Големите малки лъжи

58.

След посещението при психолога Джейн заведе Зиги на плажа, за да закусят в „Блу Блус“, преди да го върне обратно в училище.

— Днешният специалитет е ябълкови палачинки с масло, овкусено с лимон — каза Том. — Мисля, че трябва да ги опитате. За сметка на заведението.

— За сметка на заведението? — намръщи се Зиги.

— Безплатно — обясни Джейн и вдигна поглед към Том. — Но аз смятам, че трябва да платим.

Том винаги ѝ даваше безплатна храна. Джейн вече се чувстваше неудобно. Чудеше се дали случайно не бе останал с впечатлението, че тя едва свързва двата края.

— После ще го обсъдим — каза той и леко махна с ръка, което означаваше, че няма да приеме пари от нея, колкото и да настояваше. После изчезна в кухнята.

Джейн и Зиги едновременно извърнаха глави, за да погледнат към океана. Духаше ветрец и морето изглеждаше разрошено, с танцуващи към хоризонта бели вълнички. Джейн вдиша прекрасните аромати на „Блу Блус“ и изпита дълбока носталгия, сякаш решението вече бе взето и двамата със Зиги със сигурност си тръгваха.

Договорът за наем на апартамента им изтичаше след две седмици. Можеха да се преместят на съвсем ново място, да го запише в ново училище, да започнат на чисто, с неопетнена репутация. Дори ако психоложката не грешеше и Зиги действително бе жертва, а не насилник, Джейн никога не би повдигнала въпроса за обсъждане в училището. Щеше да изглежда като стратегически ход за контраатака от нейна страна. Отправете ми обвинение за нанесени щети и аз веднага ще ви обвиня в същото. Така или иначе, как изобщо биха могли да останат в училище, където родителите подписваха петиция за изгонването им? Всичко вече бе твърде сложно. Хората вероятно си мислеха, че тя е нападнала Харпър в пясъчника и е тормозила Амабела. Тя наистина разплака Амабела и се чувстваше ужасно виновна. Единственото решение бе да си тръгне.

Това беше правилното решение. Правилното решение и за двама им.

Може би е било неизбежно престоят им в Пириуи да приключи толкова катастрофално. Истинските ѝ, несподелени причини да дойде тук бяха толкова лични, толкова объркани и откровено странни, че не можеше да си позволи да ги формулира ясно дори пред себе си.

А може би идването ѝ тук всъщност бе необяснима, но нужна стъпка от някакъв процес, защото усещаше, че нещо се бе излекувало през последните няколко месеца. Дори когато я мъчеха тревогите около Зиги и другите майки, чувствата ѝ към Саксън Банкс бяха претърпели лека промяна. Усещаше, че вече е в състояние да го види с избистрен поглед. Саксън Банкс не беше чудовище. Той беше просто човек. Най-обикновен противен гадняр. Такива като него се срещаха под път и над път. Просто не биваше да спи с тях. Но тя го бе направила. Точка. Имаше си Зиги. Може би единствено Саксън Банкс имаше достатъчно свирепи сперматозоиди, способни да преодолеят проблема ѝ да зачене. Може би той наистина бе единственият мъж на света, който бе в състояние да я дари с бебе, и тя би могла да намери начин да говори с него — спокойно, уравновесено, — така че Зиги да спре да си мисли, че баща му е някакъв коварен суперзлодей.

— Зиги — каза тя, — искаш ли да се преместим в друго училище, където да си имаш съвсем нови приятели?

— Не — отвърна той. Точно в момента изглеждаше капризен, дързък и нагъл. И ни най-малко тревожен. Тази психоложка наясно ли беше с нещата, за които говореше?

Както Маделин често повтаряше: „Децата са толкова странни и непредсказуеми“.

— О! — възкликна Джейн. — Защо не? Онзи ден беше много разстроен, когато няколко от децата ти казали, че… нали се сещаш… че не им позволявали да си играят с теб.

