Цунами: Обратно броене

57.

Последиците

Когато транспортният самолет C-130 кацна в „Уилър“, Денис и Стан поеха всеки по свой път, оставяйки Кай и Тереза да намерят кой да лекува нараняванията, които Том, Мия и Лани бяха получили. Намираха се в същото положение като хилядите хора, струпани по краищата на самолетните писти в базата.

Останали без покрив местни жители и туристи от цял Оаху се бяха събрали в „Уилър“ като безопасно място. По това време пътническите полети от материка вече бяха прекратени, след като пилотите получиха съобщение да се върнат обратно. Общо 35 самолета бяха принудени да кацнат, защото не им беше останало достатъчно гориво да се върнат. Те бяха подредени плътно на всяко свободно парче бетон от летището, включително отдавна неизползвана писта. След като базата вече не приемаше, липсваха моторизирани стълби или движещи се пътеки за разтоварване на самолетите. Повечето стояха още пълни с пътници, а някои бяха използвали аварийните пързалки, за да им позволят да слязат.

Военната болница „Триплър“ бързо се препълни с пациенти, които имаха нужда от лечение в травматологичен център, затова всички с други заболявания или рани бяха насочвани към временния пункт, създаден в един празен хангар. Там Кай заведе дъщеря си за лечение.

„Уилър“ разполагаше със своя собствена малка топлоелектрическа централа на нафта, така че можеше да се самозадоволява с енергия, ако токът на островите прекъсне централно. След като всички крайбрежни централи бяха изтрити от лицето на земята, базата беше едно от малкото места на Оаху, където още имаше електричество. Тъй като катастрофата беше настъпила толкова бързо, в центъра разполагаха само с ограничен брой койки. Повечето пациенти лежаха на пода върху одеяла или носилки.

Кай безмълвно се закова на място, докато се опитваше да осъзнае чудовищността на случилото се. Пред очите му имаше картина, каквато преди беше виждал само по телевизията. Редици от хора, за които се грижеха мъже и жени. Някои бяха в униформи, други по престилки, а трети в цивилни дрехи. Мнозина от пациентите стенеха или крещяха, някои от тежките рани, а други от психическата болка заради претърпените загуби.

Един лейтенант от пехотата ги упъти към втори хангар, където видяха подобна сцена. Една сестра откри малко празно място, за да могат децата да легнат, и им намери няколко одеяла. Когато разбра, че Тереза е лекар, тя я дръпна настрана, откъдето децата не можаха да ги чуват, докато си лягаха изтощени.

След минута Тереза се върна.

— Не им достигат лекари.

— Това въобще не ме учудва — отговори Кай. Стотици хора лежаха на пода само в този хангар. Можеше само да предположи още колко такива има.

— Трябва да вървя. Лани ще се оправи. Не мисля, че има някакво трайно увреждане. Ортопед трябва да погледне рамото на Том, а Мия има нужда от магнитен резонанс, но това няма да стане, докато не се върнем на материка. Сестрата каза, че няма дрехи за смяна, така че просто трябва да изсъхнем в своите собствени, докато получим други.

Том масажираше рамото си, но изглежда повече го интересуваше да оглежда хангара.

— Когато срещнеш някого от властите — каза Кай, — предай им, че Том търси родителите си. — Тогава осъзна, че въпреки преживяното заедно той не знае една много важна подробност за него.

— Том, как е фамилното ти име?

— Медлок — отговори Том, разбрал защо го пита. — Родителите ми се казват Джоузеф и Белинда Медлок.

— Разбрах — отговори Тереза. — Ще ги намерим, Том. — А към Кай добави по-тихо: — Виж, аз просто… о, боже, искам да кажа… — но преди да успее да завърши, тя се разплака и прегърна здраво Кай. След малко отстъпи назад и избърса очите си. — Ще се върна веднага щом мога.

След това тръгна към предната част на хангара, а Кай насочи своето внимание към Мия и Лани. Никоя от тях не говореше. Мия гледаше някъде в пространството, а Лани бавно прехвърляше страниците на фотоалбума, който той беше успял да спаси. Беше трудно за вярване, че това са същите момичета, които сутринта отнесоха мъмрене, че са прекалено приказливи.

Кай клекна и се усмихна на Лани.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Кашлям по малко.

— Ще се оправиш — увери я Кай. — Да, ще се оправиш.

— О, татко, защо? Искам мама! Искам чичо Брад!

Лани закри лицето си с ръце и зарида високо. Кай се опитваше да я утеши както може, търсейки едновременно утеха в нейната жизненост.

— Да, скъпа, знам — каза той. — Аз също ги искам!

След време хълцанията ѝ станаха по-тихи, докато накрая само тихичко стенеше, заровила лице в рамото му.

Топъл дъх го погъделичка по лицето. Обърна се точно навреме, за да може Билбо енергично да оближе лицето му.

— Билбо! — възкликна Лани, кучето се хвърли към нея и тя го обсипа с потупвания и нежни думи.

Кай вдигна очи и видя една голяма мургава ръка, протегната към него.

