 следобед

20 минути до идването на четвъртата вълна

Когато Кай и останалите видяха как хеликоптерът излита от покрива на „Гранд Хаваян“, те нададоха уморени, но въпреки това тържествуващи викове. Но бяха бързо прекъснати от боботенето далеч под тях. Сградата продължаваше да се съпротивлява на водната сила, но гръмогласно протестираше. Шумът накара Кай да увеличи предаването на сигнала за бедствие. Щеше да бъде крайно опасно да чакат връщането на хеликоптера на Рейчъл.

— Казвам се Кай Танака. Намираме се на покрива на бялата сграда приблизително на шест преки от плажа и на осем западно от зоологическата градина. До всички, които могат да ни чуят…

Мощността на предавателя на уоки-токито беше ограничена само до няколко километра околовръст и той се надяваше, че някой ще лети достатъчно дълго в този обсег, за да чуе съобщението. След няколко повиквания, отправени по новата честота, която Рейчъл му беше казала, най-накрая получи отговор.

— Господин Танака, говори старшина Хенри Мичъл от военен полет 133. Господине, виждам вашата група. Какво е положението ви?

Тереза прегърна Мия, а Том извика:

— Да!

— Виждате ли ни? — попита Кай пилота.

— В момента прелитаме над Даймънд Хед. — Кай се обърна, погледна на изток и тогава видя хеликоптера „Блекхоук“ бързо да се носи към тях.

— Слава богу! Тук сме осем души. — Голяма антена стърчеше от средата на покрива на сградата, особеност, която Кай не беше забелязал от земята. На нея бяха закрепени два микровълнови предавателя. Не можеше да бъде нещо друго освен антена на някой от мобилните оператори. Можеше да се окаже пречка за всеки хеликоптер, който иска да кацне. — Ще трябва да увиснете до сградата, за да можем да се качим.

Чък и Денис, двойката на покрива с тях, видяха суматохата, и се приближиха малко.

— Какво става? — попита Чък. — Успяхте ли да повикате някого?

— Хеликоптер — отговори Брад.

— Кой от тях? — Чък посочи блекхоука. — Защо тогава не се снишава?

Кай очакваше, че машината ще започне да се снишава към постройката. Чък беше прав. Тя не промени височината на полета и след няколко секунди щеше да мине над тях.

— Съжалявам, господин Танака — чу се гласът на пилота, — но нямам място.

— Дори само за няколко човека? — помоли Кай. — Тук има деца.

— Пълен съм догоре с ранени от Мауи. Отивам да ги разтоваря в „Уилър“. Веднага щом мога, ще се върна за вас.

— Колко време ще ви отнеме?

— Горивото ми свършва, така че първо ще трябва да заредя. Вероятно около половин час.

— Половин час!

— Може би дори по-дълго. „Уилър“ е претъпкано, а това е единственото място, където има оборудване за презареждане на хеликоптери.

Блекхоукът прелетя над главите им дразнещо близо.

Чък, който беше чул разговора, доближи Кай и грабна уоки-токито от ръката му. Кай остана неподвижен от смайване, когато Чък натисна бутона за връзка.

— Пилот, говори Чък Бендър. Тук имам десет хиляди долара в брой, ако…

Брад грабна юмрука на Чък и натисна карпалното му сухожилие. Той изпищя от болка и изпусна уоки-токито в другата ръка на Брад.

— Това не ти принадлежи! — каза Брад и върна уоки-токито на Кай.

Чък изгледа яростно Брад, но реши засега да отложи сблъсъка.

— Да вярвам ли на ушите си? — попита Мичъл. — Нима смятате, че върша това за пари? Кой беше това?

— Съжалявам, старшина Мичъл — отговори Кай. — Един от хората тук. Той не изразява моето мнение. Ще бъдем благодарни за всяка помощ, която може да ни окажете, но 30 минути са твърде много. Идва още една вълна. Дори не съм сигурен дали сградата ще оцелее толкова дълго. Издава много скърцане и тътнеж. Може всеки момент да рухне.

— Много съжалявам — отговори Мичъл. — Ще проверя дали няма друга машина на разположение. Съветвам ви междувременно да продължавате да излъчвате сигнала за беда. Късмет!

Шумът от хеликоптера започна да отслабва, а с него и надеждите на Кай.

Уоки-токито отново започна да звъни и той си помисли, че е прибързал с отчаянието.

— Кай — започна Рейчъл. — Не можах да чуя всичко, което пилотът каза. Успяхте ли да се качите?

— Рейчъл? — удиви се Кай, защото не очакваше да се обади, предполагайки, че е на път с другия хеликоптер и вече е извън обхвата на уоки-токито. — Къде си?

— Машината беше претоварена и аз изтеглих късата сламка.

— Искаш да кажеш, че си все още на хотелския покрив?

