Големите малки лъжи

13.

Беше един от онези дни. Не се бе случвало отдавна, далеч преди Коледа. Селест чувстваше устата си пресъхнала. Главата ѝ глухо пулсираше. Следваше Пери и момчетата през училищния двор предпазливо, изпънала гръб, като висока чуплива чаша, която всеки момент щеше да прелее.

Бе свръхчувствителна към всичко: топлия въздух по голите ѝ ръце, каишките на сандалите между пръстите ѝ, ръбовете на листата на гигантския фикус, всяко от тях ясно очертано на синия небесен фон. Усещането наподобяваше онова мощно чувство да си отскоро влюбена или отскоро бременна, или да шофираш сама за пръв път. Всичко изглеждаше знаменателно.

„Вие с Ед карате ли се?“ — бе попитала тя веднъж Маделин. „Като куче и котка“ — отвърна ѝ Маделин с усмивка.

Но Маделин очевидно говореше за нещо съвсем безобидно.

— Може ли първо да покажем на татко успоредката? — извика Макс.

Учебните занятия започваха след две седмици, но тази сутрин магазинът за училищни униформи бе отворен за два часа, така че родителите да купят каквото им е нужно за новата учебна година. Пери имаше почивен ден и след като вземеха униформите, възнамеряваха да заведат момчетата да плуват с шнорхели.

— Разбира се — каза Селест на Макс. Той се затича напред и тя осъзна, че това не беше Макс, а Джош. Започваше да губи самообладание. Смяташе, че е прекалено съсредоточена, а всъщност не внимаваше.

Пери прокара пръст по ръката ѝ и тя потръпна.

— Добре ли си? — попита той и вдигна слънчевите си очила, за да може Селест да види очите му. Бялото им изглеждаше прекалено бяло. Нейните очи бяха силно зачервени на сутринта след скарване, но очите на Пери винаги изглеждаха ясни и искрящи.

— Добре. — Тя му се усмихна.

Той се усмихна в отговор и я придърпа към себе си.

— Изглеждаш прекрасно в тази рокля — прошепна в ухото ѝ.

На следващия ден двамата винаги се отнасяха един към друг по този начин — нежно и трепетно, сякаш заедно бяха преживели нещо ужасно, като природно бедствие, което едва не бе отнело живота им.

— Тате! — изписка Джош. — Ела да ни гледаш!

— Идвам! — извика Пери, заудря с юмруци по гърдите си като горила и тръгна след тях прегърбен, с увиснали до тялото ръце и маймунски крясъци. Момчетата полудяха от радост, престориха се на уплашени и хукнаха да се спасяват.

Беше просто семейна кавга, каза си тя. Всички двойки се карат.

Предишната нощ момчетата бяха останали да спят у майката на Пери. „Направете си една романтична вечеря без тези малки разбойници“ — каза им тя.

Всичко започна от компютъра.

Селест тъкмо проверяваше работното време на магазина за училищни униформи, когато на екрана се изписа съобщение относно някаква „катастрофална грешка“. „Пери — извика тя от кабинета, — нещо става с компютъра!“, макар че една миниатюрна частица от нея я предупреждаваше: Не, не му казвай! Ами ако не може да го поправи?

Глупачка, глупачка, глупачка. Трябваше да прояви малко разум. Но вече бе твърде късно. Той влезе усмихнат в кабинета.

— Дръпни се настрана, жено!

В семейството им той беше този, който разбираше от компютри. Обичаше да решава проблемите вместо нея и ако тогава бе успял да го поправи, всичко щеше да бъде наред.

Но той не успя.

Минутите се нижеха. Съдейки по прегърбените му рамене, нещата не вървяха добре.

— Не се тревожи — каза Селест. — Остави го.

— Мога да го направя — отвърна той и раздвижи мишката. — Знам какъв е проблемът; просто трябва да… Мамка му!

Отново ругаеше. Отначало го правеше тихо, после все по-високо. Гласът му тежеше като юмрук. Селест потръпваше всеки път.

А паралелно c неговия гняв растеше и нейният, защото тя вече виждаше как точно щеше да протече вечерта и как би могла да протече, ако не беше направила такава „катастрофална грешка“.

Приготвеното от нея плато с морски дарове щеше да си остане неизядено. Тортата „Павлова“ щеше да се плъзне от подноса директно в кофата за боклук. Прахосани на вятъра усилия, време, пари. Тя ненавиждаше прахосването. От него ѝ се гадеше.

Така че, когато каза: „Моля те, Пери, просто го зарежи“, в гласа ѝ се долавяше раздразнение. И там беше грешката ѝ. Може би трябваше да го каже по-мило. Да бъде по-търпелива. Да замълчи.

Той извъртя стола и се обърна с лице към нея. Очите му вече светеха от гняв. Твърде късно. Него вече го нямаше. Хвър-хвър, вранче.

