Големите малки лъжи

41.

Джейн разбра за петицията десет минути преди да тръгне към дома на Маделин за първата сбирка на читателския клуб. Беше в банята и си миеше зъбите, когато телефонът ѝ звънна, а Зиги прие обаждането.

— Сега ще се обади — чу го да казва. Последва трополене на стъпки и той се появи в банята. — Търси те моята учителка! — каза той с благоговение и протегна телефона към нея.

— Секунда — изфъфли Джейн, защото устата ѝ беше пълна с вода и паста за зъби. Вдигна четката си за зъби във въздуха, но Зиги просто бутна телефона в ръката ѝ и отстъпи назад. — Зиги! — Тя едва не изпусна телефона, после го вдигна високо, докато изплю и избърса устата си. Сега какво? Зиги бе тих и вглъбен в себе си след училище, но каза, че Амабела отсъствала днес, така че едва ли това бе причината. О, боже! Нима бе причинил нещо на друго дете? — Здравейте, госпожице Барнс. Ребека — каза тя на учителката. Харесваше Ребека Барнс. Знаеше, че са на приблизително еднаква възраст (децата много се вълнуваха, че госпожица Барнс има рожден ден и става на двайсет и четири), и макар да не бяха точно приятелки, понякога Джейн усещаше някаква безмълвна солидарност между двете, естествената близост между двама души от едно поколение, когато са заобиколени от хора, които са по-възрастни или по-млади от тях.

— Здравей, Джейн — каза госпожица Барнс. — Съжалявам, опитах се да избера време, по което Зиги ще си е легнал, но преди да е станало твърде късно…

— О, той тъкмо си лягаше всъщност. — Джейн направи знак на Зиги да я остави сама. Той я погледна втрещено и хукна към стаята си, вероятно притеснен, че ще има проблеми с учителката си за това, че си ляга късно. (Когато станеше въпрос за училище, Зиги се превръщаше в дисциплиниран дребосък, който копнееше за похвала от госпожица Барнс. Точно затова представата, че се е държал толкова лошо — дори при най-малката възможност да го хванат, изглеждаше невъзможна. Джейн непрекъснато се блъскаше в стените на тази невъзможност. Зиги просто не бе от онези деца, които вършеха такива неща.) — Какво има? — попита тя.

— Искаш ли да ти звънна по-късно?

— Не, всичко е наред. Той отиде в стаята си. Случило ли се е нещо? — Усети остра нотка в гласа си. Беше записала час при психолог за другата седмица. Имаше късмет, че някой се бе отказал. Многократно повтаряше на Зиги, че не бива и с пръст да докосва Амабела или което и да било от останалите деца, но той просто казваше с равен глас: „Знам това, мамо. Не наранявам никого, мамо“, а после, след кратка пауза, винаги добавяше: „Не искам да говоря за това“. Какво повече би могла да направи? Да го накаже за нещо, без да разполага със сигурни доказателства, че го е извършил?

— Просто се чудех дали знаеш за тази петиция, която се разпространява — каза госпожица Барнс. — Исках да го чуеш от мен.

— Петиция? — попита Джейн.

— Петиция за изключването на Зиги от училище — отвърна госпожица Барнс. — Много съжалявам. Не знам кои родители стоят зад нея, но просто исках да знаеш, че съм много ядосана, освен това съм сигурна, че госпожа Липман също ще се ядоса, и самата петиция очевидно няма да има никаква тежест и никаква връзка с… нищо.

— Искаш да кажеш, че хората я подписват… наистина? — попита Джейн. Стисна облегалката на един стол и се загледа в побелелите кокалчета на пръстите си. — Но ние дори не знаем със сигурност…

— Знам! — прекъсна я госпожица Барнс. — Знам, че не знаем! Според моите лични наблюдения, Амабела и Зиги са приятели! И аз съм изключително объркана. Наблюдавам ги като ястреб. Наистина. Е, поне се опитвам, но имам двайсет и осем деца, две от тях със СДВХ[8], едно със затруднения при усвояване на учебния материал, две надарени деца, поне четири, чиито родители ги смятат за надарени, и едно с толкова тежка алергия, че трябва да имам епинефрин подръка по всяко време, и... — Госпожица Барнс вече говореше бързо и пискливо, но внезапно спря насред изречението и се прокашля. После сниши глас. — Съжалявам, Джейн, не бива да ти говоря по този начин. Непрофесионално е. Но просто съм много разстроена заради това, което преживяваш… и ти, и Зиги.

— Всичко е наред — отвърна Джейн. Тревогата в гласа на учителката ѝ действаше някак успокояващо.

— Имам голяма слабост към Зиги. Но съм длъжна да кажа, че имам слабост и към Амабела. И двамата са прекрасни деца. Смея да твърдя, че имам силно развити инстинкти по отношение на деца, и именно затова… просто цялата тази работа е толкова странна, толкова нелепа.

— Да — каза Джейн. — Не знам какво да правя.

— Ще се справим. Обещавам ти, че ще се справим. Беше повече от очевидно, че и тя не знаеше какво да прави.

След като затвори, Джейн отиде в стаята на Зиги.

Той седеше по турски на леглото, облегнат на стената, а по лицето му се стичаха сълзи.

— Вече на всички ли им забраняват да си играят с мен? — попита.

Tea: Вероятно сте чули, че Джейн беше пияна в нощта на викторината. Това просто е неуместно за училищно събитие. Вижте, аз съм наясно, че сигурно е приемала много тежко цялата тази история със Зиги, но непрекъснато си задавах въпроса: Защо просто не го премести в друго училище? Нищо не я задържаше в този район, като семейни връзки например. Просто трябваше да се върне в западните покрайнини, където е израснала и където вероятно щеше… знаете… да си намери мястото.

Габриел: Бяхме „приятно пийнали“. Помня, че Маделин го каза: „Чувствам се приятно пийнала“. Типично за Маделин. Горката Маделин… Както и да е. Онези коктейли… в тях сигурно е имало поне хиляда калории.

Саманта: Всички бяха пияни. Всъщност беше страхотна вечер до момента, когато всичко отиде по дяволите.