— Да — бодро отвърна Зиги. — Но имам много други приятели, на които им позволяват да си играят с мен, като Клоуи и Фред. И въпреки че Фред е второкласник, той пак ми е приятел, защото и двамата харесваме Междузвездни войни. И други приятели имам. Например Харисън и Амабела, и Хенри.

— Амабела ли каза? — попита Джейн. Зиги никога досега не бе споменавал, че си играе с Амабела, и точно поради това на Джейн съвсем не ѝ се вярваше, че би могъл да я тормози. Приемаше, че се движеха в различни кръгове, така да се каже.

— Амабела също харесва Междузвездни войни — каза Зиги. — Знае всички тези неща, защото е ужасно добра в четенето. Така че ние всъщност не си играем, но понякога, ако съм се уморил да тичам, сядаме заедно под Дървото на морския дракон и си приказваме за неща от Междузвездни войни.

— Амабела Клайн? Амабела от детската градина? — отново попита Джейн, за да се увери напълно.

— Да, Амабела! Само че учителите вече не ни позволяват да си говорим — въздъхна Зиги.

— Е, това е, защото родителите на Амабела си мислят, че ти я нараняваш — каза Джейн с нотка на раздразнение.

— Не съм аз този, който я наранява — каза Зиги, изхлузен наполовина от стола си в онази дълбоко дразнеща поза, типична за момченцата. (Джейн с облекчение забеляза, че Фред седеше по абсолютно същия начин.)

— Изправи се — смъмри го тя.

Той се надигна и отново въздъхна.

— Гладен съм. Кога ще ми донесат палачинките? — Източи шия и погледна назад към кухнята.

Джейн се вторачи в него. Едва сега проумя думите му напълно. Не съм аз този, който я наранява.

— Зиги — каза тя. Беше ли му задавала този въпрос досега? Беше ли му задавал някой този въпрос изобщо? Или всички просто повтаряха едно и също: „Ти ли беше, Зиги? Ти ли беше?“.

— Какво? — попита той.

— Ти знаеш ли кой наранява Амабела?

Случи се мигновено. Лицето му застина.

— Не искам да говоря за това — каза. Долната му устна затрепери.

— Но, миличък, само това ми кажи — знаеш ли?

— Обещах — тихо отвърна Зиги.

Джейн се наведе напред.

— Какво си обещал?

— Обещах на Амабела, че няма да кажа на никого… никога. Тя ми каза, че ако кажа на някого, може би ще я пречука.

— Ще я пречука — повтори Джейн.

— Да! — тревожно отвърна Зиги и очите му плувнаха в сълзи.

Джейн забарабани с пръсти по масата. Усещаше, че Зиги копнееше да ѝ каже.

— Ами ако… — бавно започна тя, — ами ако напишеш името, без да го казваш?

Зиги се намръщи, примигна и избърса сълзите си.

— Така няма да нарушиш обещанието си към Амабела. Няма да си ми казал. А аз ти обещавам, че Амабела няма да бъде пречукана.

— Ммм… — Зиги се замисли.

Джейн извади бележник и химикалка от чантата си и ги бутна към него.

— Можеш ли да го напишеш буква по буква? Или поне да опиташ.

В детската градина учеха точно това — да се „опитват“ да пишат.

Зиги взе химикалката, после обърна глава към входа, сепнат от отварянето на вратата. Влязоха двама души: жена с русо каре и невзрачен мъж в костюм. (Костюмираните прошарени мъже на средна възраст изглеждаха на Джейн почти еднакви.)

— Това е майката на Емили Джей — каза Зиги.

Харпър. Джейн се сети за ужасяващата случка в пясъчника и бузите ѝ пламнаха. Същата вечер ѝ се обади госпожа Липман и я уведоми, че има постъпило официално оплакване от родител, и я посъветва „да се спотайва, така да се каже, докато се намери решение за деликатната ситуация“.

