Цунами: Обратно броене

4.

8:57 сутринта

Майската утрин, обичайно за Оаху, беше яркосиня само с няколко тънки ленти мъглица, кацнали върху планините северозападно от Хонолулу. Цветята покрай пътя добавяха своя сладък аромат към морския бриз, който гъделичкаше дърветата. Прогнозата беше за 26 градуса и слънчево време. Кай въздъхна доволно, докато попиваше топлината. Тереза и децата не можеха да изберат по-хубаво време за плаж.

Те бяха заети да товарят буги бордовете в джипа, когато някой звънна на портата към парцела. Кай се обърна и видя едно лъскаво черно „Харли“ да работи на празни обороти от другата страна, а характерният му ауспух гъргореше.

— Кой е това? — попита Тереза с любопитство.

— Това е Брад — отговори Кай. Но не добави „Каква изненада“. Брад наминаваше почти всяка сутрин, независимо дали Кай искаше, или не. Тереза беше чувала за Брад, но не го беше виждала.

— Не си го канил?

— Не, но това не го спира. — След като Кай се върна в Хаваи, Брад редовно наминаваше, за да го тормози и предизвика да направят заедно нещо лудо. Обикновено, когато Кай трябваше да работи.

Брад прелетя по автомобилната алея със скорост, каквато Кай не мислеше, че е възможна. Той спря с виещи гуми до групичката и скочи от мотоциклета, като същевременно свали каската си с визьор. Кай почувства как го пронизва завист за естествената грация, допълваща силното му излъчване на сърфист и пич, което само усилваше завистта.

Брад прокара пръсти през гъстата си руса коса и шляпна Кай по рамото.

— Времето е супер за една игра на голф, нали? — Той махна към небето, сякаш то беше дарило този ден в негова чест.

Преди Кай да успее да отговори, дотича Лани и се хвърли в обятията на Брад.

— Чичо Брад!

— Здравей, скъпа! — Той я завъртя във въздуха, остави я на земята и я дари с широка усмивка. — Красива си както винаги. Какво? Отиваш на плаж и не си ме поканила?

Чу се чуруликането на друг гласец. Мия.

— Ако искате, можете да дойдете с нас — каза тя умолително, а очите ѝ се бяха ококорили при вида на тясната тениска на Брад, мускулестите му ръце и небесносините очи. Устата ѝ беше полуотворена, сякаш не можеше да повярва на очите си. Той обикновено оказваше подобно въздействие на жените. Дори на тринайсетгодишните момичета.

— А ти трябва да си прекрасната Мия, за която съм слушал толкова много. — Брад ѝ протегна ръка и леко стисна нейната.

Кай си помисли, че Мия ей сега ще се разтопи върху паважа.

— А аз трябва да съм нейната майка — обади се Тереза. Тя сякаш не беше повлияна от физическите дадености и изглеждаше малко разстроена от реакцията на своята дъщеря при вида на този 35-годишен омайник.

— Радвам се най-сетне да се запознаем. Аз съм Брад Хопкинс. — Те си стиснаха ръце. — Мислех, че няма да имам това удоволствие до луауто довечера.

Тереза стрелна поглед към Кай, сякаш искаше да му каже, че правилно е описал Брад пред нея. Рейчъл се опитваше да ги сватоса с надеждата, че Тереза най-накрая ще се премести в Хаваи, но Кай просто не можеше да си ги представи заедно.

— Аз съм Тереза Гомес.

— Знам, приятелката на Рейчъл от Сиатъл. Вие сте интернист?

— Трета година стажантка.

— Чудесно е, че сте получили малко отпуска, за да дойдете на гости. Виждам, че сте готови да се насладите на нашето чудесно време. — Брад я гледаше в очите, но Кай знаеше, че вече беше успял да огледа високата ѝ фигура със слънчев загар иззад тъмния визьор на каската.

— Не можеш да дойдеш в Хаваи и да не посетиш Уайкики — отговори Тереза. — Кай, не знаех, че брат ти работи тук. — Тя кимна към бариерата, която той беше отворил.

Макар че единствената физическа прилика, която споделяха, беше ръстът им от метър и осемдесет, те наистина бяха братя. Или по-точно полубратя. Когато Кай беше на четири, неговият баща почина от рак. След година майка му се омъжи отново. Сърцето ѝ бе спечелил Чарлз Хопкинс, собственик на „Недвижими имоти Хопкинс“ — една от най-успешните фирми в този бизнес на острова. Те веднага бяха създали по-малкия брат на Кай Брад, а Чарлз осинови по-голямото момче. Макар че майката на Кай реши той да запази фамилията на своя баща, семейството беше много сплотено. Още отрано обаче стана ясно, че Чарлз подготвя Брад да поеме бизнеса. Кай нямаше нищо против, тъй като не се интересуваше от недвижими имоти и от бизнес. Неговата страст беше науката.

Когато преди три години техните родители загинаха при автомобилна катастрофа, братята си поделиха наследството, но Брад запази контрола върху фирмата.

Доставяше му удоволствие да управлява „Недвижими имоти Хопкинс“, която продължаваше да е невероятно печеливша. Като завършен плейбой, Брад се наслаждаваше на свободата, която бизнесът му осигуряваше. След като беше дори по-умен от Кай, можеше да си позволи да купонясва цяла нощ, да играе голф сутринта и въпреки това до залез да сключи поредната голяма сделка за нов хотел. Нямаше жена, деца или други отговорности, освен своите бизнес дела. Макар Кай да обичаше своя живот, понякога му се приискваше да се сменят с Брад.

