Цунами: Обратно броене

40.

11:45 сутринта

2 минути до идването на втората вълна

На пешеходния преход между двете сгради на „Гранд Хаваян“ Ашли се държеше за врата на Бил, докато двамата пресичаха от кулата „Акамаи“ към кулата „Моана“. Но скърцането, което се носеше от прехода, започна да се чува все по-често, вероятно и заради сто и двайсетте килограма на Бил.

— Ашли, справяш се отлично — каза Пейдж в опит да повдигне духа на детето. Самата тя беше забила нокти в дланта си, за да не се поддаде на паниката. Нищо не можеше да направи, за да им помогне, освен да се опитва да ги окуражава. — Продължавай да се държиш здраво за татко си.

Решението да изпрати двете си деца напред с една непозната беше мъчително за нея, но не би могла да понесе мисълта да остави Бил и Ашли. В главата ѝ непрекъснато се въртеше картината как Тайлър за малко не падна от моста. Ако нещо подобно се случи на Ашли, предпочиташе да разчита на самата себе си за нейното спасяване.

Точно когато Бил се готвеше да направи последната крачка, за да се озове на сигурно място в другата сграда, Пейдж чу някаква суматоха в края на прехода. Петима юноши спряха, залитайки пред прехода. Всички говореха носово с акцент от Средния запад, усилен от по стекче бира на глава.

— Видяхте ли — каза едно от момчетата. — Казах ви, че от нашата стая видях как двама души пресякоха.

— Хайде да се махаме оттук — предложи друго момче.

Преди Бил и Пейдж да успеят да извикат да не го правят, петимата пияни приятели стъпиха на прехода. Не бяха минали повече от метър, когато един падна и повлече още двама със себе си. Ударът предизвика резонансно движение във вече отслабената конструкция на пешеходния мост. Той отскочи от късащите се въжета и отвратително се залюля над двора отдолу, който вече беше отводнен.

— Скачай, Бил! — извика Пейдж.

Той обаче нямаше да успее да стигне до кулата „Моана“, без да падне или изпусне Ашли. Затова се пресегна, хвана детето за ръка и го издърпа от гърба си, като едновременно го запрати в обятията на чакащата на метър и половина от тях Пейдж.

В този миг центърът на моста се пречупи от допълнителната тежест. Двата края, все още закачени за двете кули, се люшнаха към тях. Всички петима пияни юноши се плъзнаха от пътеката и с писъци полетяха надолу, откъдето се чуха глухи тупвания, бележещи техния край. Пейдж завъртя главата на Ашли, за да не види резултата от ударите. Противоположният край на моста се блъсна в сградата, след това се откъсна и рухна, превръщайки се в купчина изкривен метал далеч под тях, която погреба труповете.

Бил обгърна с две ръце колоната, за която се държеше. Когато неговият край на моста се блъсна в кулата, пешеходната пътека се откъсна от рамката и се стовари в двора под него. Но покривът и вертикалните колони останаха свързани с кулата „Моана“ благодарение на два стоманени пръта.

Пейдж надникна предпазливо, страхувайки се от онова, което ще види долу. За свое облекчение видя Бил все още да прегръща колоната, но беше въпрос на минути да я изпусне или да бъде залят от идващото цунами.

Рейчъл седеше облегната на вратата към стълбището на 16-ия етаж, опитвайки се да разсейва двете деца, които ѝ бяха поверени, докато чакаха Бил, Пейдж и Ашли да се присъединят към тях. Погледът към часовника показа, че скоро трябва да бъдат тук или изобщо няма да дойдат.

Докато слушаше Хана да разказва как вчера са плували под водопад, Рейчъл беше облегнала глава на металната врата, уморена от слизането и качването по стълбите, както и от изпитанието при пешеходния мост.

— Тогава скочихме от скалата, която беше висока петнайсет метра — продължаваше Хана.

— Не, не беше — възрази Тайлър. — Не беше по-висока от три метра.

— Беше, беше. Тате каза, че е висока петнайсет метра.

— Той се пошегува.

Рейчъл се беше опитала да намери Кай по уоки-токито, но не получи отговор.

— Кай, чуваш ли? Кай, обади се.

— Кой е Кай? — полюбопитства Тайлър.

— Моят съпруг. Той е човекът, който предупреди всички за цунамито.

— Къде е?

— Не знам. Той е с нашата дъщеря. Отдавна не съм се чувала с него.

— Може ли аз да опитам?

— Разбира се. — Тя му подаде уоки-токито. — Трябва само да натиснеш бутоните и можеш да говориш.

— Кай, чуваш ли? — каза той. След това зачака отговор, но такъв нямаше.

— Опитай отново, за да си сигурен… — Рейчъл замълча по средата на изречението и вдигна глава.

— За да съм сигурен в какво? — попита Тайлър.

