Цунами: Обратно броене

41.

11:47 сутринта

Втората вълна

Останките от пешеходния мост се полюшваха заради бриза и скърцаха там, където металът се триеше в кулата „Моана“ на хотел „Гранд Хаваян“. Бил Роджърс беше успял да се задържи, но му беше трудно да се изтегли нагоре по колоната, от която висеше. Пейдж го гледаше безпомощно от сигурността на сградата на не повече от три метра от него.

— Мамо, помогни на татко!

Дъщерята на Пейдж се беше отделила от нея и сега стоеше на ръба на разбития пешеходен мост. Пейдж извика, сграбчи детето и го дръпна назад от шестетажната пропаст.

— Скъпа, върви да чакаш пред онази врата. — Пейдж посочи към изхода за стълбището.

— Но татко…

— Трябва да правиш това, което ти казвам, за да мога да помогна на татко ти. Разбрано?

Ашли кимна неохотно и се отдалечи до вратата.

Пейдж се върна и видя Бил вкопчен в ненадеждно закачените метални останки. Колоната беше започнала да се изкривява от телесното му тегло, защото не беше здраво закрепена в двата края. Но това беше всичко, което можеше да направи, за да не падне. Нямаше начин сам да успее да се изкатери нагоре.

— Бил, ще потърся нещо, което да ти спусна.

— Ашли добре ли е? — извика той в отговор.

— Да.

— Добре. Побързай, защото няма да издържа още дълго.

Пейдж тръгна да търси единственото нещо, за което се сети, че ще бъде едновременно здраво и може да бъде намерено наблизо. Противопожарен шланг.

— Не мърдай оттам! — викна тя на Ашли.

Втурна се към частта на сградата, гледаща към океана, надявайки се да намери противопожарен шланг в някоя кутия със стъклена врата. Но предвид пораженията, нанесени от първата вълна, той можеше да е в лошо състояние. Това личеше по избитите прозорци във фоайето на бизнес центъра, който гледаше към океана.

Тогава видя цунамито. Пейдж видя пенестата бяла линия, която се издигаше и рухваше, докато се носеше през залива. Тя осъзна, че няма време да намери шланг, който да спусне на Бил. Трябваше сама да го направи.

Пейдж се втурна обратно към пешеходния мост. От мястото си Бил вече беше видял цунамито.

— Намери ли нещо? — попита той.

— Нямах време. Ще се спусна на колоната над теб и оттам ще ти протегна ръка. — След това започна да се спуска през ръба.

— Не! — извика Бол. — Мостът няма да издържи и твоята тежест. Ще паднем и двамата.

— Какво да правя?

С усилването на рева, наподобяващ бързо носещ се товарен влак, Бил погледна Пейдж с тъга и любов.

— Върви!

— Не! — Пейдж се разплака, когато разбра какво иска мъжът ѝ. — Няма да го направя!

— Пейдж, трябва да заведеш Ашли на безопасно място. Трябва да бъдеш майка на децата ми.

— Не! Не! Ти ще дойдеш с мен!

— Пейдж, няма да позволя да умреш, докато се опитваш да ме спасиш. Тръгвай!

— Нямаш избор. Няма да те оставя!

Вълната вече беше на не повече от 500 метра. Щеше да глътне разстоянието за секунди.

— Няма да те оставя! — повтори тя.

— Разбирам. Не си виновна ти. Обичам те!

И след тези думи се пусна.

— Бил!

Падането от шестия етаж беше милостиво кратко. Разбитото му тяло остана проснато неподвижно върху отломките, осеяли двора. Пейдж отстъпи назад, ридаейки от гняв и скръб, защото не искаше да вижда съпруга си така.

Облегна се на стената и остана като вкопана на мястото си, докато хлипаше.

Бушуващият рев на вълната я разтърси. Водата беше на път да ги залее. Трябваше да се погрижи за безопасността на дъщеря си, за да не излезе, че съпругът ѝ се е пожертвал напразно.

Макар да продължаваше неудържимо да плаче, Пейдж грабна Ашли на ръце и се втурна в стълбището.