Погледна към „Гранд Хаваян“ и на покрива различи дребната ѝ фигурка, която му махаше. Стори му се, че ще припадне. След толкова усилия тя все още не беше в безопасност.

— Да, съгласна съм, че това не е най-безопасното място в момента — каза Рейчъл, като правеше опит да звучи спокойно въпреки тежкото си положение. — Можеш ли да минеш да ме вземеш, след като вашият хеликоптер дойде?

— О, скъпа, не мога. Във военния нямаше място и пилотът каза, че скоро няма да се върне.

Мълчанието от другата страна на линията беше мъчително.

— Добре — най-накрая каза Рейчъл. — Пилотът, който беше тук, обеща, че ще се върне да ме вземе. — Тя отново замълча, а когато заговори, гласът ѝ потреперваше. — За всеки случай продължавай да викаш помощ!

— Разбира се — отговори Кай. — Рейчъл, повярвай ми, ще се измъкнем!

— Зная — отговори тя, но Кай долови нотки на примирение в тона ѝ.

Стан Милн, пилотът на туристическата фирма „Уайлеа“, направи кръг над военния медицински център „Триплър“, оглеждайки се за равно място, което не е заето от евакуирани. Всеки сантиметър от огромния терен на военната болница беше зает от хора. Бяха хиляди. В този момент видя един „Стелиън“ на морската пехота да се издига от паркинга, който беше разчистен като зона за кацане, и се гмурна да заеме мястото му, преди някой друг хеликоптер да го изпревари.

Болницата се намираше на десетина километра северозападно от Уайкики, затова полетът беше отнел само няколко минути. Той не само искаше да свали пътниците си на безопасно място, но беше започнал да се тревожи, че повредата на опашния винт е по-тежка, отколкото смяташе в началото. От опашката се чуваше пронизителен вой — едва доловим, който някой незапознат с машината едва ли би различил от рева на хеликоптерната турбина. Но Стан, който летеше вече десет години, познаваше всеки нормален шум, който машината му издава. Такъв вой не беше чувал никога досега.

След като свали хората, планът му беше да се върне право в „Уилър“, за да го проверят. Ако беше наред, щеше да зареди и да се върне.

Той маневрира със своя „Еърбъс AS350“, за да застане точно над празното място, после плазовете опряха в асфалта. Притичаха двама санитари, едри мъже в престилки, които започнаха да помагат на пътниците да слязат.

Стан посочи свлечената на седалката фигура на Джери.

— Започнете от този, защото е ранен.

След като придърпаха носилка, мъжете извадиха Джери от кабината и внимателно го сложиха да легне. Шийла и Дорис, които дори не си направиха труда да благодарят на Стан за неговите усилия, започнаха да бърборят за състоянието на Джери, докато мъжете бутаха носилката към болницата.

Пейдж с помощта на операторката Лора свали децата си, а след това изтича право пред Стан далеч от опашния ротор, както я беше инструктирал.

Лора се качи отново и точно се готвеше да си сложи предпазния колан, когато Стан помаха с ръка.

— Трябва да останеш тук — надвика той плясъка на витлата.

Лора се изненада.

— Какво? Връщам се с теб до хотела. Искам да си прибера камерата.

В този момент Пейдж дотича обратно до вратата на кабината. Децата си беше оставила в края на паркинга, откъдето ги гледаха.

— Няма да се връщам — отговори Стан. — Съмнявам се, че машината е повредена.

— Няма да се връщате? — възкликна Пейдж. — А трябва!

— Опашният ротор трие в нещо. Може всеки момент да се откъсне.

— Не може просто да я оставите там — развика се Пейдж. — Тя е причината децата ми да са още живи!

Стан тъкмо се готвеше да ѝ каже, че съжалява, защото не може да рискува, но видя, че по лицето ѝ започнаха да се стичат сълзи. Спомни си и как Рейчъл с готовност се беше отказала от своето място, за да даде на другите възможност да се спасят, и се засрами, че за миг се беше уплашил да поеме риск като нея.

Той кимна и успокои Пейдж:

— Ще я взема.

Тя благодари и се отдръпна от хеликоптера.

Да спре турбината, за да проведе визуална инспекция на задното витло, щеше да отнеме твърде много време. Просто нямаше да обръща внимание на този звук. Освен това не беше станал пилот, защото това е най-безопасният начин човек да си изкарва прехраната. Неговата машина беше корава, щеше да се справи.

Погледна Лора.

— Не можеш да дойдеш с мен. Ако падна, не искам и ти да пострадаш.

Лора не го изгледа яростно, както очакваше Стан. Дори не спомена камерата. Просто кимна в съгласие и без да каже дума, слезе от хеликоптера и се отдалечи.

Стан увеличи оборотите и се издигна във въздуха. Помаха на Пейдж и децата, но те не му отговориха, докато не направи завой и полетя обратно към „Гранд Хаваян“.