Големите малки лъжи

5.

Селест отвори стъклената врата на „Блу Блус“ и веднага видя Маделин. Делеше една маса с дребно, слабо момиче, облечено в дънкова пола и обикновена бяла тениска с остро деколте. Непознато момиче. Прониза я внезапно разочарование. „Само ние двете“, бе казала Маделин.

Селест пренареди очакванията си за сутринта и пое дълбоко въздух. Напоследък забелязваше нещо странно, което се случваше всеки път, когато контактуваше с хора в групи. Не можеше да си спомни ясно присъствието си сред околните. Улавяше се да мисли: Не се ли изсмях твърде високо току-що? Не забравих ли да се засмея? Не се ли повторих току-що?

По някаква причина, когато бяха само двете с Маделин, всичко беше наред. Сигурно защото познаваше Маделин толкова отдавна. Усещаше личността си непокътната в компанията на Маделин.

Може би имаше нужда от тоник. Така би казала баба ѝ. Тоник. Какво беше това?

Тя тръгна между масите в тяхна посока. Все още не я бяха забелязали. Изглеждаха дълбоко потънали в разговор. Сега вече ясно виждаше профила на момичето. Беше твърде млада за училищна майка. Сигурно е детегледачка или au pair[2]. Най-вероятно au pair. Може би европейка? С не много добър английски? Това би могло да обясни леко скования, напрегнат начин, по който седеше, сякаш се опитваше да се концентрира. Може и да нямаше нищо общо с училището, разбира се. Маделин с лекота се движеше през десетки застъпващи се помежду си социални кръгове и по пътя печелеше както приятели, така и врагове за цял живот. Предимно врагове. Тя вирееше най-добре в конфликтни ситуации и се чувстваше най-щастлива, когато бе ядосана.

Маделин видя Селест и лицето ѝ грейна. Едно от най-хубавите неща около Маделин бе начинът, по който се променяше лицето ѝ, когато те видеше, сякаш на света нямаше никой друг, когото би предпочела да види в момента.

— Здравей, рожденичке! — извика Селест.

Събеседницата на Маделин се извъртя на стола си. Кестенявата ѝ коса бе болезнено силно опъната назад, сякаш работеше при военните или в полицията.

— Какво се е случило с теб, Маделин? — попита Селест, когато се приближи достатъчно, за да види крака ѝ, повдигнат на стола. Усмихна се учтиво на момичето, а то се сви като попарено, сякаш Селест се бе ухилила подигравателно, а не се бе усмихнала. (Божичко, усмихнах се, нали?)

— Това е Джейн — каза Маделин. — Тя ми се притече на помощ на пътя, след като си изкълчих глезена в опит да спася живота на няколко младежи. Джейн, това е Селест.

— Здрасти — каза Джейн. Имаше нещо голо и сурово в лицето ѝ, сякаш току-що бе изжулено твърде силно. Дъвчеше дъвка със ситни движения на челюстта, сякаш го вършеше тайно.

— Джейн е от новите майки в детската градина — обясни Маделин, докато Селест се настаняваше на масата. — Също като теб. Затова аз имам грижата да запозная и двете ви с всичко, което трябва да знаете относно училищната политика в Начално училище „Пириуи“. Това е минно поле, момичета. Минно поле, казвам ви.

— Училищна политика? — Джейн се намръщи и пристегна конската си опашка с две ръце, за да стане още по-опъната. — Няма да се забърквам в никаква училищна политика.

— И аз — съгласи се Селест.

Джейн винаги щеше да помни безразсъдното си предизвикателство към съдбата в онзи ден. „Няма да се забърквам в никаква училищна политика“, бе казала тя, а онзи, който подслушваше отгоре, се бе подразнил от отношението ѝ. Твърде самоуверено. „Ще видим тази работа“, беше си казал той, а после се бе облегнал назад, заливайки се от смях за нейна сметка.

Подаръкът на Селест за рождения ден бе комплект чаши за шампанско от уотърфордски кристал.