— Мисля, че е успял да измъкне паролата от нашата рецепционистка, която го обожава. И сега не мога да махна този хаоле от главата си.

— Хаоле? — попита Тереза. — Това ли е неговият прякор?

Брад се засмя.

— Не, на хавайски означава пришълец, и то бял. Поне не ме нарече задник.

Кай поклати глава в престорено възмущение.

— Виждаш ли с какво трябва да се оправям? Мисля, че ще сменя паролата. Отново.

— Тук е толкова ужасно скучно, че имаш нужда някой като мен да идва да оживява атмосферата. — Брад намигна на Тереза. — Кълна се, че това е най-безопасната ферма за досадници на този свят. Не знам защо изобщо им е нужна ограда? Че кой иска да проникне тук?

— Това решение е взето, преди да дойда, веднага след взрива в Оклахома Сити. Предполагам, началството е решило, че някой откачалник може да помисли, че сме засекретен обект на ЦРУ, и да се опита да ни взриви.

— Както и да е. Хайде, Кай, скачай отзад и да вървим да изиграем една игра.

— Първо, тази сутрин имам работа. Някои от нас трябва да работят всеки ден.

— Днес е Денят в памет на загиналите във войните. Официален празник.

— Не и за мен. Аз поех празничната смяна, така че повечето от служителите да имат свободен ден. Опитвам се да бъда добър началник.

— Толкова благородно от твоя страна — подхвърли Брад с крива усмивка.

— И второ, стиковете ми са у вас.

— Вече съм се погрижил за това. Занесох ги в клуба, когато бях там последния път.

— Трето, знаеш, че няма да се кача на това. Караш като луд, а аз не искам да ставам донор.

— Това вече е предубеждение. Никога досега не съм имал някакви произшествия с моето „Харли“.

— А какво ще кажеш за онази история, когато се наложило да паднеш, защото шофьорът на завиващия камион не те бил видял?

— Казах, че никога не съм имал произшествия с моето „Харли“, а онова беше моето „Сузуки“.

— Сега на адвокат ли ще ми се правиш? Опитваш да се измъкнеш с техническа подробност.

— Онова, което искам да кажа, е, че сега съм много по-добър шофьор. Между другото, тогава не се нараних. Както казах, карам безопасно.

— Не.

— Така да бъде, но изпускаш лесни пари. Ще играя с няколко момчета от „Недвижими имоти Маалея“. Те нямат представа, че ние двамата сме с хандикап6. Вече ги уговорих за по петдесет долара на дупка. С малко късмет мога да ги удвоя с творчески подход още след първите няколко дупки.

Не за първи път Брад се опитваше да накара Кай да лъжат негови познати и той беше сигурен, че няма да е последният, когато трябва да му откаже.

— Няма да лъжа момчетата, за да им измъкна парите. Ако искат да изиграят една почтена игра… Я чакай, защо изобщо говоря за това? Така или иначе няма да дойда.

Брад видя, че няма да отстъпи.

— Щом искаш да прекараш деня между четири стени, това си е твоя работа. — Той се обърна към Тереза. — Ще поговорим още на луауто довечера.

— Като стана дума — каза Кай, — аз оплесках работата, защото забравих да направя резервацията. Ще ти се обадя по-късно, когато разбера къде ще ходим.

— Кай, само гледай да сервират хубаво май тай7. — Брад сниши глас и зашепна в ухото на брат си: — И се погрижи да седя до Тереза. — После се сбогува с пълен глас: — Чао, дами.

С добре заучени движения той си сложи каската, запали харлито и се стрелна напред за голямо удоволствие на Лани и Мия.

— Е, той наистина е необикновен — каза Тереза, докато подкарваше децата към джипа. — С него сигурно ще е интересно.

— Понякога е малко труден за понасяне — каза Кай. — Ще се погрижа да не заседнеш цяла вечер с него.

— Благодаря — отговори тя, докато се качваше на колата. Свали прозореца и попита усмихната: — Да те закарам ли до работата?

— Мисля, че с Билбо можем да идем пеша.

— Сигурно е много хубаво да работиш на няколко минути път от дома си.

— Невинаги.

— Разбирам. Хубавото е, че си близо до работата. А лошото — че си близо до работата си.

— Точно така.

— Хайде, вие двете — заговори Тереза на момичетата, — колкото по-скоро си сложите коланите, толкова по-скоро ще можем да влезем във водата.

Те му помахаха за последен път и потеглиха. Кай погали Билбо по главата.

— Сега останахме само момчета — каза той, но кучето вече душеше около хибискусите и вдигна крак, за да маркира територията си.

Мобилният телефон на Кай започна да звъни. Отвори го, очаквайки Рейчъл или Тереза, но номерът се оказа на ПЦЦТК. Натисна зеленото копче за разговор и чу гласа на Реджи Пона, единствения друг геофизик, дежурен в центъра тази сутрин.

— Шефе, опитах да се свържа с теб на домашния, но не успях — каза Реджи. — Наблизо ли си?

— Отвън пред къщата съм. Току-що изпратих семейството на плаж.

— Както виждаш, групата за обиколката още не е дошла. Но реших, че преди да дойдат, ще искаш за няколко минути да видиш нещо. Току-що издадох бюлетин.

Реджи беше изпратил съобщение на целия Тихоокеански басейн за възможно цунами.