Гледката от военното летище „Уилър“ беше твърде далеч от центъра на събитията, но Реджи Пона все едно имаше място на първия ред, благодарение на телевизора, набързо поставен в предната част на препълнения офис. Разговаряше с Франк Манети, началника на Предупредителния център за Аляска/Западен бряг по мобилния телефон.

— Виждаш ли това? — тъкмо казваше Реджи, докато несъзнателно потупваше Билбо, който дишаше тежко до него. Когато му бяха предложили превоза, единственото му условие беше да позволят Билбо да дойде с него. Кучето остана спокойно, но любопитно оглеждаше суматохата наоколо.

По телевизията показваха кадри от хеликоптера на идващото цунами. Телевизионните станции, които за нищо на света не биха пропуснали отразяването на една от най-големите катастрофи в човешката история, бързо бяха преместили бусовете си със сателитни чинии на по-висок терен. Всички все още действащи камери на острова предаваха чрез тези бусове.

Когато Манети не отговори, Реджи попита:

— Франк, още ли си на телефона?

— Да. Просто не мога да повярвам на очите си.

— Повярвай. Кай все още е някъде там. — Поне така се надявам, помисли си Реджи. Съобщението от хеликоптера, който полковник Джонстън изпрати, не беше окуражително.

— Намери ли го?

— Още не съм. Не съм го чувал от последното съобщение насам. Хеликоптерът не намери никого на покрива. Съседната сграда била разнебитена от взрив. Може би са успели да се измъкнат навреме и са избягали.

— Ако са го направили, сега ще се изправят пред още по-голям проблем.

— Точно така. Третото цунами — съгласи се Реджи.

— Не това имах предвид.

— Какъв по-голям проблем от 60-метрово цунами?

— Ще има четвърта вълна.

— Четвърта вълна? — невярващо избъбри Реджи. — Сигурен ли си?

— Преди минута получихме данните от дълбоководния буй. Наистина лошата новина обаче е големината ѝ. Вълната ще е висока над 90 метра!

— Исусе Христе!

В мига, в който Реджи каза това, втората вълна се стовари върху сградите по Уайкики.

Кай затвори очи, когато морската вода удари предните прозорци и изпълни апартамента. Шумът взриви тъпанчетата му и положението им се влоши, когато водата стигна до тях. Тя нахлу в коридора от много посоки, приближи се към тях отвън и се стовари върху им с огромна сила. В този момент Кай се наруга, че не се е сетил да обезопаси обувките им.

Всеки, който се е спускал по една от онези пързалки, по които минаваш десетки метри за секунди, е изпитал неудобството банският му да се вдигне и да влезе в задника, когато в края на пързалката от 100 километра в час скоростта рязко спадне на нула. Макар на сушата цунамито да се движи само с 65 километра в час, въздействието на течението ще бъде същото. Техните обувки бяха най-лесните за смъкване части от облеклото им. Щяха да извадят късмет, ако водата не ги съблече до голо, както мъжа, когото Кай видя по-рано.

Тъй като бяха в сграда, течението не се движеше с постоянна скорост край тях. Вместо това представляваше турбулентна бъркотия, която първо течеше в една посока, а след секунда — обратно. В резултат водата ги подмяташе, все едно бяха в перална машина.

Отломки заблъскаха Кай. Повечето бяха малки, но остро парче стъкло го поряза по бузата. Чу трясък, когато нещо голямо профуча над главата му и се блъсна в твърда повърхност. Все пак не успя да го уцели. В този момент на Кай му хрумна, че по време на цунами много хора не умират от удавяне, а биват смазани от тежки предмети. Техните регулатори нямаше да ги предпазят от тази опасност.

Кай притисна крака в гредата с надеждата да успее да опази обувките си. Определено щяха да са му нужни, когато започнат да се катерят по отломките при бягството си от сградата, ако оцелеят дотогава.

Ушите му заглъхваха няколко пъти, докато водата над тях се изкачваше все по-високо и по-високо. Всеки 9 метра под водата съответстваха на налягане една атмосфера, а те за няколко секунди бяха потопени на два пъти по-голяма дълбочина. Кай се надяваше, че тъпанчетата на никого от тях няма да се спукат. Нямаха нужда от никакви допълнителни проблеми.