— Господи, прекрасни са! Просто великолепни. — Маделин внимателно извади една от кутията и я вдигна към светлината, за да се възхити на сложния релефен дизайн: редици от миниатюрни луни. — Сигурно са ти стрували цяло състояние.

Насмалко да каже: Слава богу, че си толкова богата, но успя да се овладее навреме. Би го казала, ако бяха само двете, но Джейн, като млада самотна майка, вероятно едва свързваше двата края, така че не беше учтиво да говорят за пари в нейно присъствие. Тя много добре знаеше това. (Каза го в своя защита наум, като реплика към съпруга си, защото именно той непрекъснато ѝ напомняше за социалните норми, които тя упорито пренебрегваше.)

Защо всички трябваше да стъпват толкова деликатно около парите на Селест? Сякаш богатството беше срамна болест. Същото се отнасяше и за красотата на Селест. Случайни минувачи ѝ хвърляха същите плахи погледи, каквито мятаха крадешком и на хора с липсващи крайници, а ако Маделин изобщо споменеше нещо за външния ѝ вид, Селест мигновено се засрамваше. Шшшт, шушнеше тя и боязливо се оглеждаше, да не би да ги чуе някой. Всички искаха да са богати и красиви, но истински богатите и красивите трябваше да се преструват, че са абсолютно същите като останалите. Странен свят.

— Е, училищна политика, момичета. — Маделин внимателно постави чашата обратно в кутията. — Най-напред ще започнем с Русите карета.

— Русите карета? — Селест присви очи, сякаш след това предстоеше изпит.

— Русите карета управляват училището. Ако искаш да членуваш в родителско-учителската асоциация, трябва да имаш прическа каре, при това руса — каза Маделин и приглади косата си на една страна, според изискванията на въпросната прическа. — Това е неписан закон.

Джейн се изкиска суховато и Маделин осъзна, че отчаяно копнее да я разсмее отново.

— Не трябва да е перхидролено русо, разбира се; трябва да е луксозно и скъпо русо, после косата се подстригва — онзи тип „мамешка“ прическа, която стои като каска.

— Много си лоша. — Селест леко я тупна по ръката.

— Не съм! — запротестира Маделин. — Аз обожавам тази прическа! Казах на Луси Пондър, че когато съм готова да се кандидатирам за член на родителско-учителската асоциация, ще я помоля да ме подстриже според изискванията. — Тя се обърна към Джейн; — Луси Пондър е местна фризьорка, дъщеря на дамата, която живее в къщата срещу двора на училището. В Пириуи всички са свързани помежду си.

— Така ли? — възкликна Джейн. По лицето ѝ пробяга някаква смесица от надежда и страх и тя бързо хвърли поглед през рамо.

— Всичко е наред, в безопасност сме, на хоризонта няма Руси карета.

— А добри ли са Русите карета? — попита Селест. — Или трябва да се пазим от тях?

— Ами… добронамерени са — отвърна Маделин. — Много, много добронамерени. Те са… Хммм, какво всъщност са те? — Тя забарабани с пръсти по масата, опитвайки се да измисли точно описание на Русите карета. — Те са майки военачалници. Отнасят се много сериозно към ролите си на училищни майки. Приемат го като тяхна религия. Те са майки фундаменталистки.

— Преувеличаваш — каза Селест.

— Разбира се, че преувеличавам — съгласи се Маделин.

— Има ли Руси карета сред майките от детската градина? — попита Джейн.

— Я да видим — замисли се Маделин. — О, да, Харпър. Тя е типичното Русо каре. Членува в родителско-учителската асоциация и има потресаващо талантлива дъщеря с лека алергия към ядки. Значи, е част от Цайтгайста[3], късметлийка.

— Стига де, Маделин, няма нищо късметлийско в това да имаш дете с алергия към ядки — каза Селест.