И въпреки това тя не отстъпи. Отказа да се оттегли. Продължи да се отбранява докрай, защото всичко бе толкова нелепо и абсурдно. Помолих го да погледне компютъра. Не биваше да става така, продължаваше да се гневи наум една част от нея дори когато започна размяната на крясъци и сърцето ѝ се разхлопа, а мускулите ѝ се напрегнаха в готовност. Не е честно. Не е редно.

Този път беше още по-зле от обичайното, защото момчетата ги нямаше. Не им се налагаше да говорят тихо и да съскат един срещу друг зад затворени врати. Къщата бе твърде голяма, за да ги чуят съседите. Сякаш и двамата се наслаждаваха на възможността да се карат на воля, без ограничения.

Селест тръгна към успоредките, които се намираха в хладния, сенчест край на детската площадка. Това щеше да е любимото място за игра на момчетата, когато започнеха училище.

Пери правеше набирания на успоредката, а близнаците брояха. Движеше раменете си грациозно нагоре-надолу, със свити колене, защото краката му допираха земята. Атлетичен, както винаги.

Може би някаква болна, увредена част от Селест всъщност харесваше този начин на живот и желаеше този срамен, мръсен брак? Така си го обясняваше. Сякаш тя и Пери упражняваха някакъв странен, противен и извратен сексуален ритуал.

А сексът наистина бе част от това.

Винаги накрая имаше секс. Когато всичко приключеше. Около пет сутринта. Свиреп, гневен секс, със сълзи, които се стичаха по лицата им, и нежни извинения, които си шепнеха отново и отново: Никога повече, кълна се в живота си, това трябва да спре, трябва да сложим край на това, да потърсим помощ, никога повече.

— Хайде — извика тя на момчетата. — Да отидем до магазина за униформи, преди да е затворил.

Пери се спусна с лекота на земята и грабна по един близнак под всяка мишница.

— Хванах ви!

Дали го обичаше толкова, колкото го мразеше? Дали го мразеше толкова, колкото го обичаше?

„Трябва да пробваме с друг семеен терапевт“ — предложи му тя рано тази сутрин.

„Права си — отвърна той, все едно обсъждаха реална възможност. — Като се върна. Тогава ще поговорим за това.“

На другия ден заминаваше. Виена. Някаква „конференция на високо равнище“, която фирмата му спонсорираше. Той щеше да изнася програмната реч относно нещо ужасно сложно и глобално. Щеше да има много акроними и неразбираем служебен жаргон, а той щеше да стърчи там с малката си лазерна показалка и да отбелязва червени точици върху ПауърПойнт презентацията, подготвена от асистента му.

Пери често пътуваше. Понякога Селест го чувстваше като аномалия в живота си. Като гост. Истинският ѝ живот се случваше в негово отсъствие, а случващото се никога нямаше особено значение, защото на него винаги му предстоеше пътуване или на другия ден, или следващата седмица.

Преди две години проведоха консултация със семеен терапевт. Селест преливаше от оптимизъм, но щом видя евтината кушетка с винилова тапицерия и загрижената, сериозна физиономия на жената терапевт, веднага разбра, че са направили грешка. Видя как Пери усети превъзходството си спрямо терапевта, слагайки на кантара собствената си интелигентност и социално положение, и разбра, че това ще е тяхното първо и последно посещение.

Така и не ѝ казаха истината. Говориха за раздразнението на Пери от факта, че Селест не се събужда навреме и винаги закъснява. Селест каза, че понякога Пери „изпуска нервите си“.

Как биха могли да споделят с непознат човек какво се случваше в семейството им? Да обсъждат срама си, грозното си поведение? Те бяха красива двойка. Хората им повтаряха това от години. Възхищаваха им се, завиждаха им. Разполагаха с всички привилегии на света. Отвъдокеански пътувания. Прекрасен дом. Беше грубо и неблагодарно от тяхна страна да се държат по този начин.

„Спрете, стига!“ — несъмнено щеше да каже онази загрижена, мила жена, възмутена и отвратена.

Селест не искаше да ѝ казва нищо. Тя искаше жената да отгатне. Искаше тя да им зададе правилния въпрос. Но жената така и не го направи.

След края на терапията и двамата бяха толкова доволни, че са напуснали кабинета и представлението им е свършило, че още в ранния следобед отидоха в бара на един хотел, където си поръчаха питиета, флиртуваха и се държаха за ръце като влюбени. Някъде по средата на питието си Пери внезапно стана, улови я за ръката и я поведе към рецепцията. Буквално си „взеха стая“. Ха-ха. Толкова забавно, толкова еротично. Сякаш семейната терапия наистина бе изкоренила проблема им. Защото, в крайна сметка, колко семейни двойки правеха така? След това Селест се почувства омърсена, разчорлена и изпълнена с отчаяние.

— Е, къде е магазинът за униформи? — попита Пери, докато крачеха обратно към вътрешния двор на училището.

— Не знам — отвърна Селест. Откъде да знам? Как бих могла да зная?

— Магазинът за униформи ли търсите? Ей там е.

