Цунами: Обратно броене

33.

11:22 сутринта

Първата вълна

Вратите на експресния асансьор до ресторанта на покрива на „Гранд Хаваян“ се отвориха, за да пропуснат последната група гости от фоайето. Рейчъл беше сред тях. Беше останала последна, за да се увери, че никой не е изостанал. Според списъка пред нея в седем стаи под десетия етаж все още имаше гости, но сега вече беше твърде късно да се направи нещо.

От ресторанта „Звездна светлина“ се откриваше панорамна гледка към Хонолулу. Стените бяха остъклени във всички посоки с изключение на север. На запад се намираше другата сграда на „Гранд Хаваян“ — кулата „Акамаи“, и центърът на Хонолулу. На изток се издигаше Даймънд Хед. В южна посока се откриваше великолепна гледка към Тихия океан чак до хоризонта. Заради удивителните гледки и кухнята от световна класа „Звездна светлина“ беше едно от най-търсените за резервация места. Известните хора, дошли в Оаху, често се отбиваха да похапнат салата от раци или махи махи16 на канапе от шалот и да се порадват на гледката.

Рейчъл не ѝ обърна внимание. Направи обиколка на ресторанта, за да успокои гостите и да отговаря на въпроси.

— Кога може да си тръгнем?

— Някой ще дойде ли да ни вземе?

— Тук горе безопасно ли е?

Рейчъл се опита да бъде колкото може по-позитивна, но без да обещава каквото и да било.

— Моля всички да се успокоят — каза тя. — Засега тук сме в пълна безопасност. — Няколко от жените плачеха, но мнозинството от гостите понасяха случващото се добре. Особено закалените в сражения ветерани приемаха всичко напълно спокойно.

Една от жените край прозореца изпищя, а мъжът с патерици до нея посочи навън. Всички глави се обърнаха в посока към плажа.

Макс Уолш, който също стоеше при прозореца, ѝ махна да се приближи.

— Рейчъл, бързо ела!

Тя се втурна и зяпна, когато видя какво гледат другите. Водата се беше отдръпнала от плажа, оголвайки голям участък от пясък, простиращ се с километри в двете посоки покрай бреговата линия. Яхтите, които бяха останали в марината „Ала Уай“, сега лежаха на голото морско дъно, в повечето случаи килнати на една страна. Каналът „Ала Уай“, който се простираше под три моста и завиваше зад Уайкики, беше напълно пресъхнал и се виждаше дъното му от кафява тиня. Малцината зяпачи, останали по мостовете, се надвесиха над перилата, за да гледат подскачащата по дъното на празния канал риба. Някои от тях сега осъзнаха, че наистина идва цунами, и побягнаха по мостовете в опит да се спасят. Няколко от яхтите и корабчетата, които бяха напуснали пристанището на марината, бяха заседнали върху океанското дъно, което не се бе откривало, откакто полинезийците се бяха заселили в Хаваи. Пет платноходки, няколко моторни лодки, една 45-метрова луксозна яхта и голяма драга бяха изпаднали в това безпомощно положение. Някои от пътниците стояха поразени на палубите, други скачаха през борда в опит да стигнат на по-високо място.

В източна посока само неколцина бяха останали на плажа. Хората или не разбираха опасността, или я бяха пренебрегнали. Докато оглеждаше сцената, Рейчъл забеляза три малки фигури да бързат към брега.

— Кай! — извика тя.

— Какво? — попита Макс.

— Моят съпруг и дъщеря ни. Това там са те.

— Сериозно ли говориш?

Джетовете точно щяха да стигнат линията на водата. Но до най-близката сграда им оставаха още 100 метра.

— О, боже! — възкликна Макс. — Няма да успеят. Виж!

— Не говори така! — извика Рейчъл и го стисна за ръката. — Ще успеят!

Водата продължаваше да се отдръпва и към това се прибави един още по-заплашителен признак. Слънцето се отрази в линия от вода, която се простираше от хоризонт до хоризонт. Тя, изглежда, се приближаваше към тях с невъзможна скорост, ала същевременно започна да забавя ход, като за сметка на това взе да расте на височина.