— Така е — отвърна Маделин. Даваше си сметка, че започва да прекалява в желанието си да разсмее Джейн. — Шегувам се. Така, да видим. Кой друг? Да вземем Каръл Куигли. Тя е нещо като стажант Русо каре, но все още не е достатъчно руса. Все още не членува в родителско-учителската асоциация, но дава своя принос за училището, като го поддържа чисто. Обсебена е от чистотата. Постоянно търчи из класната стая със спрей за почистване.

— Не е вярно — протестира Селест.

— Вярно е!

— Ами татковците? — Джейн отвори пакетче дъвки и дискретно, като контрабандна стока, пъхна още една в устата си. Изглеждаше обсебена от дъвки, макар че всъщност не се виждаше как дъвче. Избягваше да гледа Маделин в очите, докато задаваше въпроса си. Може би се надяваше да срещне самотен татко?

— Едно птиченце ми каза, че тази година имаме поне един татко в майчинство — отвърна Маделин. — Жена му е някаква важна клечка в корпоративния свят. Джаки Някояси. Изпълнителен директор на банка, ако не се лъжа.

— Не е Джаки Монтгомъри, нали? — попита Селест.

— Точно тя.

— Божичко — измърмори Селест.

— Ние може би никога няма да я видим. Трудничко им е на майките, които са на пълен работен ден. Кой друг е на пълен работен ден? О, Рената. Рената работи нещо в областта на финансите — ценни книжа… или… не знам, фондови опции? Има ли такова нещо? Или може би е аналитик. Да, точно така. Анализира разни неща. Всеки път, когато я помоля да ми обясни работата си, забравям да слушам. Децата ѝ също са гении. Много ясно.

— Значи, Рената е Русо каре? — попита Джейн.

— Не, не. Тя е жена с професионална кариера. Има бавачка на пълен работен ден. Мисля, че просто си е внесла нова от Франция. Тя харесва европейски неща. Рената няма време да помага в училище. Трябва да посещава заседания на управителния съвет. Когато и да говориш с нея, тя или току-що е била на заседание на управителния съвет, или трябва да се връща на заседание на управителния съвет, или се подготвя за заседание на управителния съвет. Не, сериозно, колко често се провеждат тези заседания?

— Ами, зависи от… — започна Селест.

— Това беше риторичен въпрос — прекъсна я Маделин. — Искам да кажа, че не може да издържи и пет минути, без да спомене заседание на управителния съвет, така както Tea Кънингам не може да издържи и пет минути, без да спомене, че има четири деца. Тя също е майка от детската градина, между другото. Има четири деца. Не може да го преживее. Злобно ли звуча?

— Да — отвърна Селест.

— Съжалявам — каза Маделин. Наистина се чувстваше леко виновна. — Опитвах се да бъда забавна. Глезенът ми е виновен. А сега сериозно: училището е прекрасно, всички са прекрасни, всички ние ще си прекараме от прекрасно по-прекрасно и ще си имаме нови приятели, от прекрасни по-прекрасни.

Джейн се изкиска и задъвка дъвката по нейния си дискретен начин. Очевидно можеше да дъвче дъвка и да пие кафе едновременно. Забележително умение.

— А тези „надарени и талантливи“ деца? — попита Джейн. — Това чрез изпит ли се определя?

— Има си цял процес за идентификация — каза Маделин. — Освен това получават специални програми и „възможности“. Остават в същия клас, но им дават по-трудни домашни, предполагам, а понякога ги извеждат за отделни уроци със специален учител. Виж, ясно е, че никой не би искал детето му да скучае в час и да чака останалите да наваксат. Това го разбирам. Но има моменти, когато просто… ето например миналата година имах малък конфликт с Рената.

— Маделин обожава конфликтите — поясни Селест за Джейн.

— Рената някак успя да намери време между заседанията на управителния съвет, за да помоли учителите да организират специална екскурзийка само за надарените деца. Ставаше въпрос за посещение на театрална пиеса. Ама моля ви се, не е нужно да си шибан гений, за да ходиш на театър. Аз съм маркетинг мениджър на театър „Пириуи Пенинсюла“ и точно поради тази причина дочух за това.