Харпър погледна към нея и Джейн усети как сърцето ѝ се разхлопа от страх. За бога, тя няма да те убие, помисли си. Чувстваше се толкова неловко да бъде в конфликт с човек, когото едва познаваше. Джейн бе прекарала по-голямата част от пълнолетния си живот в избягване на стълкновения. Изобщо не проумяваше как Маделин изпитваше удоволствие от тези неща и дори ги търсеше. Това бе ужасно: неловко, неприятно, мъчително.

Съпругът на Харпър чукна с пръст по звънеца на барплота — дзън! — за да привика Том от кухнята. В кафенето нямаше много хора: една жена с малко дете в далечния ъгъл отдясно и двама мъже в опръскани с боя сини гащеризони, които хапваха сандвичи с яйце и бекон.

Харпър сръчка съпруга си, прошепна нещо на ухото му и той обърна глава към Джейн и Зиги.

Господи! Вече вървеше към тях.

Имаше от онези големи, дебели бирени шкембета и си го носеше гордо, като медал.

— Здравей — поздрави Джейн и протегна ръка. — Джейн, нали така? Аз съм Греъм. Бащата на Емили.

Джейн протегна ръка и той я стисна точно толкова силно, колкото да я уведоми, че обмисля дали да не я стисне по-силно.

— Здравей — отвърна тя. — Това е Зиги.

— Здрасти, приятел. — Греъм стрелна Зиги с поглед и отново се обърна към Джейн.

— Моля те, Греъм, остави — каза Харпър. Тя упорито игнорираше Джейн и Зиги, както в училищния пясъчник, когато си играеше на „избягвай визуален контакт на всяка цена“.

— Слушай, Джейн — продължи Греъм. — Нямам намерение да говоря твърде много в присъствието на сина ти, естествено, но разбрах, че си се забъркала в някакъв спор с училището, не знам подробности, а и не ме интересува особено, честно казано, но искам да чуеш това, Джейн.

Той положи двете си длани на масата и се наведе над нея. Движението му бе толкова умишлено и заплашително, че изглеждаше почти комично. Джейн вдигна брадичка. Изпитваше нужда да преглътне, но не искаше да му показва, че е притеснена. Ясно виждаше дълбоките бръчки около очите му. Малката бенка до носа му. Издаваше зъбите си напред по онзи противен начин, типичен за една определена порода татуирани мъже, голи до кръста, които крещяха на репортери по долнопробните телевизионни канали.

— Взехме решение да не намесваме полицията този път, но ако чуя, че си припарила до жена ми още веднъж, ще поискам издаване на ограничителна заповед срещу теб, по съкратената процедура, Джейн, просто няма да търпя това. Аз съм партньор в адвокатска кантора и ще стоваря цялата тежест на закона върху твоето…

— Напуснете веднага.

Том, с чиния палачинки в ръка. Той остави чинията върху масата на Джейн и нежно положи длан върху тила на Зиги.

— О, Том, съжалявам, ние просто… — засуети се Харпър. Майките от Пириуи бяха пристрастени към кафето на Том и почитаха своя бариста като любим наркодилър.

Греъм се изправи и подръпна вратовръзката си.

— Всичко е наред, приятел.

— Не. Не е. Няма да позволя да тормозите клиентите ми. Бих искал да напуснете веднага. — Том не издаде зъбите си напред, но стисна челюст.

Греъм сви пръстите си в юмрук и чукна с кокалчетата по масата на Джейн.

— Виж, приятел, от правна гледна точка, не мисля, че всъщност имаш право да…

— Не искам правни съвети. Просто ви моля да напуснете.

— Том, толкова съжалявам — каза Харпър. — Ние наистина нямахме намерение да…

— Сигурен съм, че с вас ще се видим отново някой друг път — каза Том, направи няколко крачки до вратата и я отвори. — Просто не днес.

