Големите малки лъжи

59.

— Часът е два. Трябва да тръгвам, имам съвещание — каза Пери. — Маделин ще вземе децата. До четири ще се прибера, така че просто ги настани пред телевизора, докато се върна. Как се чувстваш?

Селест вдигна поглед към него.

Това наистина бе някакъв вид лудост. Способността му да се държи по този начин. Сякаш тя просто си лежеше в леглото с тежка мигрена. Сякаш това нямаше нищо общо с него. И колкото повече време минаваше, толкова по-спокоен изглеждаше той. Вината му бавно изчезваше. Тялото му я разграждаше като алкохол. А тя му партнираше в тази лудост. Приспособяваше се към нея. Наистина се държеше като болна. Позволяваше му да се грижи за нея.

И двамата бяха луди.

— Добре съм — отвърна.

Пери току-що ѝ бе дал силно обезболяващо. Селест обикновено ги избягваше, защото имаше склонност към пристрастяване, но накрая болката в главата ѝ стана нетърпима и тя се предаде. В рамките на минути болката се смекчи, но всичко останало също започна да омеква. Усещаше крайниците си натежали и отпуснати. Струваше ѝ се, че стените бяха от дунапрен, а мислите ѝ замряха, сякаш лежеше на плажа в горещ летен ден.

— Когато си бил малък… — започна тя.

— Да? — Пери седна до нея на леглото и улови ръката ѝ.

— Онази година — каза тя. — Онази година, когато са те тормозили в училище.

Той се усмихна.

— Когато бях дебело хлапе с очила.

— Беше ужасно, нали? — каза тя. — Ти се смееш, когато разказваш за това, но си се чувствал ужасно през онази година.

Той стисна ръката ѝ.

— Да. Чувствах се много зле. Беше отвратително.

Какво искаше да му каже? Не можеше да го формулира с думи. Нещо във връзка с потиснатия гняв на тероризирано осемгодишно дете и как тя винаги се бе чудила дали това не лежеше в основата на всичко. Всеки път, когато Пери се чувстваше унизен или оскърбен, Селест поемаше товара на мощния потиснат гняв на едно малко дебело момченце. С тази разлика, че сега то бе почти двуметров мъж.

— В крайна сметка Саксън бе този, който ти се притече на помощ, нали? — Думите ѝ също се топяха. Усещаше го.

— Саксън изби предния зъб на тартора им. — Пери се изкиска. — Никой не ме закачи повече.

— Да… — каза Селест. Саксън Банкс. Идолът на Пери. Мъчителят на Джейн. Бащата на Зиги.

От сбирката на читателския клуб Саксън се бе загнездил в периферията на съзнанието ѝ. Двете с Джейн имаха нещо общо: и двете бяха наранени от тези мъже. Тези красиви, преуспели, жестоки братовчеди. Селест се чувстваше отговорна за онова, което Саксън бе причинил на Джейн. Искаше ѝ се да е била там, за да я предпази. Имаше опит в това. Умееше да удря и дере с нокти, когато се налагаше.

Имаше някаква връзка, която се опитваше да направи. Някаква бегла мисъл, която се мъчеше да улови, но не можеше, като нещо видяно с периферното зрение. Глождеше я от известно време.

Какво бе извинението на Саксън да се държи така? Той не е бил тормозен като дете, доколкото ѝ бе известно. Значеше ли това, че поведението на Пери нямаше нищо общо с онази година, когато е бил жертва на насилие в училище? Може би това бе семейна черта, която и двамата притежаваха?

— Но ти не си като него. Не си толкова лош — измърмори тя. Не беше ли това най-важното? Да. Ключът. Ключът към всичко.

— Какво? — Пери изглеждаше объркан.

— Ти не би направил това.

— Не бих направил какво? — попита той.

— Спи ми се — каза Селест.

— Знам — отвърна Пери. — Поспи си, скъпа. — Той придърпа завивките до брадичката ѝ и приглади косата ѝ назад. — Скоро ще се върна.

Докато потъваше в сън, ѝ се стори, че го чу да прошепва в ухото ѝ: „Съжалявам“, но може и да сънуваше.