— Тя спечели, разбира се — ухили се Селест.

— Разбира се, че спечелих — отвърна Маделин. — Осигурих специално намаление за групово посещение за всички деца, а в антракта имаше шампанско на половин цена за всички родители. Чудесно си прекарахме.

— О! Сега се сетих! — каза Селест. — Замалко да забравя да ти дам твоето шампанско! Чакай да видя дали… да, ето го. — Тя взе да рови из обемистата си сламена кошница по типичния си задъхан начин и накрая измъкна оттам бутилка „Боленже“. — Не мога да ти подаря чаши за шампанско без шампанско.

— Хайде да го отворим сега! — Маделин вдигна бутилката за гърлото, обзета от внезапно вдъхновение.

— Не, не — отвърна Селест. — Луда ли си? Твърде рано е за пиене. След два часа трябва да вземем децата. А и шампанското не е изстудено.

— Закуска с шампанско! — каза Маделин. — Всичко зависи от формулировката. Ще пием шампанско и портокалов сок. По половин чаша на всяка! В продължение на два часа. Джейн? Участваш ли?

— Предполагам, че бих могла да пийна глътка — отвърна Джейн. — Не нося на алкохол.

— Не се и съмнявам, защото тежиш около десет килограма — каза Маделин. — Добре си пасваме с теб. Обичам хора, които не носят на алкохол. Тъкмо ще има повече за мен.

— Маделин — обади се Селест. — Запази го за друг път.

— Но днес е Празникът на Маделин — тъжно отвърна Маделин. — Освен това съм ранена.

Селест завъртя очи.

— Подай ми чаша.

Tea: Джейн беше пийнала, когато дойде да прибере Зиги в деня за ориентация. Така че, сещате се, това дава определена представа за нещата, нали? Млада самотна майка, която пие от сутринта. И дъвче дъвка. Не много добро първо впечатление. Нищо повече не искам да кажа.

Бони: Никой не е бил пиян, за бога! Закусили са с шампанско в „Блу Блус“ по случай четиресетия рожден ден на Маделин. Били са просто леко развеселени. Е, поне така чух; ние всъщност пропуснахме деня за ориентация, защото бяхме на уединено семейно изцеление в Байрън Бей. Беше невероятно духовно преживяване. Искате ли да ви дам адреса на уебсайта им?

Харпър: От самото начало знаете, че Маделин, Селест и Джейн бяха едно малко сплотено трио. Пристигнаха прегърнати като дванайсетгодишни хлапачки. Аз и Рената не бяхме поканени на симпатичното им соаре, макар че познаваме Маделин, откак момчетата ни бяха заедно в детската градина, но както казах и на Рената онази вечер, по време на божествената дегустация в „Реми“ (и това, между другото, беше, преди останалата част от Сидни да го открие), дреме ми на шапката.

Саманта: Аз бях на работа. Стю заведе Лили на детска градина в деня за ориентация. Спомена, че някои от майките се появили след закуска с шампанско. И аз му казах: „Чудно. Как се казват? Звучат точно като мой тип хора“.

Джонатан: Пропуснал съм всичко това. Двамата със Стю си говорихме за крикет.

Мелиса: Не сте го чули от мен, но очевидно Маделин Макензи е била толкова пияна сутринта, че е паднала и си е изкълчила глезена.

Греъм: Мисля, че прахосвате усилия в грешна посока. Не виждам как една необмислена закуска с шампанско би могла да доведе до убийство и тежка телесна повреда, не е ли така?

Шампанското никога не е грешка. Това бе любимата мантра на Маделин. Но след това тя се замисли дали пък в този единствен случай — поне мъничко — преценката ѝ не е била погрешна. Не защото бяха пияни. Не бяха. А защото, когато трите влязоха в училището, заливайки се от смях (Маделин бе решила, че не иска да остане в колата и да пропусне да види излизането на Клоуи, затова ги придружи, увиснала на лактите им), след тях се носеше онова непогрешимо ухание на забавление.

А хората не обичат да пропускат забавление.