— Хубаво — отвърна Греъм, обърна се и заби показалец във въздуха, на сантиметър от носа на Джейн. — Запомни какво казах, млада госпожице, защото…

— Изчезвайте, преди да съм ви изритал — изрече Том с опасно тих глас.

Греъм изпъна гръб и погледна към Том.

— Току-що изгуби един клиент — каза и последва жена си през вратата.

— Искрено се надявам — отвърна Том, пусна вратата и се обърна към клиентите си: — Съжалявам за това.

Един от мъжете в работни гащеризони изръкопляска.

— Браво, пич!

Жената с малкото дете се взираше любопитно в Джейн. Зиги се извъртя на стола си и се загледа през прозореца към Харпър и Греъм, които бързо се отдалечаваха по тротоара, после сви рамене, взе вилицата и се нахвърли на палачинките си.

Том се приближи до Джейн и приклекна до нея, с ръка върху облегалката на стола ѝ.

— Добре ли си?

Джейн си пое дъх; все още трепереше. Том ухаеше на свежо и чисто. Той винаги излъчваше този специфичен мирис на свежо и чисто, защото караше сърф два пъти дневно, а после си вземаше дълъг горещ душ. (Джейн знаеше това, защото веднъж той ѝ бе казал, че заставал под душа и си представял всички страхотни вълни, които току-що бил яхнал.) Тя внезапно осъзна, че обичаше Том — точно както обичаше Маделин и Селест, и щеше да напусне Пириуи с разбито сърце, но просто нямаше начин да остане. Тук бе намерила истински приятели, но и истински врагове. Тук нямаше бъдеще за нея.

— Добре съм — отвърна. — Благодаря. Благодаря ти за това.

— Извинете! О, божичко, съжалявам! — извика майката. Детето ѝ току-що бе разляло чашата си с бейбичино[10] на пода и ревеше.

Том докосна ръката на Джейн.

— Не позволявай на Зиги да изяде всичките палачинки — каза, после се изправи и отиде да помогне на жената.

— Всичко е наред, малко приятелче, сега ще ти донеса друго.

Джейн взе вилицата и опита хапка от палачинката.

— Ммм — измърка тя и затвори очи. Един ден Том щеше да срещне някой късметлия и да го направи безумно щастлив.

— Написах го — каза Зиги.

— Какво си написал? — Джейн откъсна още едно парченце палачинка с вилицата си. Опитваше се да не мисли за съпруга на Харпър. За начина, по който се бе надвесил над нея. Тактиката му за сплашване беше абсурдна, но успешна. Почувства се застрашена. А сега се срамуваше. Беше ли го заслужила? Защото ритна пясък към Харпър? Но тя не ритна самата Харпър! Сигурна беше, че дори не я докосна. И все пак. Позволи на яда си да я надвие. Държа се лошо и Харпър си бе отишла вкъщи разстроена, а тя си имаше любящ, свръхпокровителствен съпруг, който се бе ядосал на Джейн.

— Името — каза Зиги и бутна бележника към нея. — Името на детето, което прави разни неща на Амабела.

Саманта: И така, оказва се, че съпругът на Харпър вече не ѝ позволява да ходи в „Блу Блус“. Казах ѝ: „Харпър, не живеем в 1950-а! Съпругът ти не може да ти забранява да влизаш в кафене!“. Но тя каза, че той би го приел като предателство. Пфу! Бих предала Стю заради кафето на Том, без да ми мигне окото. Господи! Бих убила за това кафе! Но нямам нищо общо с убийството, ако това си мислите. Не смятам, че случаят има връзка с кафето.

Джейн остави вилицата в чинията и придърпа бележника към себе си.

Зиги бе написал четири разкривени букви. Някои бяха огромни. Други — миниатюрни.

МаКс

— Мак — прочете на глас Джейн. — Но в класа няма… — Тя застина. О, горко ми! — Имаш предвид Макс?

Зиги кимна:

— Злият близнак.