Големите малки лъжи

67.

— Знам какво да правя — каза Ед.

— Не, не знаеш — отвърна Маделин.

Седяха на масата във всекидневната, слушаха дъжда и с навъсени физиономии ядяха мъфините на Джейн. (Тя продължаваше да ѝ ги дава с ужасяващо постоянство, сякаш имаше мисия спешно да разшири талията на Маделин.)

Абигейл беше в стаята си, просната на дивана, който заместваше красивото ѝ легло с балдахин. На ушите си имаше слушалки и лежеше на една страна, присвила колене към гърдите си.

Уебстраницата все още бе активна. Девствеността на Абигейл все още се предлагаше за продан на световния пазар.

Маделин се измъчваше от гнусното усещане за разголеност, сякаш очите на целия свят надничаха през прозорците ѝ, сякаш точно в този момент непознати мъже се промъкваха тихичко по коридорите на къщата ѝ, за да точат лиги и да хвърлят похотливи погледи на дъщеря ѝ.

Предишната вечер дойде Нейтън и двамата с Маделин разговаряха с Абигейл повече от два часа: молиха, убеждаваха, придумваха, крещяха, плакаха. Нейтън бе този, който накрая се разплака от безсилие, и Абигейл бе видимо шокирана, но — инатлива като магаре — така и не отстъпи. Нямаше да им даде паролата. Нямаше да закрие страницата. Можеше да продължи с търга или да го прекрати по всяко време, но не в това е въпросът, каза им; те трябваше да спрат с „вманиачаването по сексуалната част“. Тя смяташе да остави страницата активна, за да насочи общественото внимание към този проблем, а и защото тя била „единственият глас, с който тези малки момиченца разполагат“.

Егоцентризмът на детето — сякаш международните организации си клатеха краката и бездействаха, а мъничката Абигейл Макензи от полуостров Пириуи бе единствената, която предприемаше решителни действия. Абигейл каза, че пет пари не дава за отвратителните мръснишки коментари. Тези хора не значеха нищо за нея. Те нямаха никаква връзка с основната ѝ цел. В интернет винаги имаше хора, които пишеха гадости.

— Не ми предлагай да се обаждаме в полицията — каза Маделин на Ед. — Наистина не…

— Ще се свържем с австралийския клон на Амнести Интернешънъл — прекъсна я Ед. — Те нямат желание името им да се свързва с нещо такова. Ако организацията, която официално се грижи за правата на тези деца, помоли Абигейл да свали страницата, тя ще се вслуша.

Маделин насочи пръст към него.

— Добра идея. Това наистина може да проработи.

От коридора се чуваха удари и трясъци. Фред и Клоуи не реагираха добре на затворени пространства в дъждовни дни.

— Върни ми го! — викна Клоуи.

— Няма! — кресна Фред.

Двамата нахълтаха в стаята, стиснали двата края на лист хартия.

— Само не ми казвайте, че се карате за едно парче хартия — каза Ед.

— Той не иска да споделя нещата си! — изписка Клоуи. — Споделянето е загриженост!

— Колкото — толкова! Точка! — кресна Фред.

При нормални обстоятелства Маделин би се разсмяла.

— Това е моето хартиено самолетче — каза Фред.

— Аз нарисувах пътниците!

— Не е вярно!

— Е, вече можете да се успокоите. — Маделин се обърна и видя Абигейл, облегната на касата на вратата.

— Какво? — попита тя.

Абигейл каза нещо, което майка ѝ не успя да чуе от виковете на Фред и Клоуи.

— О, дявол да го вземе! — Маделин грабна листа, скъса го надве и им връчи по една половина. — А сега ми се махайте от главата! — ревна тя. Хлапетата мигновено се изпариха.

— Закрих уебстраницата — каза Абигейл с отегчена въздишка.

— Така ли? Защо? — Маделин с усилие потисна порива си да размаха ръце над главата си и да обиколи тичешком всекидневната, както правеше Фред след вкаран гол.

Абигейл ѝ подаде принтиран имейл.

— Получих това.

Ед и Маделин го прочетоха заедно.

