Цунами: Обратно броене

3.

8:55 сутринта

Дъждът валеше непрестанно вече два часа, но това не попречи на Ивон Дънлоп да изпълнява своите задължения. През прекараните от нея три седмици на атола Палмира беше започнала да цени влажното време, което придаваше някаква ведрина на острова. Въпреки 440-те сантиметра дъжд годишно, които напояваха пищната растителност, тя можеше да си представи и по-неприятни места за научни изследвания.

Крачеше внимателно по брега, търсейки своята плячка, като избягваше пластмасовите боклуци, довлечени в иначе чистата околна среда от океанските течения. Черни облаци се простираха чак до хоризонта, разкъсвани от време на време от проблясването на случайна светкавица в далечината. Шумът от плискащите се вълни и потропването на дъждовните капки по листата бяха единствените ѝ другари.

Никой от тримата ѝ колеги, с които беше на острова, не се беше присъединил към нея за екскурзията. Те бяха останали в изненадващо комфортния базов лагер, за да работят на своите компютри, докато вали, съставяйки данни за навиците на гнездене на речните чайки или анализирайки данни за въздействието на видовете пришълци върху островната флора.

Ивон беше дошла да лови онова, което смяташе за по-интересна плячка от птиците и храсталаците. Нейните докторантски изследвания върху биологията на безгръбначните я бяха довели на този преден пост по една-единствена причина. Не ѝ отне много време да намери онова, което търсеше. Извади цифровата камера и бавно се приближи, за да добави още снимки към своята сбирка.

Един огромен кокосов рак бягаше нагоре по палмовото дърво в търсене на своя предпочитан плод. Този рядък екземпляр беше широк деветдесет сантиметра и вероятно тежеше около четири килограма и половина — размери, които щяха да накарат повечето омари в Мейн да се засрамят. Благотворителната организация „Опазване на природата“ беше купила атола Палмира, за да го запази като резерват на дивата природа. За да ограничат въздействието на хората върху екосистемата, издаваха ограничено количество разрешителни за изследвания. Ивон беше от малцината, които имаха късмета да получат едно, и с наслада изследваше неговите природни чудеса. Дъждовни утрини като тази бяха особено подходящи за излизанията ѝ, защото осигуряваха време да се радва на природата както трябва — сама и в тишина. За нея това преживяване беше почти религиозно.

Ивон престана да снима, за да нахвърли няколко бележки в дневника си. Ракът пред нея беше един от най-хубавите екземпляри, които някога бе виждала, и искаше да го документира изцяло. На върха на дървото той разпори като диня един кокосов орех с щипците си и започна да къса месото му отвътре. Ивон превключи фотоапарата си на видеозапис, за да регистрира ритуала на храненето, когато силен гръм се разнесе из острова. Звукът беше толкова силен, че тя изпусна фотоапарата.

Смаян от шума, ракът падна от дървото и побягна обратно към безопасността на своята дупка.

Ивон се наведе да вдигне фотоапарата, в очакване гърмът да заглъхне. Потърси източника му, но облаците във всички посоки изглеждаха еднакво сиви. Нищо не подсказваше, че към тях приближава силна буря.

След минута звукът заглъхна и Ивон отиде до дупката, в която ракът се беше скрил. Настани се върху едно паднало дърво наблизо и го зачака с насочен фотоапарат да излезе отново, надявайки се на близък план.

Тя продължи да гледа дупката, преди нов шум да се натрапи под тихия дъждец. Чу се боботене от вътрешността на острова. В най-широката си част атолът Палмира беше широк само осемстотин метра. По някаква причина Ивон реши, че звукът е стигнал до нея от другата страна на острова.

Изправи се и надникна в гъстия листак. Шумът се усилваше бързо и се приближаваше към нея. Звучеше все едно хиляда слона се побягнали панически, стъпквайки всичко в своя бяг. Ивон неволно отстъпи назад и спря едва когато ботушите ѝ бяха изпръскани от прибоя. Тогава забеляза някакво движение в гората. В началото беше неясно, но за секунди се превърна в гледка, за чието осъзнаване ѝ трябваше малко време. Кипяща маса вода бушуваше към нея, като изкореняваше и трошеше всяко дърво по своя път. Не би изпитала по-голям шок, дори да беше видяла истински слонове.

Стоеше неподвижно, парализирана, гърлото ѝ свито от страх. Ревът беше толкова силен, че сякаш щеше да я прониже, а вятърът, тласкан пред стената, издуха назад качулката на дъждобрана ѝ. Очите на Ивон се бяха заковали от ужас върху връхлитащата планина отломки и безнадеждно ѝ се искаше да намери някаква дупка и да се хвърли в нея, както беше направил ракът.

Когато водата стигна до плажа, близкото палмово дърво — същото, което изглеждаше толкова здраво, когато ракът се изкатери по него, беше изтръгнато от земята и миг преди да смаже Ивон Дънлоп, тя най-сетне успя да изпищи.