Селест се обърна и видя онази напрегната дребна жена с очила от деня за ориентация. Онази, чиято дъщеря бе казала, че Зиги се опитал да я удуши. Къдрокосото момиченце беше с нея.

— Аз съм Рената — каза жената. — Видяхме се в деня за ориентация миналата година. Ти си приятелка на Маделин Макензи, нали? Амабела, престани. Какво правиш? — Момиченцето се държеше за бялата риза на майка си и срамежливо се криеше зад нея. — Ела да кажеш здрасти. Това са две от момчетата в твоя клас. Те са еднояйчни близнаци. Колко интересно! — Тя погледна към Пери, който побърза да пусне момчетата на земята. — Как изобщо ги различавате?

Пери протегна ръка.

— Пери — каза. — И ние не ги различаваме. Нямаме никаква представа кой кой е.

Рената възторжено стисна ръката му. Пери привличаше жените като магнит с онази негова белозъба усмивка на Том Круз и начина, по който ги удостояваше с цялото си внимание.

— Много ми е приятно да се запознаем. Дошли сте да вземете униформите на момчетата, нали? Колко вълнуващо! Амабела трябваше да дойде с бавачката си, но заседанието на управителния съвет свърши рано, така че реших да я доведа лично.

Пери кимаше, сякаш всичко това му се струваше много увлекателно.

Рената сниши глас.

— Амабела е станала малко неспокойна от онзи инцидент в училище. Съпругата ти разказа ли ти? Едно момченце се опита да я удуши в деня за ориентация. Имаше синини по шията. Момченцето се казва Зиги. Сериозно обмисляхме дали да не докладваме случая в полицията.

— Това е ужасно — каза Пери. — Господи. Горкото момиченце!

— Татеее — каза Макс и дръпна ръката на баща си. — Побързай!

— Съжалявам — каза Рената и жизнерадостно се усмихна на Селест. — Аз май ви забавих! Вие с Маделин не бяхте ли на някакво парти за рожден ден заедно с майката на това момче? Джейн? Така ли се казваше? Много младо момиче. В първия момент я взех за аи pair. Кой знае, може пък да сте първи приятелки! Разправят, че сте пили шампанско! Предобед!

— Зиги? — намръщи се Пери. — Не познаваме никого с дете Зиги, нали?

Селест се прокашля.

— Запознах се е нея същия ден — каза тя на Рената. — Маделин навехнала глезена си и Джейн я качила в колата си. Тя… ами… беше много мила.

Селест нямаше особено желание да я свързват с майката на дете насилник, но от друга страна, Джейн ѝ допадаше, а и горкото момиче се бе почувствало много зле, след като дъщерята на Рената посочи Зиги.

— Тя е една заблудена жена, ето каква е — каза Рената. — Категорично отказа да допусне, че драгоценното ѝ дете е способно да направи онова, което е направило. Казала съм на Амабела да стои настрана от тоя Зиги. Ако бях на ваше място, щях да кажа същото на момчетата.

— Може би няма да е зле — отвърна Пери. — Не искаме да се забъркват с лоша компания от първия ден. — Каза го небрежно и шеговито, сякаш не приемаше разговора им сериозно, но Селест познаваше Пери, и подозираше, че се преструва. Той имаше параноя във връзка с малтретирането заради лични преживявания като дете. Превръщаше се в нещо като агент от тайните служби в присъствието на момчетата, очите му се стрелкаха подозрително и обхождаха парка или детската площадка в търсене на груби деца, зли кучета или педофили.

Селест отвори уста.

— Ъм… — каза. Те са на пет. Това не е ли малко прекалено?

И все пак имаше нещо тревожно около Зиги. Тя го видя съвсем за малко в училище и не можеше да прецени какво точно, но имаше нещо в лицето му, в него самия, което я караше да се чувства неловко и я изпълваше с недоверие. (Но от друга страна, той бе само на пет, точно като момчетата ѝ! Как бе възможно да си мисли такива неща за едно петгодишно дете?)

— Мамо! Хайде! — Джош задърпа ръката на Селест.

Тя вкопчи пръсти в чувствителното си дясно рамо.

— Ау! — За миг я прониза толкова остра болка, че ѝ призля.

— Добре ли си? — попита Рената.

— Селест? — Пери виновно я погледна. Той много добре знаеше причината за болката в рамото ѝ. Щом се върнеше от Виена, в пътната му чанта щеше да има изящно бижу. Още едно попълнение за колекцията ѝ. Тя никога нямаше да го сложи, а той никога нямаше да попита защо.

За момент Селест изгуби дар слово. Устата ѝ се изпълни с думи, огромни и тежки като камъни. Представи си как ги оставя да се изсипят навън.

Съпругът ми ме бие, Рената. Никога по лицето, разбира се. Той е твърде изискан за това. Твоят мъж бие ли те?

И ако го прави, има един въпрос, който наистина ме интересува: Ти посягаш ли да удариш в отговор?

— Добре съм — отвърна тя.