До Абигейл Макензи

От Лари Фицджералд

Относно: Наддаване в търг

Скъпа госпожице Макензи,

Казвам се Лари Фицджералд и за мен е удоволствие да се запозная с вас. Може би не се случва често да получавате писма от осемдесет и три годишни джентълмени, които живеят в другия край на света — Сиукс Фолс, Южна Дакота. Заедно с моята скъпа съпруга посетихме Австралия преди много години, през 1987-а, още преди да се родите. Имахме удоволствието да видим Операта на Сидни. (Аз съм архитект, вече пенсиониран, и една от мечтите ми винаги е била да видя тази сграда.) Хората в Австралия бяха толкова гостоприемни и мили с нас. За жалост, скъпата ми съпруга почина миналата година. Липсва ми всеки ден. Госпожице Макензи, когато попаднах на вашата страница, бях развълнуван от очевидната ви непримиримост и от желанието ви да привлечете внимание към тежката участ на тези деца. Не желая да закупувам вашата девственост, ала бих искал да направя оферта. Ето какво предлагам: ако веднага прекратите вашия търг, аз веднага ще направя дарение от 100 000 долара в полза на „Амнести Интернешънъл“. (Ще ви изпратя, разбира се, документ за това.) Години наред съм участвал в кампании срещу нарушаването на човешките права и искрено се възхищавам на това, което се опитвате да постигнете, но самата вие сте дете, госпожице Макензи, и съвестта ми не позволява да стоя безучастно и да наблюдавам развитието на този проект. Очаквам с нетърпение да разбера дали приемате предложението ми.

Искрено ваш:

Лари Фицджералд

Маделин и Ед се спогледаха, после едновременно се обърнаха към Абигейл.

— Реших, че сто хиляди долара са доста голямо дарение — каза Абигейл. Стоеше пред хладилника, докато говореше, вадеше разни кутии, надигаше капаците им и надничаше вътре. — И че Амнести Интернешънъл вероятно биха могли да направят нещо… нали… нещо хубаво с тези пари.

— Разбира се — равнодушно отвърна Ед.

— Отговорих му, че съм закрила страницата — каза Абигейл. — Ако не ми изпрати квитанция за дарението, веднага ще я кача отново.

— Ама разбира се — измърмори Ед. — Трябва да се види, че е спазил обещанието си.

Маделин се ухили на Ед, после отново погледна към Абигейл. Буквално виждаше облекчението, което струеше от младото тяло на дъщеря ѝ; босите ѝ крака потропваха в нещо като танц пред хладилника. Абигейл сама се бе заклещила в ъгъл, а невероятният Лари Фицджералд от Южна Дакота ѝ бе предоставил вратичка за измъкване.

— Това спагети „Болонезе“ ли са? — попита Абигейл и се обърна с контейнер „Таперуер“ в ръка. — Умирам от глад.

— Мислех, че вече си веган? — каза Маделин.

— Не и когато идвам тук — отвърна Абигейл и отнесе кутията до микровълновата. — Тук е много трудно да си веган.

— Е, кажи ми — започна Маделин. — Каква беше паролата ти?

— Мога веднага да я променя — каза Абигейл.

— Знам.

— Никога няма да отгатнеш.

— И това знам — каза Маделин. — С баща ти опитахме всичко.

— Не — отвърна Абигейл. — Това е. Това е паролата ми. Никога няма да отгатнеш.

— Хитро — каза Маделин.

— Благодаря. — Абигейл се усмихна и на бузите ѝ се появиха трапчинки.

Микровълновата печка звънна и момичето извади кутията.

— Нали знаеш, че това… хм… няма как да остане без последствия — каза Маделин. — Когато аз и баща ти изрично те помолим да направиш нещо, не можеш просто да ни игнорираш.

— Да — изчурулика Абигейл. — Направете каквото е редно, мамо.

Ед се прокашля, но Маделин поклати глава към него.

— Може ли да изям това пред телевизора? — попита Абигейл и взе димящата си чиния.

— Разбира се — отвърна Маделин.

Абигейл буквално изхвърча от стаята.

Ед се облегна назад в стола и скръсти ръце на тила си.

— Кризата е овладяна.

— Благодарение на господин Лари Фицджералд. — Маделин взе листа с имейла. — Какъв късмет…

Тя замълча и притисна пръст към устните си. Какъв късмет наистина. Направо да не повярваш.