Рейчъл сложи другата си ръка на прозореца и облегна главата си на него.

— Хайде, Кай! — помоли се тя с широко разтворени от ужас очи. — Можеш да го направиш!

Стисна ръката на Макс, не можеше да направи нищо, освен да гледа как цунамито се извисява в далечината на не повече от минута преди да залее дребните точици долу.

— Дръжте се! — извика Кай.

Джетът се блъсна в оголения бряг по-леко, отколкото беше очаквал, плъзгайки се с лекота по мокрия пясък още поне пет метра. Водата вече беше на 12 метра зад тях, все едно някакъв гигантски вакуум я изсмукваше назад.

Кай стисна Лани за ръка, а непромокаемата торба подскачаше неудобно върху гърба му, докато спринтираха към хотела пред тях. Разстоянието изглеждаше по-огромно от Сахара, но те знаеха, че могат да прекосят това пространство за по-малко от минута. Това беше всичко, с което разполагаха.

Брад беше хванал Мия за ръката, а Тереза, Том и Джейк го следваха. Движеха се по-бавно, отколкото на Кай му се искаше, защото пясъкът беше още мокър и краката им затъваха в него твърде лесно. И за да бъде още по-гадно, бяха попаднали на значителен наклон на брега и на практика трябваше да се катерят.

Лани падна два пъти. Кай погледна надолу и видя причината. Двете с Мия носеха джапанки, докато останалите бяха с маратонки, а Брад дори с ботуши.

— Изритайте тези джапанки — каза Кай.

Без възражения момичетата направиха каквото поиска.

След няколко секунди стигнаха до обичайната брегова линия. За изненада на Кай една едра хавайка, облечена във веещо се муумуу, крачеше бавно към океана, разтворила ръце за прегръдка.

Смаян от гледката, той дори спря.

— Ей, госпожо! — извика той. — Идва цунами!

Тя се обърна към него. Кожата ѝ беше сбръчкана от продължителното излагане на слънцето. На устните ѝ играеше блажена усмивка, която разкриваше удивително бели зъби.

— Това е Божията воля — отговори спокойно тя и продължи своя поход към океана и сигурната смърт.

— Давай! — изрева Брад.

— Но…

— Забрави я!

Преди отново да хукне, Кай стрелна поглед към океана и със собствените си очи видя феномена, който от години изучаваше в претъпкани офиси с помощта на абстрактни математически формули.

Точно както безброй пъти беше описвал на деца и туристи, на участници в конференции, океанът се надигаше като най-големия в света прилив. Разпенена бяла маса се носеше към тях с ужасяващо величие, издигаше се и рухваше, когато стигаше до плитчините, заобикалящи острова. В началото звукът наподобяваше обичайния шум от прибойните вълни, блъскащи се в брега, но разликата беше, че въобще не отслабваше. Не спираше да се усилва, непрекъснато надвишавайки се сам, и напомни на Кай самолетен двигател, който увеличава тягата преди излитане.

Можеше да си остане там слисан до идването на цунамито, ако Брад не го беше стиснал за рамото.

— Хайде! — повтори той.

Другите вече бяха отминали напред, но Лани забави и Кай я хвана за ръката, когато претича край нея.

Момичетата бяха изтощени от своето изпитание в каяците и бавеха групата. Мия изплакваше от време на време от умора, но нито тя, нито Лани се оплакваха.

— Добре се справяте! — извика Кай, за да ги окуражи.

Стигнаха до Калакауа авеню и сега шумът от цунамито зад тях беше толкова силен, че трудно се чуваха един друг. Том и Джейк спринтираха към сградата точно пред тях и Тереза ги последва с Мия. Но това не беше подходящото място. Двайсететажният хотел, където Кай възнамеряваше да отиде, беше десетина метра нагоре по улицата. Жилищната сграда пред тях беше висока само десет етажа.

— Не! — изкрещя той. — Ето тази! — и посочи по-високия хотел.

Момчетата може би не го чуха или просто не му обърнаха внимание.