Той отвори очи и веднага ги затвори, защото от мръсотията във водата им залютя. След време, което му се стори цяла вечност, водното течение отслабна, макар да продължаваше по посока навътре в сушата. За радост на Кай сградата успя да устои на първоначалния удар, но това не означаваше кой знае какво. Можеше да рухне всеки момент, подкопана от отлива и струенето на вълната.

Въпреки че водата продължаваше да бъде мръсна, опита отново да отвори очи и сега не му залютяха толкова, колкото преди малко. Слабо фосфоресциращите стрелки на водолазния му часовник показваха, че са минали само малко повече от 30 секунди. Докато водата продължаваше да се издига над тях, слънчевата светлина започна да отслабва все повече, докато не настъпи пълен мрак.

Кай опипом потърси водолазното фенерче, което беше вързал за китката си. Още беше на мястото си и той го включи.

Мъглата от тинята не пречеше толкова на видимостта, колкото беше очаквал, но тя все още бе почти нулева. Неясната светлина на фенерчето разкриваше очертанията на околността, която му се стори непозната, макар да я беше видял само преди минута на дневна светлина.

Потърси Лани. Стомахът му се сви за миг, когато не намери лицето ѝ там, където очакваше да е. Плъзна лъча на фенерчето наоколо и я видя да се носи във водата над него. Очите ѝ бяха стиснати здраво, но Кай забеляза, че все още стиска със зъби мундщука на регулатора. В този момент от него изскочи низ от мехурчета и Кай разбра, че е оцеляла по време на най-лошото.

Хвана я за ръката, за да знае, че все още е тук. Очите ѝ трепнаха и се отвориха малко. Кай ѝ показа знака окей и тя му отвърна със същото.

От другата им страна Брад и Мия изглеждаха наред, макар на лицето на брат му все още да беше изписан ужас. Тереза и Том се виждаха на края на лъча от фенерчето, но Кай не можа да различи в какво състояние се намират.

Насочи лъча към водолазната бутилка, която използваха с Лани, за да се увери, че е наред. Беше цяла, но Кай сега установи източника на звука от удар, който чу.

Вдясно от водолазната бутилка крикът, който беше вързал за гредата, се полюшваше от въжето си. Някаква невиждана сила го беше смазала в извита бъркотия, която не ставаше за нищо.

Вече нямаха средство да освободят Брад и Мия.

— Ей, добре ли сте? — извика Рейчъл през затворената асансьорна врата.

— Слава богу! — чу се мъжки глас в отговор. — Да, добре съм. В момента съм на покрива на асансьорната кабина.

Сградата се разтърси от удара на цунамито.

— Мили боже! — викна мъжът една октава по-високо. — Какво беше това?

— Още едно цунами. Сам ли сте, или има и други с вас?

— Мама и сестра ми са все още в кабината. Аз излязох на покрива през люка, за да проверя дали мога да стигна до външната врата, но не мога да я отворя. В асансьорната шахта е тъмно като в рог. Нищо не мога да видя.

— Почакайте. Ще намеря нещо да напъна вратата да се отвори.

На всеки етаж в хотела имаше по две пожарникарски брадви. Едната висеше зад ъгъла, където беше асансьорът. Рейчъл счупи стъклото на противопожарната касета и я извади.

Пъхна острието на брадвата в луфта между двете асансьорни врати и я използва като лост, за да ги разтвори. Когато се отдалечиха на около метър и осемдесет, тя пъхна брадвата под една от вратите, за да я блокира.

На около метър по-ниско от нея стоеше плешив мъж на около четиридесет и пет години. Пълен и с метален бастун в ръката. Мъжът присви очи и запримигва в първата светлина, която виждаше от 20 минути насам.

— Слава богу, че дойдохте. Оттук не успях да отворя вратите. Без светлина не знаех какво да правя.

Под него се чуха гласове.

— Джери! Помогни ни! Извади ни оттук!

— Джери, трябва веднага да се изкатерите тук горе. Вижте! — Рейчъл му показа водата, която се изкачваше отдолу по асансьорната шахта до него.

— Мамка му! — започна да заеква той. — Те не могат. И за мен беше трудно да се изкатеря тук, въпреки че ми помагаха. Сестра ми не е тънка, а този бастун е на мама. Тя е на 78.