— Шефе, радвам се, че успя да се измъкнеш! — му каза Реджи Пона, докато му помагаше да стане, за да може да го прегърне. — Няколко пъти си помислих, че повече няма да те видя.

— Ако не беше изпратил помощ, точно това щеше да стане.

— Видях Тереза. — Реджи посочи входа на хангара. — Изглежда наред. Вие, момичета, добре ли сте?

Лани и Мия закимаха, макар че интересът им беше съсредоточен върху Билбо. Кай знаеше, че Реджи иска да разбере какво се е случило, но му се искаше момичетата да имат още малко време да се успокоят след изпитанието, а кучето беше точно това, от което имаха нужда.

— Реджи, хайде да се поразходим. Лани, грижи се за Билбо. Ще се върна след малко. — Видя, че тя се готви да протестира, затова вдигна ръка. — Кълна се, че няма да ходя никъде без теб. Просто ще излезем малко на въздух.

Когато се озоваха навън, два камиона спряха със свирещи гуми отпред и започнаха да разтоварват пътници и различни запаси.

— Дай да идем някъде, където ще е спокойно — каза Реджи и го поведе надолу по пистата. — Видях подходящо място, когато идвах насам. Нямаш представа колко се зарадвах, когато чух, че сте кацнали.

Кай не отговори. След няколко мига мълчание накрая попита:

— Свърши ли?

— Очакваме още няколко вълни, но те са много по-малки. Последното чудовище беше направо невероятно. 90 метра! Искам да кажа, че на някои места всичко навътре в сушата в радиус от пет километра е сравнено със земята.

— Знам. Видях разрушенията от въздуха.

— Да бе, вярно.

Пак настъпи мълчание.

— Тереза ми каза за Рейчъл и Брад — каза Реджи. — Не зная какво да кажа. Искрено съжалявам.

Реджи му оставяше възможност да каже нещо, но на Кай не му се навлизаше в подробности.

— Кой сега се занимава с предупрежденията? — попита той, защото знаеше, че Реджи не би напуснал своя пост, без да осигури заместник.

— Най-накрая се появиха Джордж и Мери. Те поддържат телефонна връзка с Предупредителния център за цунами по Западното крайбрежие и Аляска. Оставих ги да ме заместват, за да мога да дойда да те намеря. Първата вълна ще стигне в Калифорния след два часа. По това време Западното крайбрежие вече ще е евакуирано. Като добавим и излъчваното по телевизията, трябва да си пълен идиот, за да останеш днес близо до океана.

Реджи се спря в подножието на нещо, което приличаше на наблюдателна кула от времето на Втората световна война, висока най-малко двайсетина метра. Макар че очевидно не беше ползвана от години, изглеждаше достатъчно здрава.

— Там горе със сигурност ще е по-спокойно — предложи той.

Кай сви рамене и го последва нагоре по стъпалата. На върха пред тях се разкри широка панорамна гледка, която се простираше чак до брега на осем километра южно от тях. Свежият бриз, който духаше в лицето на Кай, го накара да се почувства по-добре, защото отнасяше вонята, която се носеше от подгизналите му дрехи.

— Положението ще се влоши, преди да започне да се оправя — каза той. — Ще се влоши, и то много.

— Знам. Всички електроцентрали са унищожени. Може да отнеме година, докато бъдат изградени нови. Вече преброиха 300 000 бездомни в Оаху.

— Ние двамата сме част от тях.

— Точно така — каза Реджи. — Вече се питам къде ще спим довечера.

Кай се запита кога ще може да спи отново. Единственото, за което можеше да мисли, беше Рейчъл, докато се опитваше да запечата нейния образ в съзнанието си, за да не избледнее. Проблясването в очите ѝ, когато знаеше, че Кай ще пусне някоя нескопосна шега. Веселият ѝ смях, когато гледаше как Лани и кучето се боричкат. Докосването на нейните устни. Миризмата на косата ѝ, когато се гушваше в него малко преди да заспят. Без нея идването на съня щеше да е дълго.

— Както изглежда, засега трябва да спим в хангарите — каза Кай. — Само с една работеща писта на цялата островна верига евакуацията ще върви бавно.

— Дори не знам как ще докарат авиационен бензин тук, за да заредят всички тези самолети — отговори Реджи. — Чух някой от правителството да говори за снабдяване на Хаваи с най-големия конвой кораби от Втората световна война насам. Кой знае колко време ще отнеме това. Поне две седмици, докато стигне тук. Обзалагам се, че ще преместят половината население на материка.

— Реджи — прекъсна го Кай, — имаш ли нещо против да постоим тук, без да говорим?

Реджи кимна мълчаливо и се облегна на перилата, защото осъзна, че неговият началник се нуждае от малко лично пространство след целия хаос тази сутрин. Кай просто искаше да има малко време за себе си, преди да се изправи срещу трудностите, които ги очакваха.

Те останаха там потънали в мълчание, докато мислеха за изгубеното и правеха планове за бъдещето, вторачени в синия океан, който спокойно проблясваше в далечината.