Рейчъл вдигна ръка.

— Шшшт!

— Какво има? — попита Хана.

— Млъкнете за секунда. Мисля, че чувам нещо.

Рейчъл обърна глава и притисна ухо в стоманената врата. Тайлър и Хана направиха същото.

След миг тишина се чу боботене. Обикновено сумтенето на вентилаторите и климатиците и движението на въздуха през хотелските отдушници заглушаваше всякакви останали шумове. Но сега, когато нямаше ток, хотелът беше потънал в призрачна тишина.

Шумът се повтаряше на редовни промеждутъци. Едно, две, три, четири. Далечният бумтеж караше металната врата леко да вибрира. Шумът определено беше дело на човешки ръце.

— Какво е това? — попита Хана.

— Не знам — отговори Рейчъл, — но ми се струва, че идва откъм коридора.

Тя скочи на крака и отвори вратата. Сега шумът се усили и стана по-ясно различим. Изглежда идваше от някакво място в пустия коридор.

— Вие чакайте тук — каза Рейчъл.

— Къде отиваш? — попита Хана с глас, изпълнен със страх заради понесената травма да види само преди минути смъртта на двама души.

— Трябва да разбера какъв е този шум. Ще се върна веднага. Не мърдайте никъде, докато не се върнат родителите ви. И дръжте вратата отворена.

Рейчъл тръгна надолу по коридора, спирайки на всеки няколко секунди, за да се ориентира по шума. С влизането по-навътре в сградата той ставаше все по-силен и тя успя да се насочи към него, без да се налага да спира. Когато стигна до средата на коридора, зави към фоайето, където бяха асансьорите. Сега стана напълно ясно откъде идва блъскането.

Чуваше се глас, който го съпровождаше.

— Помощ! Има ли някой?

В асансьора беше заседнал човек.

Носенето на цялото това оборудване ги забави повече, отколкото Кай очакваше. Времето вече не достигаше, когато стигнаха площадката на десетия етаж в „Сийсайд“ и влетяха в апартамента.

— Започнахме да си мислим, че сте ни забравили — каза Брад. Гласът му беше весел, но Кай усети отчаянието, което се прокрадваше. Явно се опитваше да ободри Мия.

— Няма такава опасност, братко. Сега ще ви измъкнем оттук — отговори Кай.

Тереза му показа крика.

— Хубава гледка — зарадва се Брад.

— Да опитаме — кимна тя.

— Чакай — възрази Кай. — Нямаме време за това.

— За какво са? — попита Брад, който забеляза водолазните бутилки.

— За всички нас.

— Защо първо не ни извадите?

— Разполагаме най-много с две минути — обясни Кай, докато срязваше въжето на триметрови парчета с водолазния нож. — Първо трябва да се вържем.

— Кай, шегуваш се, нали?

— Не. — Нямаше време да смекчава новината. Спомни си как Брад беше заклещен в корабните останки и паническото чукане по вратата, преди Кай да успее да го освободи. Оттогава Брад не се беше гмуркал, защото страхът му от дълбините се превърна в същинска фобия.

— Няма да остана тук! — каза Брад.

— За съжаление, братко, ще ти се наложи.

— Кай, измъкни ни оттук! — Брад започна да се напъва да отмести гредата. — Не мога да остана тук!

— Спри! — опита се Кай да го успокои, после даде въжетата на Тереза. — Започни да се връзваш за гредата. Стегнато! Тя е най-здравото нещо тук. Не забравяй Брад и Мия.

— Защо не ми каза? — извика Брад.

Кай се наведе, за да може да му шепне в ухото.

— Защото знаех, че ще реагираш така. Плашиш Мия.

— А водата?

— Да, ще се озовем под поне 15 метра вода. Знам, че не го искаш, но ще се случи.

— Не мога!

— Можеш и ще го направиш, защото нямаме избор. Успокой се и млъкни или искаш да ти пъхна още сега мундщука на регулатора в устата?

Лекото кимване на Брад не можа да скрие ужаса му.

— Какъв му е проблемът? — попита Тереза.

— Някога при гмуркане имаше лошо преживяване.

— Какво се е случило?

— Заседна под водата и за малко не се удави.

Кай взе няколко от въжетата и завърза водолазните бутилки за гредата. Едва сега му хрумна, че трябваше да вземат и компенсатори на плаваемостта — жилетките, които носят водолазните бутилки по време на гмуркане, за да ги закачи за тях. Не се беше сетил за това, когато бяха във водолазния магазин, макар че май беше видял няколко. Найлоновото въже беше здраво, но неговата техника на връзване не беше добра. Като малък не беше членувал при бойскаутите, затова сега се ограничаваше да връзва възли, без да го е грижа дали ще могат да бъдат развързани, или не. Винаги можеха да използват ножа, за да се освободят от въжетата.