Той хукна след тях, за да им попречи да влязат в по-ниската жилищна сграда. Макар да изглеждаше здрава със солидната си бетонна основа, тя беше прекалено ниска и можеше да послужи за убежище само от първата вълна.

Сега водата се извисяваше високо над залива Малама и дори хвърляше сянка, макар да беше обедно време.

На югоизток връх Даймънд Хед беше ударен от цунамито. Гейзери вода се изстреляха във въздуха, когато се стовари върху стръмните склонове на угасналия вулкан, а домове за милиони бяха разбити на трески от една от най-могъщите природни сили.

Момчетата имаха голяма преднина и Кай успя да ги настигне едва когато стигнаха до фасадата на сградата. Брад успя да ги хване, преди да се втурнат вътре.

— Не тази сграда! — извика той.

Брад се хвърли да тича заедно с тях към хотела, но Кай му извика да спре. Времето им беше изтекло. Ако тичаха към хотела, нямаше да успеят да стигнат навреме. Момчетата и Брад стигнаха до ъгъла на сградата, преди да се обърнат и се върнат при Кай.

Той отвори вратите, на които беше изписано „Сийсайд“, и трескаво затърси стълбището. Старомодната украса и лющещата се боя по стените разкриваха възрастта на жилищната сграда, но тя същевременно изглеждаше здрава, а това беше единственото, което интересуваше Кай в момента.

Тереза извика:

— Ето там! — и задърпа Мия към стълбището в източната част на сградата. Кай и Лани я последваха.

Очевидно стълбището за аварийни случаи беше построено преди новите строителни правила, които изискваха то да е защитено във вътрешността на сградата. Беше широко, светло и по-привлекателно от фоайето, защото беше изцяло облечено в стъкло.

Вдясно Кай виждаше как цунамито се стоварва с мамутски плисък върху прочутия плаж Уайкики. Вместо вертикална водна стена да се стовари едновременно върху сградите, то щеше да действа като най-бързо издигащия се прилив в света, в който водата за секунди щеше да стигне своята максимална височина. Гледката го накара да зяпне от ужас. После се впусна нагоре по стълбите колкото може по-бързо.

Преди да успят да се качат на втория етаж, Кай видя, че Мия е останала напълно без сили. Той я грабна на ръце като малко дете и хукна нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж. Адреналинът вдигаше енергията му до непознато за него равнище. При други обстоятелства носенето на допълнителни 40 килограма щеше да го забави до пъплене, но с вълната, която се готвеше да се стовари върху им, Мия му се струваше не по-тежка от пазарска чанта.

Кай държеше Тереза и Лани пред себе си, насилвайки ги да вървят по-бързо. Вратата на първия етаж избумтя при отварянето ѝ, защото се блъсна в стената. Знаеше, че това са Брад и момчетата, но не откъсна и секунда да погледне надолу към тях.

Беше вече на площадката на осмия етаж, когато чу смразяващ звук. Въпреки рева на водата трясъкът от чупещите се на първия етаж стъкла им показа, че времето им е изтекло. В бърза последователност водата избиваше прозорците на всеки етаж, все едно стрелец улучва една подир друга подредените на оградата бутилки.

Сградата залитна, изваждайки Кай от равновесие точно когато стъпваше на площадката на деветия етаж, и той за малко не изпусна Мия. Възстанови равновесието си и изтича нагоре по стъпалата до площадката на последния етаж. Пусна Мия да си стъпи на краката и погледна надолу.

На шестия етаж Брад буташе Том и Джейк пред себе си, а пенещата се водна маса беше само два етажа по-ниско от тях и бързо се покачваше.

Всички се развикаха на Брад от високата площадка.

— Давай! По-бързо!

Кай беше стиснал перилото в мъртва хватка и се надяваше, че късметът няма да им изневери точно сега. Единствено можеше да гледа ужасен как под тях цунамито преследва брат му и двете момчета.

Тогава му хрумна още по-ужасна мисъл. Ами ако е сбъркал? Ами ако вълната се окаже по-висока от 24 метра? Сега се намираха в сграда само 6 метра по-висока, като в капан, без да има къде да отидат.