— Чуйте ме — каза Рейчъл, докато водата продължаваше да се покачва с удивителна бързина. — Вие сте в експресен асансьор. Той върви само между 16-ия и 28-ия етаж. Няма врати за този асансьор откъм фоайето. Това е единственият изход.

— Може би ще е най-добре да изчакаме пожарникарите.

— Няма да дойдат. Извадихте късмет, че аз ви чух.

Водата се покачваше неумолимо.

— Вече опитах да ги издърпам. Не мога сам. Моля ви!

Рейчъл изтича зад ъгъла и извика на децата в края на коридора:

— Тайлър и Хана, стойте на място. Тук има няколко души, които са заседнали в асансьора. Връщам се след минутка. Ако водата продължи да се покачва, давайте нагоре по стълбите.

Рейчъл се върна обратно и се спусна върху покрива на асансьора. Надникна през люка за извънредни случаи. Закръглена жена на четиридесет и нещо и немощна възрастна дама гледаха нагоре към нея.

— Коя сте вие? — попита възрастната жена.

— Аз съм Рейчъл Танака, управителката на хотела. В хотела спря токът. Трябва веднага да ви извадим оттук.

— Как? За съжаление нямаме стълба.

— Водата идва — каза Джери.

Рейчъл погледна през края на асансьора в шахтата. Водата вече не хвърчеше нагоре, но все още се покачваше. Изглежда беше стигнала до 13-ия етаж, само на 6 метра от пода на асансьора.

— Можете ли да плувате?

— Шегувате ли се? — възкликна по-младата жена.

— Не — поклати глава Рейчъл.

— Шийла, водата се покачва — включи се Джери. — Тя е права. Може да нямате друг избор.

— Можете ли да плувате? — повтори Рейчъл.

— Това, че имам бастун — отговори възрастната дама, — не означава, че съм инвалид. Разбира се, че мога да плувам. Ако вие двамата се бяхте съгласили с мен да тръгнем, когато настоях, нямаше да се озовем в това положение.

— Джери е виновен! — възрази Шийла. — Той е глупакът, който искаше да останем.

— Ако бяхме тръгнали по стълбището, както аз предложих — каза Джери, — нямаше сега да сме заседнали в тази дупка!

— Млъкнете! — намеси се Рейчъл. Последното, което ѝ трябваше, беше семейство, което се кара. — Ще изчакаме да видим докъде ще се качи водата. Ако влезе в кабината, ще ви повдигне и ще можем да ви издърпаме. Ако започне да спада, преди да стигне дотук, ще трябва да измислим нещо друго.

Водата стигна до пода на асансьорната кабина.

— Влиза! — извика Шийла.

Обаче водата не спря да се изкачва. Повърхността ѝ стигна до средата на кабината.

— Колко високо ще се издигне? — попита Джери.

— Нямам представа — отговори Рейчъл.

— Ами ако залее кабината и продължи нагоре?

— Не знам — повтори тя. — Имате ли по-добра идея?

Той смирено поклати глава.

Водата продължи да се издига и отвън мина над половината на кабината, но в нея беше само половин метър дълбока, защото бавно се просмукваше през вратите.

Пред вратата на шахтата се появи Пейдж с Тайлър, Хана и Ашли.

— Пейдж! Слава богу, че успяхте! Къде е Бил?

Пейдж не отговори, но сълзите, които се стичаха по бузите ѝ, подсказваха случилото се.

— О, Пейдж, съжалявам. Толкова съжалявам, но се нуждаем и от твоята помощ!

Обаче Пейдж можеше само да стои там и да ридае. Децата също се разплакаха.

— Добре — каза Рейчъл. — Стой там. Долу има трима души. Можеш да помогнеш да ги издърпаме във фоайето.

Водата не спираше да се покачва. Когато стигна до горния край на асансьора, вътре беше само метър дълбока, все още твърде плитка, за да повдигне двете жени. После прехвърли края на покрива на асансьора, заплиска се в краката на Рейчъл, заизлива се през аварийния люк и го напълни три пъти по-бързо от досега. Шумът от изливащата се вода не беше достатъчно силен, за да заглуши писъците на двете жени в кабината.