Повече се тревожеше за структурния интегритет на постройката, но не можеше да направи нищо по въпроса. Или щеше да устои на вълната, или нямаше. Единственото, което можеше да направи, беше да се погрижи да останат на място, ако постройката оцелее.

— Вързах Том и Лани — съобщи Тереза.

Кай бързо прегледа нейната работа.

— Чудесно! — похвали я той. — Трябва да издържат. А сега да вържем Брад и Мия.

— Защо? Те така или иначе са заседнали.

— Не познаваш силата на водата. Самото налягане може да измъкне някого от тях. Ако стане, ще бъдат отнесени.

Бързо завързаха Брад и Мия заедно.

— Сега е твой ред — нареди Кай.

Прехвърли въже през гредата и го зави на кръста ѝ.

— А ти? — попита Тереза.

— Ще се вържа сам. Искам да съм до Лани.

Том вече беше завинтил маркучите с регулаторите на всяка от бутилките. Всеки от тях имаше маркуч октопод с втори кислороден регулатор на него. При гмуркането винаги имаш регулатор за себе си и един резервен, който се влачи зад теб, за да може твоят другар да го използва, ако случайно му свърши въздухът.

В техния случай това означаваше, че имат нужда само от три водолазни бутилки за шестимата: една за Брад и Мия, друга за Тереза и Том, трета за Кай и Лани.

— Проверете ги — нареди Кай на цялата група. — Уверете се, че работят.

Ако имаше проблем, единственото, което можеха да направят, бе да си делят някой регулатор. Но дишането на двама с един регулатор при блъскането от водата около тях щеше да е трудно, ако не невъзможно. За щастие всички регулатори работеха и доставяха въздух.

Кай закачи водолазното фенерче за китката си и завърза с последното парче въже спасителния плот за гредата. След като не бяха успели да освободят Брад и Мия, нямаше да могат да използват плота по време на идващата вълна. Завърза найлоновата каишка на непромокаемата торба, дадена му от Реджи, в която бяха телефонът на Брад, уоки-токито и албума със снимки, който беше взел от вкъщи, за края на едно от въжетата.

Когато свършиха с връзването, Кай чу звук, който беше едновременно ободряващ и сърцераздирателен.

— Съвсем навреме — подхвърли Брад.

От отворения прозорец долетя шумът на биещи въздуха хеликоптерни витла точно над тях. Хеликоптерът, който Кай беше поискал от Реджи. Беше дошъл за тях, но моментът не можеше да бъде по-неподходящ.

Кай никога нямаше да изостави Брад и Мия дори машината да беше долетяла по-рано. Набързо обмисли обаче дали да не изпрати Том и Лани на покрива. Сега, когато всички бяха завързани, щеше да им отнеме няколко минути да се развържат и да се опитат да се качат по разбитите от взрива стълби горе. Той отхвърли тази идея, независимо от това колко примамливо звучеше хеликоптерът. Вълната щеше да ги застигне, преди да успеят да стигнат до горе.

След няколко секунди екипажът на машината видя, че тук няма никого за спасяване, и продължи към друга сграда.

— Бяха толкова близо… — отбеляза Лани.

Колкото и да беше потискащо положението, нямаше причина да задълбават в него. Имаше по-важни неща.

— Слушайте всички — каза Кай. — Течението ще бъде по-силно от всичко, което сте изпитвали. Важното е да държите регулатора в устата. Стиснете го здраво със зъби и го придържайте с ръка. Нямаме маски, така че си дръжте очите затворени. Водата ще влачи много боклуци, затова гледайте да си пазите главите. Ще бъде тежко, но не невъзможно. Можем да се справим.

— Ще ги освободим ли, когато водата се оттече? — попита Тереза.

— Разбира се — успокои я Кай и потупа крика, който също беше вързал за гредата до своята водолазна бутилка.

Всички се умълчаха, когато усетиха някаква промяна във въздуха. В далечината Кай различи първото загатване за рева, който бяха чули само преди 25 минути.

Той опъна въжетата, но не можеше да вижда добре през избитата врата на апартамента от другата страна на коридора. Рамката на прозореца на 7 метра от него обхващаше къс съвършено синьо небе. Обикновено толкова далеч от брега през прозореца щеше да вижда водата някъде далеч на хоризонта. Но дори от този лош наблюдателен пост Кай можа да види гребена на второто цунами да се носи през залива Малама с 65 километра в час и установи, че той вече беше по-висок от мястото, където се намираха. Макар че да гледа цунами на живо вече не беше нещо ново за него, дъхът му спря.

Той хвана Лани здраво за ръката.

— Идва — извика. — Дръжте се!

След това стисна мундщука на регулатора със зъби и се приготви за сблъсъка с хиляди литри вода.